Maya Zhivkova
На кандидатстудентски курс се запознах с едно момче. Баща му беше лекар, ендокринолог, и той също много искаше да стане ендокринолог.
На изпита и двамата не успяхме. На следващата година кандидатствахме отново.
Преди изпита ми каза: "Ако и този път не стане, значи това не е волята на Бог за мен и се отказвам." Седяхме заедно на изпита, можех и исках да му помогна, той отказа (искал да провери волята на Бог за него). Не успя. Сега работи като автомонтьор.
Аз успях на четвъртия път. Междувременно хората около мен цъкаха с език, клатеха глави и казваха, че явно не ми е писано. Само аз си знаех, че изпитът е тежък, че имам пропуски в знанията и че каквото не съм научила за една или две години, ще науча на третата.
Когато започнах да работя, очаквах, че за година-две всичко ще стане идеално, ще изкарвам достатъчно пари и ще си живея безгрижно. Оказа се много по-трудно и много по-дълго. Много колеги се отказаха и станаха наемни работници. Аз спрях за малко, почетох, поразмислих и пак започнах. Знаех вече какво не трябва да правя. Измислих други неща. И започна да се получава.
И си мисля, че основната причина за неуспеха е очакването на хората всичко да се получи идеално и веднага. Малките успехи, които идват бавно и трудно, повечето хора отчитат като неуспех и се отказват. В резултат на което губят всичко.
Същите хора очакват и България "да се оправи" за миг и да стане перфектна държава, поне колкото Германия. Това няма как да стане за 10 или 20 години, не и с българите, бягащи в чужбина, не и с бившите комунисти на власт, не и при отворения европейски пазар, в който българските фирми не могат да конкурират големите европейски фирми. Ще става трудно и ще продължи дълго. Но вече става.