Прието е обикновено да се мисли, че в България, за разлика от централноевропейските държави на съветския блок като Полша, Чехословакия, Германската демократична република и Унгария, не е съществувала опозиция и че тя е възникнала едва ли не след свалянето на Тодор Живков от власт на 10 ноември 1989 г.

Това е вярно само по отношение на Полша, където “Солидарност”, както е известно, беше създадена още през 1980 г. И това се потвърждава от факта, че заради възникването на масова опозиция при това под формата на синдикат, генерал Ярузелски беше принуден да въведе режим на военно положение в страната.

Вярно е също, че след Втората световна война в България не е имало антикомунистически бунтове и въстания, за разлика от ГДР, Унгария, Чехословакия и Полша, където имаше такива опити за свалянето на просъветските комунистически режими. Имам предвид въстанието на работниците в редица градове на ГДР през юни 1953 г., което беше стихийно и поради това бързо потушено; народната революция в Унгария през октомври 1956 г., която успя да свали режима, макар и само за кратко време, но беше смазана от съветските танкове; “Пражката пролет” в Чехословакия през август 1968 г., смазана от “братската помощ”, която войските на Варшавския договор оказаха на страната; в Полша, където имаше няколко надигания на народа като напр. обявяването на смъртта на Сталин но 5 март 1953 г., когато цяла Варшава излиза на улиците на града и хората се прегръщат и плачат от радост, работническите стачки, които в 1970 г. доведоха до оставката на Гомулка и други, но най-голямото от тях е създаването на “Солидарност”.

Нищо подобно не се случи в България, ако не смятаме индивидуалните протести и критики срещу едни или други политики на режима. Но широко народно движение и организирани действия за сваляне на комунистическия режим в страната до 1988–1989 г. не е имало.

За това основна причина бяха преобладаващите русофилски настроения в страната, които комунистите експлоатираха до краен предел. Най-напред Георги Димитров обяви българо–съветската дружба, “така жизнено необходима за българския народ, както слънцето и въздуха за всяко живо същество”. Вследствие на това Съветския съюз стана “двоен освободител” на България, благодарността към Русия се превърна във “вечната и нерушима българо-съветска дружба”, в “дружба от векове и за векове”.

Цола Драгойчева, която беше член на Политбюро и като такава отговаряше за развитието и задълбочаването на българо-съветската дружба, беше поела инициативата да превърне руския език във “втори матерен език за българите”, като неговото задължително изучаване започва не от училището, а още от детската градина...

Русофилството, което в новата и най-новата история на България винаги е имало пагубна роля с изключение на два случая, когато по парадоксален начин е изиграло прогресивна роля. Единият е последната Руско–турска война през 1877–1878 г., която независимо от имперските амбиции и домогвания на царското самодържавие към проливите и топлите морета, в което се крият и мотивите за тези войни, включително и за последната, обективно изиграва прогресивна роля. Това е войната, благодарение на която България след 500-годишно османско владичество възстановява своята държавност и става свободна и независима страна.

Вторият случай е времето на съветската перестройка, когато гласността разрушава моралните, идеологически и политически основи на комунизма и по такъв начин открива пътя за “нежните революции” в страните на съветския блок от Централна и Югоизточна Европа.

Обстоятелството, че в България руският език се изучаваше задължително като “втори матерен език”, вследствие на което всеки средно интелигентен човек можеше свободно да следи огромната изобличаваща информация за престъпленията на съветския режим не само по времето на Сталин, но и още от Лениново време, даде възможност на хората да се опомнят в каква държава живеят и какво трябва да правят, за да осигурят бъдещето на децата си и на страната.

Такава беше политическата атмосфера в България по време на Горбачовата перестройка.

Този именно неограничен достъп до изобличаващите материали, които се публикуваха на руски в съветската преса и електронни медии създаваше антикомунистически настроения сред широката публика, защото антикомунистическите настроения в по-тесни кръгове е имало през целия 45-годишен период на комунизма в България.

Така русофилството и задължителното изучаване на руския език от оръдие в ръцете на българските комунисти да превърнат България в 16-а република на Съветския съюз в ръцете на демократичната опозиция се превърна в оръжие за разрушаване на тоталитарната комунистическа система в България.

Затова пък на фона на всичко, казано дотук, не би трябвало да има нищо парадоксално във факта, че двете страни на съветския блок, които в навечерието на Голямата промяна в края на 1989 г. имаха изградена и организирана антикомунистическа опозиция, бяха Полша и България – Полша от 1980 г., когато се създава синдикатът “Солидарност”, България – от януари 1988 г., когато в гр. Септември се основава “Независимото дружество за защита правата на човека”. Хронологията на възникването на другите граждански организации и политически партии, които ще формират антикомунистическата демократична опозиция, е както следва:

-8 март 1988 г. в Дома на киното в София се основава Общественият комитет за екологическа защита на град Русе. На Учредителното събрание се записват 395 членове;

-3 ноември 1988 г. в 65 аудитория на Софийския университет е основан Клубът за подкрепа на гласността и преустройството в България. На Учредителното събрание за членове се записват 120 души главно от академичните среди и художествено – творческата интелигенция;

-8 февруари 1989 г. се основава Конфедерация на труда “Подкрепа”. Като синдикат отначало тя започва със сравнително малко членове, но след това числеността достига десетки хиляди души;

-19 март 1989 г. е основан “Комитетът за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности”;

-11 април 1989 г. възниква “Екогласност”;

-15 август 1989 г. възниква “Съюзът на незаконно репресираните след 1945 г.”

-14 ноември 1989 г. се основава “Федерацията на независимите студентски дружества”;

-25 ноември 1989 г. е основано “Движение за гражданска инициатива”, което твърде скоро набира голяма членска маса;

-26 ноември 1989 г. е възстановена “Българската работническа социалдемократическа партия”, която е била забранена от комунистическия режим през 1947 г.;

-9 декември 1989 г. се възстановява “Българският земеделски народен съюз “Никола Петков”, който е забранен от комунистическия режим през 1947 г.;

-4 декември 1989 г. Радикалдемократическата партия, която също е била разпусната от комунистическия режим, се възстановява с правото на основател на СДС, тъй като една част от нейните членове бяха членове на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България още от края на 1988 г.

-19 декември 1989 г. е възстановена “Демократическата партия”, забранена от комунистите през 1947 г.;

Малко по-късно възникнаха две нови партии, каквито в България не са съществували по-рано – Зелената партия и Обединеният демократичен център.

Съществуването на тези граждански организации и политически партии съвсем не беше формално, на книга. Още преди падането на режима на Т. Живков и преди официалното учредяване на Съюза на демократичните сили на 7 декември 1989 г. те бяха заявили публично своята опозиционост и то чрез конкретни дела. Независимото дружество за защита на правата на човека, въпреки арестите, преследванията на членовете му, успя да установи връзка със западните посолства в София, както и с някои Пенклубове в западните страни, за да публикува информация за състоянието на нещата в България.

Членове на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството бяха арестувани на два пъти заради публични изявления против политиката на официалните власти – веднъж през декември 1988 г. и втори път в началото на май 1989 г. за декларация, публикувана по западните радиостанции като "Свободна Европа", Би Би Си, Дойче Веле и "Гласа на Америка". За друга декларация от края на м. май, в която категорично се осъжда политиката на БКП по националния въпрос и специално против “възродителния процес”, режимът на Живков организира митинги и събрания в големите градове, на които членовете на клуба бяха обявени за национални предатели, които трябва да бъдат изправени пред съда...

"Екогласност" също имаше своите публични изяви, но най-ярката им опозиционна изява беше, когато по време на Международния екофорум, който се провеждаше в София, организира подписка против правителствения проект “Рила – Места” и на 25 октомври 1989 г. стана сблъсъка между активистите на "Екогласност" и “органите на реда”. На 3 ноември 1989 г., т.е. само 7 дни по-късно "Екогласност" инициира шествие от няколко хиляди души пред парламента, за да връчи на председателя на Народното събрание документ с искания на обществеността.

Живата верига и спонтанният митинг пред парламента, които бяха инициирани от Федерацията на независимите студентски дружества на 14 декември 1989 г., вече беше една ярка демонстрация на организираната демократична опозиция да се бори с мирни средства докрай в стила на нежната революция.

След като формално тя се обедини на 7 декември 1989 г. и с това официално учреди Съюза на демократичните сили, още с първите големи митинги наложи на комунистите да седнат на кръглата маса и да преговарят с нея за демонтажа на тоталитарната политическа система в страната.

Така че твърдението, дето в България преди свалянето на режима на Т. Живков нямало никаква опозиция в страната и че тя възникнала едва след неговото падане, е една неистина, която може да бъде плод или на невежество, или на политическа заинтересованост.

Безспорно е обаче, че такава заинтересованост имаше и все още има в средите на бившата Държавна сигурност, която със задна дата иска да се изкара толкова силна и прозорлива, че е успяла да създаде своя отгледана опозиция. Това, разбира се е глупаво и наивно твърдение, защото тази опозиция още от началото чрез делата си показа, че е демократична и антикомунистическа. Още на Кръглата маса (януари – 15 май 1990 г) тя успя да наложи собствената програма за демонтаж на тоталитарната система на комунизма, като постигна департизацията на армията, милицията, съда, прокуратурата и дипломатическия корпус; като успя да наложи разпускането на първичните партийни организации на БКП по месторабота, т.е. по фабрики, заводи, висши учебни заведения, трудово-кооперативни земеделски стопанства и навсякъде другаде; като макар да беше загубила изборите за ВНС, успя да свали президента на БКП, избран от 35-то ОНС и на негово място да наложи президент от демократичната антикомунистическа опозиция; като свали три правителства на БКП/БСП – две правителства на А. Луканов през 1990 г. и правителството на Жан Виденов през 1996–1997 г.; като наложи цялата си външнополитическа програма за европейската и евроатлантическа интеграция на страната, макар тя да беше финализирана от правителствата на Симеон Сакскобурготски и Сергей Станишев.

На фона на всички тези безспорни и красноречиви факти да се твърди, че Съюзът на демократичните сили е бил създаден и отглеждан като опозиция от Държавна сигурност или от БКП, е най-малкото безсмислено, да не кажа нещо повече. Защото още от началото на 1988 г. до падането на Живков от власт на 10 ноември 1989 г. БКП чрез своите верни оръдия като Държавна сигурност, Главно следствено управление и прокуратурата водеше системна война срещу гражданските организации на дисидентите и несъгласните, защото виждаше в тях заплаха за своята монополна и несменяема власт.

Жалкото е, че подобни измислици и неистини за създаването на опозицията се разпространяваха и от хора от СДС, предимно от втора и трета вълна, които до края на 1990 г. се ослушваха и оглеждаха накъде духа вятъра, за да се решат най-сетне да се включат в борбата за демокрация. Но като се включиха, тези хора без политически биографии изведнъж си повярваха, че те са истинските антикомунисти и от тях започва новото летоброене.

Сборникът от документи за началото на Съюза на демократичните сили, който Калин Йосифов ни представя, освен всичко друго представлява едно прекрасно опровержение на всички и всякакви лъжи и измислици по темата.

Същевременно той нагледно показва специфичните особености на новата българска опозиция, първата и най-важна от които е нейната профилираност, бих казал дори специализираност, ако това не звучеше прекалено претенциозно. За разлика от полската опозиция например, т.е. от “Солидарност”, която беше един компактен и хомогенен синдикат, то Съюза на демократичните сили беше коалиция от най-различни граждански организации от правозащитен, екологичен и синдикален тип.

Към първата категория се отнасят Независимото дружество за защита правата на човека, Комитетът за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности, Комитет 273 (защитава правата на политическите затворници), българското поделение на “Хелзинки Уоч”. Към втората категория (екологичната) се причисляват Общественият комитет за екологична защита на град Русе, известен като “Русенският комитет”, "Екогласност" и Зелената партия. Към третата категория (синдикалната) принадлежат преди всичко Конфедерацията на труда “Подкрепа”, синдикатът “Обнова”.

И може би е редно да се обособи една четвърта категория, условно наречена политическа, към която да бъдат отнесени възстановените след свалянето на Т. Живков политически партии, забранени от комунистическия режим през 1947 г. Това са БРСДП, БЗНС “Никола Петков”, Демократическата партия, Радикалдемократическата партия и новите партии, които бяха основани след създаването на Съюза на демократичните сили, като Обединен демократичен център (ОДЦ), Алтернативна социалистическа партия (АСП).

Това обособяване на старите и новите партии на коалицията СДС в отделна политическа група, разбира се, е условно, защото гражданските организации, които бяха възникнали близо две години преди падането на режима на Т. Живков, макар и профилирано, също водеха политическа борба.

В това е другата специфична особеност на българската опозиция, че борбата беше започната от граждански организации, които тогава се наричаха неформални или неформали, а не от политически партии, които щяха да се появят след основаването на Съюза на демократичните сили. Тази особеност е също разбираема и лесно обяснима. Ако се опиташ да основеш политическа партия при тоталитарния комунизъм, където системата е еднопартийна, наложена с насилие и освен комунистическата партия друга партия не може да има, е равносилно да тръгнеш за затвора с тежка присъда най-малко 10-15 години. При всички случаи се поставяш под ударите на съответните членове в Наказателния кодекс, оттам пред съда и в затвора, откъдето може и да не излезеш.

Мисля, че никой разумен човек не би тръгнал да се занимава с политика по този път, след като печалният край на инициативата и инициатора са предизвестени.

Докато при гражданските организации нещата съвсем не стоят така. В конституциите, дори и на тоталитарните държави, има членове за правата на гражданите, където се разрешава тяхното обединяване за постигане на някакви обществено полезни и благородни цели. Затова и гражданските организации, с които се започна изграждането на антикомунистическата опозиция, не беше задължително да се регистрират. Те използваха тази врата в конституцията и закона, за да съществуват и вършат политическата си дейност, без да попадат директно под ударите на репресивния апарат на тоталитарната държава.

 

Д-Р ЖЕЛЮ ЖЕЛЕВ