Път: : Реалии

Наследството на Живков

Историците ще се занимават с Тодор Живков.
Тук ще отбележа, че той имаше невероятен инстинкт за опасност и оттам - за оцеляване. Луканов (и в присъствието на Петър Младенов) казваше – „инстинкт на глиган“. Но образците му на мислене, и за добро, и за лошо, бяха селски. Той управляваше без никакво чувство за ролята на инфраструктурата в развитието на стопанството; по негово време в страната беше построена само една сграда, която вероятно ще остане в бъдещия свят – НДК, и то благодарение на дъщеря му; бяха издигнати само два паметника извън контекста на комунизма, отново благодарение на дъщеря му - Камбаните и Паметникът на Незнайния войн.

 Паметната плоча с лика на Живков в родната му къща в Правец

 Фотограф: Христо Христов, desebg.com

При честването на 1300-годишнината на българската държава, поради натиска на Москва (да нямало „национализъм”), паметникът на Аспарух вместо в София беше издигнат в Добрич;  масовото жилищно строителство (панелното), което е проектирано и изпълнявано през седемдесетте-осемдесетте години на миналия век, беше на най-ниското културно равнище на жилищно строителство за онова време; изолацията на страната от развития Запад беше съзнателна политика и то не само поради съветския натиск; притискането на дребните собственици беше систематично и пак не Москва беше виновна; ограничаването на личната собственост имаше абсурден характер (имаше норма – максималното жилище не можеше да бъде повече от 120 квадратни метра, разбира се, с изключение на размера на техните жилища) и пр., и пр.

В края на 80-те години Живков започна серия от промени...

Една от неговите инициативи беше Указ 56.