Макар и интересни сами по себе си, нито животът, нито политическата съдба на този владетел на пръв поглед не обясняват превръщането му в герой на южнославянския фолклор. Поради тази причина „случаят крали Марко” обикновено се сочи като пример за причудливите пируети на народната памет. Тя като че ли пренебрегва онова, което е установила академичната история и вместо да възпее някои от великите български царе или сръбски крале, възпява един „незначителен” областен владетел от края на XIV в. Така е обаче само на пръв поглед.
Фолклорната наука отдавна е установила, че в цикъла за крали Марко съжителстват няколко пласта, най-стария от които датира векове преди времето на неговия живот и дори преди възникването на балканските народности, възпели неговия образ. Този факт обяснява само разнообразието на сюжетите, но не и самия факт на тяхното групиране около конкретна историческа фигура. Когато бяха открити портретите на крали Марко в църквите в село Сушица и в Марковия манастир в Прилеп, някои побързаха да констатират, че култът към него се дължи на изключителната му външност. Действително на тях личи мъж в разцвета на силите си с впечатляващ физически облик. Но същото може да се каже и за други ктиторски портрети – например тези на севастократор Калоян от Боянската църква, на сръбския крал Стефан Драгутин от църквата в Ариле или на деспот Йоан Оливер в Лесново. Нито един от тях не е бил възпят по начина, по който е възпят Крали Марко.
Други изследователи предполагат, че във времето на своята власт в Прилеп, крал Марко е станал османски васал при условия, които са осигурили продължителен период на спокойствие за неговите поданици. По някакъв чуден начин те са били пощадени от османски набези и попадат в пределите на османската държава през лятото на 1395 г. без да са ставали жертва на завоевателни походи. За такова твърдение не само няма никакви извори, но то само по себе си звучи невероятно. Османските акънджии през втората половина на XIV в. са били слабо контролирани от централната власт и е нямало сила, която да обуздае грабителските им инстинкти. От гледна точка на спецификата на епохата, съществуването на „островчета на спокойствие” изглежда повече от абсурдно.Науката никога няма да успее да свърже основните сюжети от епоса за крали Марко с онова, което знаем от историческите извори. В повечето от тях има само далечни алюзии за епохата. Така например в една от песните се разказва за реакцията на крали Марко при вида на огнестрелно оръжие. Всъщност той действително живее във времето, когато това чудо на средновековната технология прониква на балканска земя. Самата негова реакция е създадена от фантазията на народния творец и в общи линии отговаря на представата, че при използването на новото оръжие характерния за средновековните герои сблъсък лице в лице все повече ще отстъпва място на битката от разстояние. Във времето на крали Марко има и „синджири с роби”, дотолкова, доколкото османското нашествие съживява забраняваната от християнските църкви търговия с човешки същества. Това в никакъв случай не означава, че владетелят на Прилеп действително е освобождавал „три синджира роби”. Този сюжет по-скоро показва, че потърпевшите са очаквали наистина да има някой, който да строши робските окови.
И така, за възникването на подобен вид епически цикли като че ли са необходими две условия. Първото е да е налице драматичен цивилизационен сблъсък между християнство и ислям, който да изостри до крайност обществената чуствителност към всичко, което се случва в неговия контекст. При тази изострена обществена чуствителност очакването за нещо значимо излиза на преден план и често засенчва действителността. Така в условията на продължителна гранична византийско-арабска конфронтацияв Мала Азия, при която дълго време никой не надделява, там през X в. възниква византийския епос за Дигенис Акрит. В него, впрочем, могат да се открият сюжети, сходни с тези от балканския епос за Крали Марко. При подобен продължителен сблъсък между християнство и ислям на Иберийския полуостров възниква европейския епос за Роланд. Той, впрочем, също се отдалечава неузнаваемо от реалния живот и гибелта на основния герой Роланд. Крал Марко също живее в подобна епоха, когато балканските хора застават лице в лице с исляма и с неговите носители: османските турци. В тази драматична епоха историческите личности имали много по-голям шанс да бъдат възпети, поради засилените очаквания от техните действия. Нека припомним, че за нито един български цар няма толкова песни и предания, колкото за Търновския цар Иван Шишман. Герои на фолклора стават сръбския княз Лазар („Косовския мъченик”), трансилванския воевода Янош Хуняди (Сибинянин Янко) и редица български (Момчил), сръбски (Милош Обилич), унгарски (Пипо Спано), албански (Скендербег) и прочие велможи, взели участие в сблъсъка с исляма. В повечето случай на възпяване доминира очакването за нещо значително, отколкото реалността. В такъв случай какво са можели да очакват част от балканските християни от крал Марко? Нека не забравяме, че той идва на власт в един изключително тежък от психологическа гледна точка период от османското нашествие. Завоевателите са разбили първата значителна християнска коалиция, опитала се да ги спре и дори да ги изтласка обратно в Мала Азия. На Балканския полуостров върлува глад и поредната вълна от пандемията „Черната смърт”. Ето как един съвременник – сярският книжовник Исай – описва обстановката след битката при Черномен: „Едни от християните бяха изклани, други – отвлечени в плен, а онези, които останаха и тях смърт несретна ги покоси, защото погинаха от глад... Които пък се спасиха от тази напаст, те по Божие попущение биваха изпояждани от вълци.. Не остана ни княз или вожд, или наставник някой между людете, нямаше кой да ги избави и спаси...”. И в тази апокалиптична обстановка в Западните Балкани се появява един крал, който владее може би най-голямото по територия княжества южно от Дунава и който с изключително самочувствие се опитва да възкреси помръкналия блясък на владетелското достойнство, като се изобразява като старозаветен цар! Той очевидно успява да събуди надежди, но не и да ги подплати с реални дела. Все пак отправната точка за сътворяване на култа е налице и тя се нарича „прекомерни очаквания” в условията на изключителна психологическа криза и липса на реална переспектива за спасение от злото. Освен това образът на крали Марко позволява трансгранично третиране: той израства със сръбската държавна традиция, но прекарва целия си живот и управлява в българска етническа среда. След като е получил „начален тласък” във времето непосредствено след Черноменската битка, култът към крали Марко се развива на принципа на духа и бутилката. Веднъж излязал на полосата на творческата фантазия, той е можел да следва свои закони и да се отдалечава от историческите реалии, в които е възникнал. При подобни обстоятелства се създават и легендите за цар Иван Шишман, който напразно се опитвал да спре османското напредване по поречието на река Искър.
Разбира се, подобни феномени никога не могат да бъдат обяснени напълно чрез историческата логика и чрез хладния разум. Винаги остава процент необясними явления. Те спокойно могат да бъдат причислени към онези исторически загадки, чиято необяснимост създава особения чар на историческото знание.
- Митът за големите балкански юнаци по време на османските завоевания - Божидар Димитров- "12 мита в българската история", С., 2005 г.