20 ОКТОМВРИ, 2010

Навършват се 98 години от Балканската война, донесла освобождението на Родопите от османско владичество. За пореден път ще сведем глави пред подвига и саможертвата на българските войници от 21-ви Средногорски полк, посрещнати в мразовитите дни на октомври 1912 година като освободители. За войната и всичко случило се преди повече от девет десетилетия, най-добре могат да говорят историците.

БАЛКАНСКАТА ВОЙНА

Българската държава възкръсва в пламъците на Руско-турската война през 1877-1878 г., но Великите сили потъпкват безжалостно националните въжделения на българите. По силата на Берлинския договор от 13 юли 1878 г. българските територии са разделени на пет части: васално Княжество България (земите между река Дунав и Стара планина, заедно със Софийски санджак), автономна област Източна Румелия (земите между Стара планина и Родопите), Македония, Одринска Тракия и част от Родопитеостават в пределите на Османската империя под пряката власт на султана, Северна Добруджа – предадена на Румъния, а българското Поморавие – на Сърбия.

Въпреки жестокостта на този удар, българският народ продължава да живее с мечтата за цялостно освобождение и обединение. Още през 1878 г. избухваКресненско-Разложкото въстание като първа реакция срещу несправедливите решения на конгреса. През 1885 г. българите осъществяват Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Започва подготовката и за обединение с Македония и Тракия. През есента на 1902 г. избухва Горноджумайското въстание, а година по-късно – Илинденско-Преображенското.

 

 

Малка искра на надежда проблясва с обявения „Хуриет” по време на Младотурския преврат от 1908 г, но очакванията на християнските народи не се оправдават. Обещаните реформи скоро се заменят с преследване на всички прогресивни сили в Турция и със стремеж за „отоманизиране” на нетурското население. Отново се засилва националноосвободителното движение и се стига до подготовката на Балканската война от 1912-1913 г.

Участието на България във войната е поредица от съдбоносни изпитания. Това забележително събитие в борбите на българския народ е съпроводено с неописуем възторг и съкровени блянове, героични подвизи и саможертва, неосъществени надежди и покруси.

Справедливият, прогресивен и националноосвободителен характер на Балканската война въодушевява бойци и командири, прави неудържим техния настъпателен устрем, проявен още в първите боеве за Лозенград и Люлебургас, на Чаталджа и Булаир и завършва с блястящата Одринска епопея.

Венец на военните усилия е подписването на Лондонския мирен договор от 17/30 май 1913 г., съгласно който всички турски земи на запад от линията Мидия-Енос, с изключение на Албания, се предават на съюзническите държави. Това е звездния миг за България, свързан с освобождението на цяла Тракия, голяма част от Македония и Родопите.

БАЛКАНСКИЯТ СЪЮЗ

През ХІХ в. става ясно, че Османската империя върви към своята гибел. На нейните балкански територии се раждат нови държави, но нито една от тях не се създава върху своята естествена етническа територия. Нерешени остават тежки национални проблеми, които се превръщат в източник на напрежение.

Началото на второто десетилетие на ХХ в. се оказва благоприятно за изграждане на съюз между младите балкански държави, нито една от които няма достатъчно сили да се справи самостоятелно сразпадащата се Османска империя, която все още разполага с големи материални и човешки ресурси. В Европа вече напълно са оформени двете големи военнополитически групировки: Антантата (Франция, Британската империя и Руската империя)и Централните сили (Германия, Австро – Унгария, Италия), които все още не са готови да започнат война помежду си. Това дава шанс на балканските държави да проявят самостоятелност в преследването на своите цели – териториални претенции към Турция и разрешаване на националните си проблеми.

Така през м. септември 1912 г. се стига до образуването на Балкански съюз между България, Сърбия, Гърция и Черна гора за коалиционна война срещу общия враг – Турция. Инициативата за формиранена военната групировка е българска. България сключва двустранни договори с всеки от участниците, без те да са обвързани помежду си. Великите сили наричатБългария „стълб”, „първа цигулка”, “душата на съюза”.

НАЧАЛОТО

На 17 септември 1912 г. Балканският съюз обявява всеобща мобилизация за предстоящата война срещу Османската империя, която се извършва в изключително кратки срокове при небивал ентусиазъм и възторг. България мобилизира 606 000 души, Сърбия – 175 000, Гърция – 90 000, Черна гора – 30 000.

Съсредоточаването на армиите на воюващите страни става въз основа на възприетите планове за водене на войната. България ще действа на Тракийския оперативен театър, където са разположени и главните сили на турската армия. Тук са двете важни крепости – при Одрин и Лозенград. Сръбските войски се насочват към Вардарска Македония, гръцките – към Епир и Солун, а черногорските се съсредоточават в Албания. Съюзническите армии очакват обявяването на войната и заповед за настъпление.

Действията по второстепенните направления (долината на р. Места и Родопите) са поверени на Родопския и Хасковския (по-късно Кърджалийски) отряди. Те трябва да настъпят на юг към Беломорското крайбрежие,да освободят българското население от Македония, Одринска Тракия и Родопите и да попречат за връзката на противниковите сили между Тракийския и Македонски фронтове.

На 5 октомври 1912 г. в съборната църква „Св. Богородица” в Стара Загора, пред многолюдно и обзето от еуфория множество,цар Фердинанд обявява с манифест началото на Балканската война. В него той изтъква, че святото дело на царя Освободител трябва да бъде доведено докрай с осъществяването на санстефанския идеал – обединението на всички българи под обща държавна стряха.

КОМАНДИРИТЕ

По силата на споразумение между страните от Балканския съюз всяка армия изгражда свое командване и генерален щаб, които определят театъра на бойните дeйствия и планират воденето на войната. Главнокомандващ наДействащата армия в България е Цар Фердинанд. Негов заместник и ръководител на военните действия е генерал-лейтенант Михаил Савов, а началник на Генералния щаб – генерал-майор Иван Фичев. Щабът и Главната квартира на Българската армия се установяват в Стара Загора.

Българското военно командване взема решение страната да действа с основните си сили и средства на Тракийския боен театър. С тази цел се формират три български армии. За командир на 1-а Българска армия е назначен генерал-лейтенант Васил Кутинчев, на 2-а – генерал-лейтенант Никола Иванов, а командир на 3-а българска армия е генерал-лейтенант Радко Димитриев.

Към трите действащи армии са сформирани помощни отряди за действия по второстепенните направления. Такива формирования са Родопският и Хасковският (по-късно Кърджалийски) отряд. За началник на Родопския отряд е назначен генерал-майор Стилиян Ковачев, по-късно командващ Четвърта армия, а Хасковският отряд е поверен на полк. Васил Делов.

Хиляди българи от Македония, Одринска Тракия, Родопите, а и много чужденци, непризовани във войската, се записват доброволци. От тях се формира Македоно-одринското опълчение. Негов ръководител е генерал-лейтенант Никола Генев.

Помощник-началник на българската артилерия по време на войната е генерал-лейтенант Калин Найденов, родом от с. Широка лъка, Смолянско.

НА ИЗТОЧНОТРАКИЙСКИЯ ФРОНТ

Настъплението на Българската армия в Източна Тракия започва сутринта на 5 октомври 1912 г. Първите големи сражения се водят по линията Одрин – Лозенград. Турската армия претърпява поражения при тракийските селища Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Петра, Еликлер и др. Обсадена е Одринската крепост. Пада без бой Лозенград.

Под звуците на „Шуми Марица” и със страховития вик „Напред на нож!” българските бойци побеждават противника на рубежа Люлебургаз – Бунархисар, при Чонгора, Караагач, Чаталджа… Вестник „Таймс” отбелязва: „…След всичко казано истински герой на деня е българският пехотен войник. Търпелив, издръжлив, велик…..когато работата дойде до решителния момент, тогава той се явява в един нов и удивителен вид. На него преди всичко се дължи сполуката в победата”.

Подготвя се атака за превземането на Одринската крепост. На крак садивизионните щабове, бригадите и полковете, в готовност са артилерията и българската авиация, специалните отряди на телорезачи, бомбиери и работни команди. Подготвя се битка „на живот и смърт” срещу частите на Мехмед Шукри паша. На 13 март 1913 г. българските войски овладяват Одринската крепост. Новината за българската победа над крепостта се разнася по света като мълния. Всички чуждестранни кореспонденти отразяват изключителното постижение на българското военно изкуство. Френският полковник Мондезир дава своята оценка за тази важна победа: „…Превземането на Одрин стои наред с най-славните военни подвизи във военната история на всички народи”.

ДЕЙСТВИЯ В СРЕДНИТЕ РОДОПИ

В Средните и Западните Родопи действа Родопският отряд скомандир генерал-майор Стилиян Ковачев. Той е най-многочислен – 25 000 души. Формиран е от части на Втора пехотна Тракийска дивизия. В състава му влизат: 21-пех. Средногорски, 9-и пех. Пловдивски, 27-и пех. Чепински и 39-и пех. полкове. Към него са прикрепени и няколко доброволчески чети.

В хода на военните действия Родопският отряд воюва на широк фронт в тежък планински терен. По пътя си отблъсва противниковите сили от долината на р. Места и влиза в Мехомия (Разлог). Овладява Тъмръшкия клин, завзема Доспат, освобождава Дьовлен (Девин), Пашмакли (Смолян), Райково, Устово, Палас (Рудозем) и Даръдере (Злаготрад). До края на войната частите му навлизат в Беломорието и завземат Сяр и Просечек, Ксанти, Драма и Кавала, след което се прехвърлят към Дедеагач и стават част от новосформираната Четвърта българска армия.

21-И ПЕХОТЕН СРЕДНОГОРСКИ ПОЛК

21-и пехотен Средногорски полк е формиран с Царски указ № 11 от 19 януари 1889 г. В навечерието на Балканската война(1912-1913) за негов командире назначен полк. Владимир Серафимов. Полкът има четири дружини с командири: на първа дружинаподп. Георги Долапчиев, на втора – подп. Илия Врачев, на трета – подп. Тодор Шарлаганджиев и на четвърта дружина – подп. Христо Брайков.

След обявяване на мобилизацията полкът поема към Чепеларе – краенпункт на съсредоточаването му. Още преди обявяването на войната води множество престрелки с турците по граничната линия. В хода на военните действия частите му овладяват Тъмръшкия клин, освобождават Дьовлен (Девин), Пашмакли (Смолян), Райково и Устово. От 19 до 21 октомври 1912 г. води решителните боеве за свобождението на Средните Родопи при вр. Кавгаджик (Средногорец). Превъзхождащият го по численост корпус на Явер паша е отблъснат към Палас (Рудозем). Полкът се насочва към Ксанти и настъпва към линията Гюмюрджина – Дедеагач – Фере. Заедно с Кърджалийския отряд участва в разгрома и пленяването на корпуса на Явер пашапри с. Мерхамлъ.

Двадесет и първи пехотен Средногорски полк е неразривно свързан с името на своя командир полк. Владимир Серафимов. Владимир Генов Серафимов е роден на 12 август 1860 г. в с. Аджар (Свежен), Пловдивско. Завършва четвъртия випуск на Военното училище в София (1883). За проявени знания и умения е награден със сребърна казашка сабя. Военната си кариера започва като командир на пристанищна рота в Русе. Служи в Пещера, Пазарджик, Асеновград, Пловдив, София.

Името на Владимир Серафимов се свързва с участието му в Сръбско-българската, двете Балкански и Първата световна война. В навечерието на Балканска война от 1912-1913 г. е назначен за командир на 21-и пех. Средногорски полк. След Междусъюзническата война е бригаден командир в 8-а Тунджанска дивизия. От 1915 г. за кратко време е офицер към Главното интендантство при Министерството на войната. Умира в София на 7 април 1934 г.

Доблестният български офицер, освободителят на Средните Родопи, е награждаван с най-високото войнско отличие – орден “За храброст”. Носител е и на други български и чуждестранни отличия.

Днес на връх Средногорец се издига монументален паметник в памет на българските войни и техния командир полк. Владимир Серафимов. В негова чест селото е преименувано през 1934 г. в Полковник Серафимово.

9-И ПЕХОТЕН ПЛОВДИВСКИ ПОЛК

Девети пехотен Пловдивски на Нейно Царско Височество княгиня Клементина полк е създаден с княжески указ № 61 от 23 декември 1885 г. Командир на полка по време на Балканската война е подполковник Георги Бошнаков.

Съгласно оперативния план 9-и пeх. Пловдивски полк настъпва към линията с. Тъмръш – вр. Модър. Съвместно с 21-и пех. Средногорски полк овладява Тъмръшкия клин. Освожбадават се Дьовлен (Девин), Кара булак (Борино), Барутин, Доспат (дн. гр.), Иланджикьой (Змеица) и Любча.На 19 октомври 1912 г. освободителният поход на 9-и пех. Пловдивски полк в Родопите окончателно завършва. По обяд частите му влизат в гр. Неврокоп ( Гоце Делчев), а два дни по-късно се отправят към Драма

ДОБРОВОЛЦИТЕ

В общия ход на войната доброволческите чети водятпартизански действия, нападат и извършват саботажи, събират разузнавателни сведения, охраняват обозите с продоволствия и защитават местното население от изстъпленията на башибозука.

От долината на р. Марица до долината на р. Места най-многобройна е четата на Стефан Калфата -280 души. Действа в участъка от поста Кум гедик до поста Касъм дере в Родопите. Води боеве на вр. Рожен, съвместно с 21-и пех. Средногорски полк.

Четата на Пею Шишманов е придадена към 21-и пех. Средногорски полк. Охранява района по линията Петково – Славейно – Малка Арда. Участва в боевете при Палас (Рудозем) и Даръдеренско (Златоградско). В района на Гюмюрджина се включвав състава на Македоно-одринското опълчение.

Четата на Кръстю Българията е разузнавателен взвод от състава на Македоно-одринското опълчение. Действа в района Пашмакли (Смолян) –Дедеагач. Заедно с четите на Никола Гюмюшев и Никола Данаилов атакува турските погранични постове и участва в освобождаването на Пашмакли (Смолян).

Четите на Никола Гюмюшев и Никола Данаилов действат в района Пашмакли (Смолян) – Ксанти. След боевете на вр. Кавгаджик (Средногорец) достигат до гр. Кавала. При гр. Кешан се вливат в Македоно-одринското опълчение.

Родопското население активно подпомага българските войски и доброволческите чети. Едни ги снабдяват с храна и помощен добитък, други са водачи по най-преките и безопасни места, или “летяща поща” за връзка между отделните части. Жените и децата приготвят храна и дрехи, помагат на ранените, пренасят оръжие. Много българи, мобилизирани в редовете на турската армия, дезертират и се сражават на страната на българските военни части.

ПРИЗНАТЕЛНОСТ

По-голяма част от военните паметници в България се построяват през 20-те, 30-те и 40-те години на ХХ в. по инициатива на местни граждански комитети, с активното съдействие на Министерството на отбраната. Всички те са израз на признателността на поколения българи към подвига и саможертвата на героите, загинали в борбите за освобождение и обединение на Отечеството.

В Смолянско най-ранните инициативни комитети за издигане на войнишки паметници се изграждат в с. Косово (1921 г.), с. Хвойна (1924 г.) и гр. Чепеларе (1929 г.). През 30-те години на миналия век местни инициативни комитети се учредяват и в с. Устово (дн. кв. на Смолян) (1932 г.), с. Стойките (1934 г.), с. Райково (дн. кв. на Смолян) (1937 г.), гр. Златоград (1937 г.), в селата Орехово, Павелско, Момчиловци, Турян, Триград и др.

Войнишки паметници се изграждат и възобновяват и днес по инициатива на местните власти, граждани, организации, военно-патриотични съюзи и комитети.

РОДОПСКАТА ШИПКА

На 26 юни 1932 г. в Устово се основава инициативен комитет за издигане на паметник в чест на героите от 21-и пех. Средногорски полк на вр. Кавгаджик (Средногорец). За председател на комитета е избран околийският началник Петър Попиванов. Започва набирането на средства за неговото построяване. Арх. Михаил Ножаров дарява проекта си за паметника, а известният майстор-строител и каменоделец хаджи Неделчо Канев от с. Момчиловциго осъществява в удивително кратък срок – две години. В строителните дейностиучастват и трудовите части от 21-и пех. Средногорски полк.

На 31 юли 1932 г. тържествено е положен основният камък на паметника в присъствието на полк. Владимир Серафимов.Две години по-късно на – 12 август 1934 г. става неговото освещаване. Връх Кавгаджик е преименуван на вр. Средногорец, а бойният подвиг на героите от 21-и пех. Средногорски полк влиза в аналите на войната под името „Родопската Шипка”.

Ежегодно – на 3 март – Националният празник на Република България, на 6 май – Денят на храбростта и Българската армия, на 2 юни – Денят на Ботев и загиналите за свободата, през м. октомври, когато са паметните сражения на върха, в знак на признателност се провеждат тържества и се полагат цветя и венци на „Родопската Шипка”.

ИЗ ФОНДОВЕТЕ НА РЕГИОНАЛЕН ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ „СТОЮ ШИШКОВ” – СМОЛЯН

В продължение на десетилетия Регионален исторически музей „Стою Шишков” – Смолян, целенасочено събира и обогатявя колекции и сбирки от символи, предмети, архивни документи, снимки и други свидетелства, свързани с освободителната Балканска война. Сред тях особен интерес представляват ордените и медалите на полк. Владимир Серафимов, наградните отличия народопчани, воювалив Балканската война и трофеите – тузлуци, кожени дисаги и качулка от пелерина на корпусния ген. Мехмед Явер паша, пушки, карабини, хладно оръжие, турско знаме от Девинско и др.

Музеят съхранява и ценна колекция от произведения на изкуството, свързани с националноосвободителните борби на българския народ. Съществена част от нея са творбите, посветени на Балканската война. Тематично те са разделени на две групи. Първата включва портрети на полк. Владимир Серафимов – командир на 21-и пехотен Средногорски полк, олицетворяващ Освободителя на планината в представите на среднородопското население. Втората група са картини с основна тематика паметника на признателността към подвига на войните-защитници на връх Кавгаджик (Средногорец), известен като „Родопската Шипка”.

Катя Сулинаджиева – уредник в Регионален исторически музей „Стою Шишков” – гр. Смолян

Смолян прес