Преди няколко месеца формулирах една кауза, свързана със Западните покрайнини. Тя е събрала над 21 хиляди гласа.

По този повод разговарях със служебни лица, правозащитници, анализатори, журналисти и прочие. В общи линии техните аргументи бяха, че времената сега са други, държавните граници губят своето значение, всяка проява на национализъм е неуместна. Ерго – такъв тип каузи нямат смисъл, те са предварително обречени…

Вярно е, че в момента, когато има големи свободи в движението на капитали, стоки, идеи и хора, границите нямат онази значимост, определила междудържавните сблъсъци от предишните векове. Дори темата „граница” се разисква по нов начин – тя се разглежда само като бариера на незаконния трафик. Поощрява се регионалното трансгранично сътрудничество. За междукултурния обмен се хвърлят сили и пари. „Чуждестранните инвестиции” са превърнати в парола на съвременна политика. Онлайн запознанства и общуване между граждани на различни държави надминава всякакви мечтани равнища. По цялата планета като мексиканска вълна преминават различни инициативи…

Редом с това сме свидетели на краен „мек национализъм”. Наричам го мек, защото е след желязната ера на междудържавното общуване.

Невинаги става дума за официална държавна политика, но без мълчаливото съгласие на властите едва ли може да стане. Гърция създава „помашки етнос” и не се отказва от „елиногласните славяни” или „славогласните елини” (забравих кое беше); Турция усърдно работи за турцизиране на  нашите и чужди гагаузи, както и на волжските българи, хич не си поплюва и в турцизирането на помаците, прави се на разсеяна за ефирната инвазия в българското пространство; Сърбия продължава натиска си върху Западните покрайнини и в стимулирането на антибългаризма в БЮРМ; важна тема е и поведението на Румъния… Но това не е само на Балканите. Англия „стана” Великобритания,  Испания, Фанция, Италия… Навсякъде националната идея действа под нова одежда. Ненапразно водещи световни лидери признаха краха на „мултикултурното общество”.

Да не разбираме, че сме длъжни с реална политика да отстояваме единството на българската нация и да пренебрегваме шашармите на чуждия мек национализъм, е предателство. Имаме едно оръжие – меча на културата. Култура в широк смисъл на думата. Чрез държавно и корпоративно стимулиране, чрез индивидуални начинания да отстоим себе си пред натиска.  Книгите, стиховете, песните, филмите, театъра, картините… Античното наследство, музеите, обичаите, кухнята, продуктите на земята ни, природните особености и забележителности. Темата е безкрайна, както и междунационалните съперничества.