КРИТИКА И САМОКРИТИКА – Апотеозът на социалистическата демокрация. Форма за разкриване и преодоляване на неантагонистичните противоречия при комунизма.

Разбира се, че имаше разписание, кое какво е.

Критиката (и самокритиката) трябваше да бъдат: партийна, принципна, открита, обективна, другарска и доброжелателна, конкретна и делова. Критиката и самокритиката бяха задължение, което  се изпълняваше на заседания, събрания, конференции, конгреси.

"Критикувайте смело!" – говореха партийните работници, а току-що озовалите се в провинциалния град селяни, които нямаха жителство и бяха успели някак си да се доберат до разрешение за временно пребиваване и работеха в някое предприятие, се забавляваха помежду си: “Критикувай смело/готви торбата за село!”. Това беше през 1955-57 година в Михайловград (сега Монтана).

Имаше хора, на които им прекипяваше, хващаха се за лозунга “критикувай!” и вземаха думата на някое събрание – изразяваха открито, обективно, доброжелателно, другарски, конкретно, делово, партийно, принципно всичко, което им беше на сърцето. После ги помъкваха по разни комитети и служби, говореха с тях, разпитваха ги. След това ги наказваха – мъмрене, изключване от партията, уволнение, изселване... Наказваха ги, защото беше преценено от партийните функционери, че са прикрити, двулични, субективни, враждебни, грешни, безпринципни, антипартийни.

Критиката като лозунг беше върхът на комунистическото двуличие. Не напразно Сталин държи особено много на “критиката и самокритиката”.

Призивът към самокритика беше атеистичната алтернатива на призива към покаяние. Покаянието пред Бога е част от нормите на религиозния живот.

Замяната на “самокритиката” пред Бога, върховният, всеопрощаващ съдия, с “партийно-политическо покаяние” пред събрание от хора, не по-малки грешници от покайващия се, е възможна поради редуцираната представа за индивида. Вместо цялостни личности със своите инстинкти, сънища, физиологични усещания, неясни импулси, екстрасензативни виждания, прозрения, индивидуални представи за Света, субективни преценки за другите, себе си и своите постъпки, които, ако вярват в Бога, имат потребността да споделят с Него греховете си, често неуловими за околните, за управляващата комунистическа партия гражданите са политически същества, изцяло въвлечени в класовата схватка между пролетариата и буржоазията, като всички останали техни дейности в най-добрия случай са пренебрежими.

Самокритичността е неотделима от психичната норма. Споделянето на самокритичната оценка е проява на вътрешна сила, но само ако е направена пред слушател (читател), на когото споделящият има съответстващото доверие. Във всички останали случаи самокритиката е неотделима от принудителното признание – истинно или лъжливо.

Критиката и самокритиката в контекста на комунистическото общество бяха пароли на диктатурата.