Съдчето е малко - колкото кокоше яйце. Има и други подобни .
Допускането на Димов е, че жителите на Езерния град са правели миниатюрни копия  на съдовете използвани във всекидневието, за да ги използват като гробни дарове.

Ако е така, то характеризира разбиране за задгробния живот: Отвъдният свят е огледален на реалния, но е символно изграден и в него се оперира със символи. Физическото тяло на покойника изтлява, но съзнанието му, онова, което приживе разбира, тълкува, говори, общува и пр.  оцелява и попада в Отвъдното. Смъртта трансформира индивида, като запазва неговата индивидуалност. За това при тялото се оставят съдове-символи, с които той символно ще задоволява потребностите си, такива каквито е имал приживе. 

Като оказват тази грижа за покойника, те му приписват  потребност от внимание.  От това следва, че грижата, вниманието, признанието са били съзнавани и признавани в общността базови потребности за живия.

Това е общество с изклютелен интегритет. Дори със смъртта човек не е напускал света на живите. Той е оставал сред тях, като е ритуално обгрижван. 

При такава наситеност на вниманието към мъртвия, едва ли той е напускал света на живите с равния поток на времето и изтляването на спомена за него.  Вероятно са съществували ритуали, при които мъртвият е бил окончателно изпращан в неведомото Отвъдно. Имало е представа за отпътуване, заминаване на душата. 

Съдчето е антропоморфно. Вгледайте се в горния му край и ще видите лицето - очи и усмихната уста.

Съдовете-символи са били компаньони на покойника в неговото пътешествие. Той няма да бъде сам. С него ще бъдат предметите-знаци, с които ще си служи и общува.

Това е огледално отражение на интегрираността на живия със средата. Хората са одухотворявали познатите им артефакти и природни обекти. Те са съзнавали и споделяли техните особености. Възприемали са самотата като попадане на непознато място, сред непознати предмети и същества. Те вече трайно са поставили между себе си (Аза) и външния свят своето споделяно в общността разбиране за него.

Когато са подреждали в гроба миниатюрите (предметите-знаци), те са създавали разказ предназначен за покойника, с който са го убеждавали, че не е сам.

Ако е така, то миниатюрите са част от потока на колективното съзнавано в раждането на писмеността.

 
Тодор Димов:  "Бутилковидно съдче с набодена украса и плитки канелюри от некропола в Дуранкулак (края на VІ - началото на V хил. пр. Хр.) - култура Хаманджия ІІІ."