КОЛЕКТИВ – Институционализирана целева група. Колективите бяха производствени (трудови), на учащи се, военни, селищни, политически, авторски и пр. В колектива, според теорията, се съчетаваха личните и обществените интереси. Социалната реализация на индивида, казваше официалното учение, става чрез колектива.

* * *

Колективът беше от върховните ценности на теорията и практиката на комунизма. Обсъждаха се и вземаха решение за свободите и правата на колективите, така както днес е актуален проблемът за свободите и правата на индивидите.

Акцентът при социалистическото съревнование беше върху съревнованието между колективите, а не върху индивидите, въпреки че повечето морални и материални награди бяха предназначени за индивидуалните първенци. Колективите поемаха основните ангажименти при изпълнението на плановете.

Те участваха в избора на своите ръководители. Съгласно Кодекса на труда от 1986 година, колективите на предприятията избираха в свободни избори (по днешна мярка съобразена с характера на длъжността) своите директори. Те можеха и да ги сменят.

Колективът беше решаваща структура в стопанския живот. Съгласно Чл. 64 ал. 1 от Кодекса: " Трудовият договор с работник, който ще работи непосредствено в материалното производство, се сключва, след като се вземе съгласието на общото събрание на бригадата, в която ще работи." А съгласно чл. 65 ал. 1 "Трудовият договор с работник, който няма да работи непосредствено в материалното производство или ще работи в дейности извън материалното производство, се сключва, след като се вземе мнението на общото събрание на първичния трудов колектив, в който ще работи."

Колективът като идеален тип имаше решаващата дума. Колективизмът (като идеален тип) беше  ирационален по отношение на икономическата рационалност, защото членовете на колектива един за друг бяха самоценни. Взаимното им инструментализиране с оглед икономическите цели на колектива беше ограничено от задължителната норма за вживяване, разбиране и неизбежното уравняване.

Колективите участваха, чрез представители или пряко, в социалната политика на предприятията: разпределенията на ведомствените жилища, картите за почивка, разпределение на премиите. Изключение беше да бъде уволнен (съкратен) работник, който е под закрилата на колектива. За повечето работещи хора, отношението между тях и колектива, беше от значение за кариерата им.

Ходеше се колективно на кино, театър, концерт, екскурзии, сватби и погребения. Членовете на колектива бяха обвързани един с друг – заемаха си пари, помагаха си при решаване на битови въпроси, “преотстъпваха” си връзки, взаимно се защитаваха и прикриваха. В колектива не се признаваха европейско-християнските стандарти за личностно пространство и междуличностна дистанция, което водеше до неглижиране на индивида. С еднаква лекота членовете му си помагаха и си пречеха, без да са респектирани един от друг.

* * *

Колективът беше институция, вписана в законите. Той фигурираше в Наказателния кодекс:

"Глава осма

ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ НАКАЗАТЕЛНА ОТГОВОРНОСТ

Раздел I

Условно освобождаване от наказателна отговорност с предаване на обществено поръчителство

Чл. 75. (1) По предложение на общото събрание на съответната обществена организация или трудов колектив съдът, след като установи, че деецът е извършил престъплението, може да не му наложи наказание, като възложи възпитанието му на организацията или колектива, ако:

 а) за извършеното престъпление законът предвижда наказание лишаване от свобода до една година или друго по-леко наказание;

 б) не са настъпили значителни общественоопасни последици;

 в) деецът не представлява голяма обществена опасност, признава се за виновен и се разкайва и

 г) целите на наказанието могат да се постигнат по този начин."

И по-нататък:

"Чл. 76. (1) Ако предаденото на обществено поръчителство лице не оправдае доверието на колектива, като не изпълнява добросъвестно трудовите си задължения, нарушава правилата на социалистическото общежитие или напусне самоволно трудовия колектив с цел да се отклони от общественото въздействие, общото събрание на организацията или колектива може до изтичане на една година да направи предложение за възобновяване на наказателното преследване. Това предложение се изпраща на съда за разглеждане и решаване."

 

В колективите избуяваха междуособни борби за формална и неформална власт с целия възможен арсенал на междуличностните конфликти. Поради това, пак в Наказателния кодекс, тези конфликти се предаваха за обсъждане, осъждане и въздействие пак на колектива:

- чл.77.а  "а) обида по чл. 146 или лека телесна повреда по чл. 130, ал. 2 без разстройство на здравето, извършени в колектива от негов член спрямо друг член на същия колектив"

- "б) клевета по чл. 147, извършена в колектива от негов член спрямо друг член на същия колектив"

- "в) дребна кражба или дребно присвояване на обществено имущество, дребна кражба или дребно обсебване на лично имущество, както и за дребни прояви на самоуправство, когато деецът и пострадалият са членове на един колектив."

А самият стил на колективност в трудовата сфера даваше отражение върху целия начин на живот. Отива човекът на почивка в крайморската станция и веднага попада в “колектива на почиващите трета смяна”, където някакъв щатен културно-масовик  го предупреждава “да не страни от колектива”.

Участието на индивида в колективния начин на живот беше користно от гледна точка на това, че чрез колектива индивидът по-лесно решаваше своите проблеми и живееше по-уютно според тогавашния стандарт. Колективът беше толерантен към всички дейности на индивида, свързани с осигуряването на имущество, което се приемаше за необходимо: жилище, вила, кола. Преминеше ли обаче индивидът към събиране на “частна собственост”, например създаване на работилница за работа частпром, без под някаква форма да споделя изгодата, толерантността изчезваше. Човек можеше лесно да събере пари от колегите си, за да се сдобие с трабант, но щеше да бъде затруднен  да заеме същите суми, за да си купи мерцедес.

* * *

Колективът поглъщаше индивидите. Техният принос в трудовия процес се обезличаваше от уравновиловката в заплащането, а намесата на нетрудови показатели в оценката им (партийна принадлежност, “морална характеристика”, семейно-битови ангажименти, възраст) не им позволяваше да застанат на работното си място като производители. Те въртяха чука не само като майстори, но и като “безпартийни комунисти”, “скромни хора”, “с възрастни родители и малки деца”, “все още учещи се”, “събиращи къща”... Беше по-лесно да се съкрати квалифицираният работник, отколкото безделникът с “тежко семейно положение”.

Самите думи индивид, индивидуалност бяха съмнителни, а пък “индивидуализъм” и “индивидуалист” бяха осъдителни, да не споменаваме “егоист”, която беше скандална.

Човекът инстинктивно се пазеше да не му лепнат някоя от тях. Но нямаше как – животът вървеше и се случваше колективът да бъде връхлетян от криза и тогава ставаше ясно, че “всеки знае него си”. За съжаление не съществуваше обществен опит в изживяването на тази констатация чрез социално-конструктивни дейности. Идваше невротичното затваряне в себе си и втурването във вътрешнобитовото пространство, което само за себе си е вековна характеристика на българското пребиваване в кризисен период.

Бунтът срещу колектива и колективността, който се изразяваше в неприемане на общото мнение или неучастие в общото действие, обикновено се политизираше. Обвиняваха бунтаря дори ако ставаше дума само за особености на облеклото му, в нещо неодобрително, най-малкото в чуждо влияние.

От своя страна, самият бунтар често преценяваше несъгласието си с колектива и общото като политическо, макар да избягваше да огласява такова самоопределяне на своето поведение или мнение. Имат основания онези, които в спомените си за годините на тоталитарния комунизъм посочват като нещо положително за себе си факта, че са ходили на черква, че са пускали бради или са имали странни  прически, че са танцували рок или туист и прочие. Вероятно е да са влагали някакъв "анти" политически смисъл в своето поведение.

Петър Манолов през втората половина на 80-те години пише в поемата "Сто кръпки":

 

Ангели разединявайте се!

Не правете от себе си дори звено за песен!

Не правете от себе си дори отряд за добро!

Не правете от себе си дори батальон на живота!

Не правете от себе си дори армия на свободата!

Ангели разединявайте се!

  

Колективите бяха естествен приемник на традиционната организация на живота в махалата, чаршията, селото, рода, откъдето бяха излезли повечето работещи в бурните десетилетия след  девети септември. Но традиционната култура на селото и града беше разрушена от колективизацията, урбанизацията, индустриализацията и партийно-политическата работа. Така човешките отношения в тях не се опираха на реална традиция, а на спомен за традиция в смисъл "така трябва", "редно е". Отношенията бяха пряко следствие от такива спомени, от образованието и манталитета на хората, значи случваше се да бъдат всякакви.  В повечето случаи, без да мога да го докажа с цифри, те бяха фамилиарни, възрастта беше главният признак на йерархизирането, господстваха темите на всекидневието и бита, въпросите на обществото и държавата бяха чужди.

Поради реалната сила на колективите, партийният апарат се разправяше с “непокорните” колективи, като издигаше водачите на по-висока длъжност, преместваше ги на друга работа, командироваше ги, пращаше ги на специализация или просто разформироваше целия колектив. Закриха Института по философия към БАН и след няколко дни създадоха нов институт, като си подбраха “техните”. Това се случваше във всички сфери на живота, защото тоталитаризмът не търпеше за миг различния колектив...

* * *

Самото общество беше редуцирано до колектив. Релацията индивид - общество беше сведена до  отношението индивид - колектив. Затова колективът представляваше личното и индивидуално общество. Неотличéният инидивид не участваше и не присъстваше по друг начин в обществото освен чрез колектива - трудов (или там, където индивидът беше зает), политически (ППО, земеделска дружба, комосомолско дружество) и по местоживеене. Колективът беше личното общество, защото редовият, неотличéн инидивид, съзнаваше, че участието му в обществото задължително се изчерпва и става само чрез колектива.

Това пък довеждаше до неразличаването  на колективност и приобщеност, колективност и груповост, колективност и партньорство, колективност и екипност, колективност и приятелство, колективност и диалогичност, колективност и задружност, колективност и заедност и т.н.

Колективът се родееше със семейството. Той беше официално удобряваната форма за преинтегриране на роднини, съседи, съселяни, съученици, състуденти, заедно служили войници и прочие.

Колективът, като форма на участие в обществото за неотличéния инидивид, беше функционален заместител на гражданското общество в условията на тоталитаризма. 

Колективността се разглеждаше като антагонист на отчуждението. Тя беше формата на надиндивидуалността. Чрез нея се преодоляваше индивидуалната ограниченост и смъртност. В социалното пространство на колектива се извършваше ритуалът на самокритиката, което беше комунистическият вариант на изповедта. Пак там периодично се обсъждаха личните качества на хората, моралът им, трудовият им принос. Колективът и в абстрактен, и в житейско-конкретен смисъл беше храм и претендираше да е пазар.

Това негово натоварване със смисли раждаше и поддържаше утопиите за природата на човека и отричаше естествеността на егоизма. Егоизмът (проява на не-колективизъм) се преценяваше като зло, което не подлежи на нравствена регулация.  Пеньо Пенев, един рядко чист човек, вижда "на злото потока зловонен" така:

 

"И те са, майко,

               от майка раждани,

и тях ги е майка

                с мляко откърмила,

но изворът търсят

                за своята жажда,

милеят

      само за своето гърло!

Затуй аз понякога

                 с болка говоря,

затуй мойте челюсти

                   гняв е сковал!

И жал ми е, майко, че

                     лоши са хората,

за тях ми е жал!"

 

Рефлексията върху  кризата на Аз-а в тоталитарното общество беше невъзможна. Но това не пречеше на практика, чрез колектива, да се налагат  домодерни решения на проблема.

Многообразието и претовареността със значения на колектива и колективността не можеше да не доведе до смущения и неяснота в осъзнаването на това какво é и какво трябва да бъде - общество (обществено), колектив (колективно), семейство, индивид (индвидуално), частно, лично, интимно.

През 1982 година със самоирония Първан Стефанов  пише:

 

"Господи, защо когато ми е хубаво,

се усещам гузен. И така е всякога.

Струва ми се (колкото и да е глупаво),

че неволно съм си изтървал прозявката.

 

Удивлява ме с какъв възторг щастливите

сутрин тичат из алеите по потници.

Не, не им завиждам. Пък и бива ли?

Сигурно са най-големите самотници.

 

Щастието като хляба е обществено.

Потни го печем на милиони градуси.

А пък някой се изхитря като в детството -

резне си филийката и бяга радостно.

 

Зная, има сектори за частна собственост.

Ето, болката е нещо много лично.

Но не е ли твърде пошличък - особено

тоя спринт - бъди щастлив поединично!"

 

* * *

Колективът беше инструмент на тоталитарната власт. Той беше онаследен от традиционните предкомунистически начини на живот. Известна е ролята на рода и патриархалното семейство. Ще обърна внимание върху връзката колектив - власт във вековете на бездържавието.  

"В квартала да няма човек без поръчител" - се казва в един закон от Скопие /Юскюб, 219, 139/   /. Това е важало за всички селища в Османската империя. Никъде не може да се живее без поръчителството на съседите.

Междусъседският контрол е обхващал цялостния живот. Името, с което се ползва човекът и то главно дали има отношение с харамиите и разбойниците, е било съобщавано при поискване в шериатския съд. Така да се каже, съседите са издавали "свидетелство за благонадеждност". Контролирано е неговото облекло. Всеки факт на отклонение от приетия в селището образец е бил практически невъзможен и при нужда е бил съобщаван в шериатския съд. Контролира се плащането на извънредните данъци - и другите повинности - ако някой се укрие и не се издължи, неговото задължение се поема от съседите му. Така че те са пряко заинтересувани да следят кой, кога и колко плаща, изпълнява ли повинностите си.

Междусъседският контрол е върху връзките с разбойници и хайдути (политическия аспект на поведението), облеклото (външната социална идентификация на личността), издължаването на феодалната рента към държавата - парична, натурална, отработъчна (феодалната зависимост на човека).

Тоталното взаимно гарантиране създава мотив за предателство. Селянинът е "оправдан" да предаде своя отклоняващ се от правилата съсед, защото е гарантирал за него и ако не го предаде, ще носи отговорност за чуждата простъпка. Мотивирането на предателството поражда недоверие. Всеки близък може да бъде предател, той е "оправдан" да го направи и не се знае кога и как ще се възползва от своето "оправдание". Предателството и недоверието лъскат в една често цитирана и въздействаща приписка от 16 век:

"Ох, ох, ох, горко ми на мене, окаяния, братя. В трудни времена пишех, на отрадно (затулено) място, а глас ми дойде (предчувствие), какво че са дошли да събират еничари, а моите деца още не са потребни за еничари. Проклети издайници ги посочили на проклетите агаряни и дотичаха те - децата ми - с един мой приятел при мене. И оскърбих се много и не зная какво съм писал. Не познават издайниците сами себе си какви са, ни своите деца. Амин." /288, 22/      /

Времето създава издайниците, но създава и приятелите. Онези, които остават верни, които са готови да се жертват за близкия си човек. Робската система усилва нравствената стойност на приятелството и му придава социално значим смисъл.

 

* * *

ОБЩИНИТЕ НА РАЯТА

Системата неверниците сами да се контролират намира своя връх в контролната дейност на самоорганизациите на българите - селски и махленски общини, епархии, еснафски организации.

По селата общините и техните кнезове, кметове, стареи, коджабашии, чорбаджии са носили цялостна отговорност за просоциалното поведение на своите съселяни и поради това техният контрол е бил непрекъснат. По-конкретно общините се занимават с:

- осигуряване на обществения ред на територията на общината;

- съдействане на властите при събиране на шериатските и извънредните данъци;

- съдейства на властите при изпълнението на повинности;

- съдейства на властите при издиравне на бегълци и разкриване на престъпления;

- поема колективна отговорност при извършването на престъпления на нейно землище;

- следи за опазване на морала в селото;

- занимава се със съдопроизводство, включително и с углавни дела /I,31, сл315-321/

Контролът на общината върху поведението на човека има и чисто стопански характер:

- общината следи и налага със сила, ако е необходимо, принудителния сеитбооборот. Разбира се, там, където условията са позволявали това;

- определя деня за завършване на прибирането на реколтата, след което се е пускал добитъкът на паша /пак там/.

В изпълнението на своите контролни дейности общината е могла да налага различни наказания.

В анкетите на Стефан Бобчев селяните казват: "у турско време ние имахме това право да си се разправяме у село". /I, Ж, с 237/ В Еленско на провинилите се селската община налагала следните наказания:

- мъмрене, глъчка;

- глоба;

- бой с пръчки или на фалага;

- запиране или затвор;

- изгонване, изпъждане от селото /пак там, с. 270/.

В Искрецко:

- глоба;

- биене с пръчки;

- бой с тояга ("до кръв да пущи през ризата");

- запиране в селския хамбар;

- развождането с краденото на селото /пак там, с. 271/.

Това са формите, в които редовата рая участва в задоволяването на своята потребност и  на потребността на Империята от поддържане на обществения ред. Оттук се определя и равнището, на което тя участва в управлението на империята.