Силвия Тачева

Моята баба се казва Мария  Кръстева Стоименова. Тя е родена на 10 април  през 1940 година, в малко  селце в балкана, наречено Габровица. Баща й се е  казвал Кръстьо, а майка й - Гюргена.
 

Баба ми е родена в началото на най-голямата война - Втората  световна война. Първите години от живота й минават по време на воината и въпреки че е била съвсем малка, тя помни, макар и бегло, колко страшно е това. Нейният баща е бил ятак и е помагал на воиниците. Много пъти е бил викан и разпитван. Разказваше ми, че си спомня за бомбардировката над  София и как самолетите са преминавали над селото, как са си закривали  прозорците с черна хартия, за да не се вижда, че селото свети. С всичко това започва нейният живот.

Родителите й са се занимавали основно със  земеделие, семейството им е било много бедно. Те са били 8 деца, но  най-голямата им сестра е загинала в катастрофа на 20-годишна възраст. Баба ми има само основно образование - до 8 клас. Тогава основно заради бедността, в която са живели, тя не е имала възможност да се изучи, трябвало е да помага на родителите си. Докато те са ходели на нивата, тя  се е грижела за по-малките си братя и сестри, чистела е къщата и е готвела, за да може, като се приберат родителите й уморени, да се  нахранят. Като цяло така минават първите години от живота й. В малкото  селце, скрито в балкана, няма кой знае какъв интересен живот. Децата там са имали само детските си игри, когато не са помагали на майките и бащите си със земеделската работа. Там тя се запознава и с дядо ми, нейния съпруг. Тя е много млада, когато стават гаджета, него го пращат в  казармата. Когато се уволнява, се връща на село и се женят. Така баба ми създава своето собствено семейство. Няколко години след това се ражда и първото им дете, тя е моя леля и се казва Виолета. Четири години по-късно  се ражда и майка ми Йорданка. Баба десет години не работи, защото гледа  децата си и домакинства. През това време само дядо ми работи. Когато  леля ми Виолета става на 10 г. и е достатъчно голяма да се грижи за по-малката  си сестра, баба ми започва работа.

Двамата (с дядо ми) работят заедно в завод на военните в град Костенец. В този завод се произвеждат боеприпаси за военните; дядо ми е дърводелец, а баба ми работи в самото производство на снаряди. Когато бях много малка, дядо ми ме води един път там с него. Помня, че имаше големи порти и не всеки можеше да влиза. Беше много  потайно.

С помощта на дядо ми естествено отглежда децата си. И двете им деца учат в селското училище, до завършване на основното си образование, после отиват в по-големите градове да учат. След като те изучват, се  женят и няколко години след това се ражда и първото им внуче, тоест  аз. Нашето семейство идва в град Пловдив, а леля ми остават да живеят в  селото. Така баба ми и дядо остават да живеят сами, пенсионират се и  заживяват своите старини. Основното им занимание отново става  земеделието. За съжаление дядо ми се разболява и баба ми е тази, която  понася по голямата тежест в домакинството и земеделието. Тя започва да  се грижи и за болния си съпруг, моите родители и семейството на леля ми  много й помагаха, кой както може. Преди 6 месеца обаче дядо ми почина и сега баба ми вече е сама. Сега основно си почива и клюкарства с другите баби из селото. Все още се занимава със земеделие, защото както тя казва,  това е нейният начин да се отърси от еднообразието и това, че е сама. Тя е  здрава, доколкото можем да кажем така за един възрастен човек. Важното е, че не се предава. Сега ние ходим много по-често, за да не се чувства самотна. Тя много ни се радва, когато ходим, и все ми напомня, че иска вече  да има правнуци.:)