Леката кола при социализма беше многозначен предмет: един от знаците на сполучлива съдба; социално престижно притежание; белег на висок статус; транспортно средство.

През шейсетте и началото на седемдесетте години на ХХ век колата беше преди всичко престижна вещ. Масова беше практиката собственикът на колата редовно ритуално да я мие в почивните дни пред блока (къщата си), а да я ползва от време на време, често - няколко пъти в годината. В колите се поставяха бродирани възглавнички, кичови перденца и висулки.

Личната кола до края на комунизма инцидентно се използваше в деловия живот на българина - при обслужване на личното стопанство или пътуване в командировка. За малцина тя беше всекидневна необходимост - пътуваха до местоработата с нея. В повечето случаи леката кола беше част от празника и почивката.

В средата на 80-те години над един милион и триста хиляди българи имат депозити в ДСК за лека кола. Депозитът е бизлихвен, от 1500 лева и се чака около петнайсет години, за да се купи кола.

По това време ежегодно в България се внасят: 20 000 лади и ВАЗ, 5000 вартбурга, 3000 трабанта, 3000 шкоди, 3000 полски фиата, инцидентно - 1000 дачии и 1000 застави.[1]

Това са предимно частните коли, с черни номера, които се движат по българските пътища. Към тях трябва да се прибави москвичът, който предхождаше ладите. Служебните леки коли са с бели номера - те са предимно волги и лади, но най-високото началство има мерцедеси.