Думата идва от Mausolus, владетел в Кария, починал през 353 година, чиято съпруга му издигнала изключителна за онова време гробница, която била наречена мавзолей (mausoleum). Когато Ленин умира, по идея на Сталин тялото му е балсамирано и изложено в специално построена гробница пред Кремъл. Балсамирането предпазва трупа от разлагане. С поддържането на трупа се занимава специален научен институт. Гробницата–мавзолей е отворена за посещение. Десетилетия наред на поклонение или от любопитство покрай покойника са преминали милиони хора...
Снимка: Изгубената България /www.lostbulgaria.com/
По същия начин се постъпи с трупа на Георги Димитров (1882-1948). Неговият мавзолей беше издигнат през 1949 година на сегашния площад "Батенберг", срещу Националната художествена галерия (бившия Царски дворец). Мавзолеят беше един от символите на тоталитарна България.
Три строфи, които са типични за комунистическия окултизъм от едно дълго стихотворение на Пантелей Матеев:
ПЕСЕН ЗА МАВЗОЛЕЯ
Сред нашата столица красна
със бялата си хубост грей
и топла светлина разнася
Димитровският мавзолей
Пред Мавзолея два войника
стоят на стража ден и нощ -
на стража почетна, велика -
пред нашия безсмъртен вожд.
Стоят, доде загрижен вождът,
навсякъде - за всичко бди,
народът ни в труда предвожда,
премисля вражите бели.[1]
[1] Работническо дело, 28 юли 1950 г.
КТ "Подкрепа" заяви на 21 юли 1990: "В центъра на нашата столица продължава да стои грозният символ на тоталитарната комунистическа власт, изсмукала силите и помрачила бъдещето на поколения българи." И завършваха: "Нека сриването на мраморните стени на мавзолея да ознаменува края на републиката на лъжата и началото на държавата на истината и свободомислието."
Мавзолеят на Г. Димитров беше разрушен през лятото на 1999 под непосредственото ръководство на Евгений Бакърджиев.
Взривяването на мавзолея, освен че напомняше талибанските взривявания на статуите на Буда в Афганистан (да се премахнат материалните следи от неверниците!), имаше и комичен елемент. Събарянето трябваше да стане шоу. Главният и комай единствен зрител на широко разгласеното представление беше правителството. Както съобщиха медиите, неговите членове се били наредили на терасата на "Московска" 5, за да видят как ще рухне "символът на комунизма". Чул се взрив, вдигнала се пушилка, правителството възторжено викнало и изръкопляскало, а когато пушилката се разнесла, се видяло, че мавзолеят си стои. Получило се нещо като метафора, която сякаш предсказала, че Царят ще се върне. Тази кратка конфузия беше заличена след серия взривявания в следващите дни. Накрая омразното нещо беше окончателно разрушено и докато извозваха купа руини, червени бабички и старци редом с множество колекционери, въпреки охраната, си прибираха парчета за спомен. Така мавзолеят се пръсна из София и страната и ако приемем, че Вселената и всичко в нея е холограма, то случката е съвсем многозначителна.
Но има още.
Правителството, разположило се на терасата на "Московска" 5, за да наблюдава един акт на тържество на демокрацията над комунизма, не съзнаваше, че стои на тераса на сграда, принадлежала на Държавна сигурност, а по-късно на ЦК на БКП. Така да се каже, гледната му точка беше изградена от миналото. Съвсем логично сега там е Централният държавен архив.
И един личен спомен:
... Излязох с децата от Природо-научния музей. Бяхме разглеждали минерали, хербарии, препарирани животни. Пред мавзолея стояха мирно двама гвардейци, както сега стоят при вратите на президентството. Почетният караул се сменяше на 45 минути. Минахме покрай тях. До Георги Димитров се стигаше по лабиринт от сумрачно осветени мраморни коридори. Звучеше траурна музика. Децата се притиснаха о мен. По ъглите, в сянката, стояха офицери. Димитров лежеше осветен, в стилизиран погребален ковчег. Имаше неочаквано светъл, ръждив мустак. С положените върху корема ръце, беше истински мъртвец. Едно от децата запита гръмко: “Него защо са го препарирали?”...
...Отвън мавзолеят беше архитектурно оформен като трибуна. На тази трибуна по време на националните празници заставаха партийните и държавни ръководители. Оттам те приемаха военния парад и приветстваха манифестацията на гражданството.
...Труп в гробница, на която има трибуна, където в най-тържествените ритуали на държавата застават вождовете и от там, широко усмихнати, приветстват народа и армията – това не е кадър от филм за семейство Адамс, това е физическата истина (истината на всикидневието) за тоталитарния комунизъм: балсамиран, вторачен в покойниците и техните истини, зает с непрестанна борба срещу разлагането, воден от лидери, покатерили се върху гробници...