История на БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА

Многовековна и богата на събития е историята на Българската православна църква, респективно на Българската патриаршия. В средата на съдбовния IX век далновидният св. цар Борис I (852-889) прозрял божествената и висока нравствена ценност на Христовото учение и покръстил българския народ в годината 865-та. Църквата го канонизирала за светец и той получил прозвището Покръстител.

Осъзнавайки важната обединителна роля, която имала занапред да играе БПЦ, този далновиден владетел усърдно се потрудил за нейното формиране и израстване в самостойна църковно-народна институция. Той възнамерявал да въздигне Българската църква до ранга на древнопросиялите патриаршии, и въпреки че не успял да осъществи напълно замислите си, положил гранитни, непоклатими устои за по-бързото осъществяване на този идеал.

След няколкогодишни проучвания, използвайки умело историческата обстановка, аспирациите и съперничеството между двата тогавашни православни църковни центрове Рим и Константинопол, българският владетел окончателно се ориентирал към южната си съседка Византия. Той представил българския църковен въпрос за разискване на авторитетен църковен форум - Константинополския събор от 869-870 г. На извънредното заседание на този събор, проведено на 4 март 870 г., сред делегатите и представителите на древните източни патриаршии и Римската курия участвали и български пратеници. Съвсем изненадващо за папските легати започнала дискусия за юрисдикцията на българската Църква, от която станало ясно, че земите на българската държава по-рано се числяли към диоцеза на Константинополската патриаршия. Веднага последвало решение, въпреки възраженията на папските легати, България да получи своя архиепископия, под опеката на Константинопол. Така били поставени основите на поместна Българска църква, тясно свързана с православния Изток. Хронологически тя се явявала осма по ред в общността на източно-християнските църкви през IX в., втора (след Грузинската) народностна Православна църква, и родоначалница на славянските православни сестри-църкви.

Под влияние на св. Кирило-Методиевата просветна традиция, която била пренесена на родна земя и процъфтяла в Плиско-Преславската и Охридската духовно-книжовни школи, България се превърнала в класическа родина и благословен разсадник на славянската просвета. Черноризците св. Климент и св. Наум Охридски, заедно със своите споспешници и ученици създали “Златния век” на българската култура, духовно и нравствено възвестили родната иерархия, разпалили в сърцата на българите стремежа към правда, свобода и независимост.

Военнополитическите конфликти между България и Византия по времето на княз Симеон (893 - 927) съдействали за утвърждаване на българската независимост. При големия възход в политическо и културно отношение на страната и при съществуващата тогава тясна връзка между Църква и Държава непрестанно укрепвал международният престиж на Българската църква.

След успешната битка при река Ахелой (20 август 917 г.) княз Симеон се провъзгласил за “цар на българи и ромеи”. Според тогавашните разбирания положението на Църквата трябвало да отговаря на високото достойнство на българската държава. В самата Византия била създадена теорията за тясна връзка между царство и патриаршия (“Imperium sine Patriarcha non staret” - “Царство без патриарх не бива”). По силата на това правило, отразено в много паметници от Средновековието, към 919 г. на Църковно-народен събор в Преслав официално била провъзгласена църковната автокефалия и Българският архиепископ получил титлата Патриарх. През октомври 927 г. бил сключен българо-византийски мирен договор, съгласно клаузите на който била призната титлата “basileuz” на цар Петър I, който влязъл в роднински връзки с византийския императорски двор. В т. нар. Дюканжов списък четем: “Дамян в Дръстър, сега наречен Дристра. При него и България беше почетена за автокефална. Той, по заповед на Роман Лакапин, бе провъзгласен за патриарх от императорския синклит (съвет)”. Не се знае дали е бил издаден официален църковно-канонически акт за признаване на автокефалията и на патриаршеското достойнство на Българската църква, но навярно е имало такъв акт. Споменатото известие в Дюканжовия списък подкрепя това. Неговият съставител подчертава политическата страна на събитието. Българската автокефална църква с ранг на Патриаршия заемала шесто място сред древните най-авторитетни патриаршии на Православния Изток.

Военнополитическите обстоятелства през втората половина на Х в. се отразили съдбоносно върху Първата българска патриаршия. Когато Киевският княз Светослав навлязал в Североизточна България (968-969), патриаршеският престол се преместил в Доростол, а след нашествието на византийския император Йоан I Цимисхи (971) - в Средец (дн. София), който станал столица на Западната българска държава, възглавена от Самуил (997 - 1014). Понеже по стратегически причини столицата се местила последователно навътре в Македония, заедно с нея се премествал и Българският патриаршески престол, докато в края на Х в. се установил в град Охрид. Тук български патриарси били Филип и Давид.

След като покорил България през 1018 г., византийският император Василий II Българоубиец запазил независимостта на Българската църква под името Охридска архиепископия. Нейният предстоятел получил титлата “Архиепископ на цяла България”. Подчинените му епархии били изброени в специално издадените от Василий II грамоти (1019, 1020 и 1025) и обхващат цяла Македония (без Солунско и югоизточния й дял), Моравско, Тимошко, Нишавско, Срем, Белградско, Софийско, Кюстендилско, Видинско, Южна и Средна Албания, Епир (без южните му части), цяла Сърбия и Северна Тесалия. По-късно, при приемниците на Василий II, настъпили редица промени в диоцеза й, като той намалявал в полза на Константинополската патриаршия. Същевременно Охридската архиепископия била подложена на елинизация - висшият клир се попълвал предимно от гръцкоезични архиереи, за литургически и официален бил въведен гръцкият език.

Създадената по този начин Охридска архиепископия, която била приемница на Първата българска патриаршия, станала единствената опора и утешителка на целия български народ през близо двувековното византийско владичество. Но особено големи били заслугите на Охридския духовен център за опазване народностното самосъзнание и българския дух на населението на западните области, които през повечето време на своето историческо битие се намирали под чужда политическа власт (византийска, латинска, сръбска и османска) и много рядко имали щастието да бъдат в състава на еднородна България. Охридските архиепископи (в по-голямата си част от гръцки произход) са оставили неопровержими свидетелства за българската принадлежност на своето паство, като се титулували “архиепископи на цяла България”. Водени от съзнанието, че са носители на каноничните права и достойнство на Преславската патриаршия, те се наричали патриарси (XVI-XVII в.), ревностно отстоявали и опазвали в продължение на осем века (до неправомерното й унищожаване през 1767 г.) автокефалията на Охридската българска архиепископия.

През 1186 г. при възстановяването на българската държава братята Асен и Петър отхвърлили духовната власт на Охридската архиепископия и Константинополската патриаршия и учредили нов църковен център в столицата Търново. Това била автокефалната Търновска архиепископия начело с архиепископ Василий. В резултат на преговорите между цар Калоян (1197 - 1207) и Римската курия през есента на 1204 г. на българския владетел била призната титлата “крал” и правото да сече монети; а на Василий била дадена титлата “Търновски архиепископ и примас на цяла България и Влахия”. Според папата титлата “примас” била равнозначна на патриарх. В началото на ноември 1204 г. била извършена тържествената коронация на Калоян и на Василий. Макар да признавала върховенството на папата, на практика Българската църква запазила независимостта си.

Официалното и каноничното признаване на патриаршеското достойнство на БПЦ станало през 1235 г. при царуването на Иван Асен II на голям църковен събор в град Лампсак, Мала Азия, със съгласието на Никейския патриарх Герман II и останалите четирима източни патриарси. За пръв Търновски патриарх бил провъзгласен българският духовник Йоаким I. Диоцезът на Търновската патриаршия се менил в зависимост от границите на Втората българска държава (1186 - 1396). Най-голям бил по времето на цар Иван Асен II (1228 - 1241), когато обхващал 14 епархии (без Търновската и диоцеза на Охридската архиепископия) - това са 10 митрополии (Преславска, Червенска, Ловешка, Средецка, Овечка, Дръстърска, Видинска, Сярска, Филипийска и Месемврийска) и 4 епископии (Браничевска, Белградска, Нишка и Велбъждска). През XIV в. рязко намалял: западните епархии били присъединени към Сръбската архиепископия (от 1346 г. - патриаршия), а Варненската, Видинската и южните - към Константинополската патриаршия.

Забележително е делото на последния Търновски патриарх св. Евтимий. Високообразован духовник, занимаващ се с книжовна дейност, той положил основите на Търновската книжовна школа, чието седалище било в манастира “Св. Троица” край Търново. През 1375 г. бил избран за Патриарх и развил дейна духовно-административна, обществена и литературна дейност. Предприел и извършил важна правописно-езикова реформа; ревизирал старите преводи, като ги сверявал с гръцки оригинали и правил нови преводи на богослужебни и други богословски книги. Обръщал голямо внимание на точността на превода, понеже смятал, че допуснатите грешки водят до еретически заблуди. Литературното дело на св. патриарх Евтимий било обемисто и разнообразно - жития, похвални слова, послания и пр.

След падането на Търново под турска власт (17 юли 1393 г.) св. патриарх Евтимий бил изпратен на заточение в Бачковския манастир, където се предполага, че е починал между 1402-1404 г. Около 1416 г. Търновската патриаршия вече била подчинена на Цариградската патриаршия. През XVIII в. била ликвидирана и самостоятелността на Ипекската сръбска патриаршия (1766) и Охридската архиепископия (1767). Така всички български земи постепенно преминали под духовното ведомство на Цариградската патриаршия. Поробеният български народ бил представляван пред султана от Цариградския Патриарх и го считали като част от “руммилета”. През първите векове на робството това нямало особено значение за поробените българи. Независимо, че висшият духовен клир в мнозинството си бил представляван от гърци, Православната църква се явявала за тях опора срещу мюсюлманството, единствената традиционна народна организация, която осигурява известна автономност на духовния живот. Църквите и манастирите се проявили като своеобразни светилници, които съхранили и развили през вековете на робството българския език и българската книжовност и култура.

Със зараждането на националната идея през периода на Възраждането (XVIII - XIX в.) борбата за независима църковна организация се превръща в един от основните въпроси на българската национална революция. След дълги перипетии на 27 февруари 1870 г., султан Абдул Азис подписва ферман за учредяването на самостоятелна българска църковна йерархия под формата на Екзархия, полузависима от Вселенската патриаршия. Благодарение на този ферман става възможно възстановяването на изгубената в началото на ХV в. българска църковна независимост.

За първи български екзарх на 16 февруари 1872 г. бил избран Видинският митрополит Антим. На 29 август 1872 г. църковен събор, провъзгласява Българската църква за схизматична.

След погрома на Априлското въстание от 1876 г. екзарх Антим I се изявил като доблестен патриот и горещ родолюбец. На 24 април 1877 г. импровизиран “Избирателен събор в Екзархийския дом” в Ортакьой избрал и провъзгласил за нов екзарх младият Ловчански митрополит Йосиф I (1840 - 1915).

Екзарх Йосиф I определил своята мисия като дълг да обедини цялото българско население, но особено да придобие “черковните права на Македония”, защото в нея живеели от 1 200 000 до 1 500 000 българи. Идеалът на българския духовен водач и неговата “велика длъжност” да бъде духовен стълб на българщината и “да обедини всички български епархии в обятията на Екзархията” били реализирани в значителни мащаби. До Балканската война (1912) в екзархийския диоцез били включени 7 епархии, възглавявани от митрополити, и още 8 епархии в Македония и една в Одринско, управлявани от “екзархийски наместници”. В този широк диоцез имало около 1600 енорийски храма и параклиси, 73 манастира и 1310 свещеници (срещу 1987 храма и 3101 параклиса, 104 манастира и 1992 свещеника в българското царство). Освен това Екзархията успяла да открие и поддържа в Македония и Одринска Тракия 1373 български училища, от които 13 гимназии и 87 прогимназии с 2266 учители и 78 854 ученици.

Последвалите две войни - Балканската и Междусъюзническата, довели България до първата национална катастрофа. След сключването на Букурещкия мир от юли 1913 г. се стигнало до пълното загубване на екзархийското ведомство в пределите на тогавашна Европейска Турция. Понеже екзарх Йосиф I останал с много малко пасоми (главно в Цариград, Одрин и Лозенград), решил да премести седалището на Екзархията в София. Като мъдър и прозорлив дипломат той уредил в Цариград т. нар. Екзархийско наместничество, управлявано до закриването му през 1945 г. от български архиереи. Задачата на това наместничество е да продължи да се грижи за духовното и физическо оцеляване на българите християни в пределите на Османската империя, а по-късно и Република Турция.

Йосиф I прекарал в София малко повече от година и половина, боледувайки често, но както винаги полагащ усилия за подобрение на църковното ведомство. След неговата смърт на 20 юни 1915 г. нов екзарх не бил избран и в продължение на цели 30 години Българската Църква се управлявала от наместник-председатели на Св. Синод.

Политическата промяна на 9-ти септември 1944 г. създала условия за промени в църковния живот. На 16 октомври 1944 г. Св. Синод приел подадената оставка на Видинския митрополит Неофит и за нов наместник-председател бил избран Софийския митрополит Стефан. Два дни по-късно на заседание Св. Синод решил да замоли българското правителство да даде съгласието си за провеждане на избор за екзарх. Екзархийският избирателен събор бил проведен на 21 януари 1945 г. в старинния исторически храм “Св. София”. Присъствували 90 избиратели с редовни пълномощия, които избрали екзарх измежду трима кандидати: Софийски Стефан, Видински Неофит и Доростоло-Червенски Михаил. Най-много гласове (84) получил Софийският митрополит Стефан и с това бил избран за трети пореден и последен български екзарх.

Друг изключително важен за разрешаване църковен въпрос било вдигането на схизмата, продължила 73 години. На 22 февруари 1945 г. бил издаден специален “Томос” от страна на Вселенската патриаршия, в който се казва: “Ние благославяме автокефалното устройство и управление на Св. Църква в България, като определяме тя, наричана “Св. Православна Автокефална Българска Църква” и бидейки отсега нататък призната наша духовна сестра, да управлява и урежда своите работи независимо и автокефално според реда и суверенните права...”. Диоцезът на БПЦ бил съобразен с държавните граници.

Следващата стъпка на правителството, и на Св. Синод била свързана с възстановяването на патриаршеското достойнство на БПЦ. Съгласно новоутвърдения устав на 3 януари 1953 г. Св. Синод решил да свика на 8 май с. г. църковно-народен събор, който да извърши акта по възстановяването на патриаршеския институт и да избере на вакантния предстоятелски престол първоиерарх, който да се титулува “Патриарх Български и Митрополит Софийски”. За това предстоящо голямо историческо събитие Св. Синод уведомил всички православни църкви и ги поканил да изпратят свои представтели.

На 8 май 1953 г. в София тържествено бил открит Третият църковно-народен събор. Откриването станало в старата историческа църква “Св. София”, където бил отслужен тържествен молебен. Заседанията на събора се провеждали в големия салон на Българската академия на науките. Председател на събора бил наместник-председателят на Св. Синод - Пловдивският митрополит Кирил. Първият ден преминал в тържествени речи, проверка на делегатите и определяне на работните комисии. На 9 май Църковно-народният събор продължил деловите си заседания и приел с някои малки промени Устава на БПЦ.

На следващия ден, 10 май 1953 г., съборът прерастнал в Патриаршески избирателен събор, на който предстояла историческата задача да избере първоиерарха на св. ни Църква и по тоя начин да възстанови патриаршеския престол, издигнат в X в. и залязъл в началото на XV в. След ранна св. Литургия в заседателната зала и приемния салон на Синодалната палата бил открит Патриаршеския избирателен църковно-народен събор. В него участвали 107 делегати с напълно редовни пълномощия. Съгласно чл. 20 от Устава Св. Синод още на 27 април 1953 г. определил с вишегласие трима митрополити, като достойни за патриаршеския престол. Това били Кирил Пловдивски, Неофит Видински и Климент Старозагорски. В деня на избора от 107 гласували избиратели 104 дали своя глас за Пловдивския митрополит Кирил, за Видинския митрополит Неофит - 1 глас, а две бюлетини били обявени за недействителни. Така на 10 май 1953 г. БПЦ официално била провъзгласена за Патриаршия, а за Патриарх бил избран с вишегласие Пловдивският митрополит Кирил.

Още от деня на своето възстановяване Българската патриаршия била призната от Антиохийската, Грузинската, Руската, Румънската, Чехословашката и Полската православни църкви, чиито представители участвали на тържествената интронизация на Патриарх Кирил на 10 май 1953 г. С писмо от 6 юни 1953 г. Московският и на цяла Русия Патриарх Алексий, за втори път - по каноничен ред, известил, че Руската православна църква признава възстановената ни Патриаршия. По същото време Антиохийската патриаршия с писмо от 10 юни 1953 г. и Полската православна църква с писмо от 19 юни 1953 г. съобщили официално, че признават Българската патриаршия и нейния предстоятел. В края на 1954 г. това направила и Александрийската патриаршия. През 1955 г. Сръбската православна църква признавала Българската патриаршия и започнала да поддържа каноническо общение с нея. Благодарение на посредничеството на Антиохийската патриаршия, на Руската и други сестри църкви с поздравително писмо № 552 от 27 юли 1961 г. и Вселенската патриаршия признала официално възобновената Българска патриаршия и установила каноническо общение с нея. През пролетта на 1962 г. българска църковна делегация, начело с патриарх Кирил, осъществила историческо посещение на Вселенската патриаршия, на светите Източни патриаршии (Йерусалимска, Антиохийска и Александрийска) и светата Гръцка православна църква с посещение и на Света гора. Възобновената Българска патриаршия тогава официално била призната от предстоятелите на Йерусалимската патриаршия и на Атинската архепископия (Гръцката църква).

По това време БПЦ има 11 епархии, които са възглавявани от митрополити. Освен вярващите в пределите на страната под юрисдикцията на БПЦ се намират и православните българи в чужбина: в САЩ, Канада и Австралия е организирана отделна (12-та) епархия със седалище в Ню-Йорк; в Истанбул има Българско църковно наместничество; в Унгария и Румъния - български храмове и свещеници; през 1948 г. в Москва е създадено “Българско църковно подворие”; в Австрия от 1967 г. се образува българска църковна община; в Света гора Атон от векове съществува големият български манастир “Св. Вмчк. Георги Зограф”.

В страната БПЦ има 1785 щатни свещеници и към 200 пенсионери на енорийска служба, 3720 храма и параклиса, 120 манастира. Подготовката на църковни кадри се извършва в Софийската духовна семинария “Св. Иван Рилски” (намираща се на 100 км извън София, край Черепишкия манастир) и в Духовната академия в София. Църквата разполага със свое “Синодално издателство”, което ежегодно публикува по няколко книги, разпространявани чрез църковна книжарница в София и в митрополитските центрове в страната; издава своя орган “Църковен вестник” (седмичник) и месечно списание “Духовна култура” - списание за религия, философия, наука и изкуство. От своя страна Духовната академия издава свой годишник, в който публикуват научни трудове преподавателите от академията. При някои от енорийските храмове (особено в градовете) функционират добре устроени православно-християнски братства. През 1959 г. е учредена и синодална комисия, която започва подготовката на нов превод на Библията.

Българската патриаршия поддържа живи връзки и общение с всички сестри-църкви. Освен делегации и отделни представители на Поместните православни църкви, нейни гости по времето на патриарх Кирил са и видни дейци на Англиканската, Старокатолическата и Реформатската църкви, на Световния съвет на църквите и др. От своя страна БПЦ изпраща делегации (представители и гости) не само в православните страни и църкви, но и на почти всички църковни форуми. От 1961 г. БПЦ става член на Световния съвет на църквите. Българската църква и преди това има свои представители в движението за мир чрез църквите.

На 7 март 1971 г. патриарх Кирил почива и съгласно предсмъртната му воля е погребан в ставропигиалния Бачковски манастир. За наместник-председател на Св. Синод е избран Ловчанският митрополит Максим. На 25 юни 1971 г. Св. Синод в пълен състав избира трима кандидати за патриаршеския престол - Ловчански митрополит Максим, Врачански митрополит Паисий и Доростоло-Червенски митрополит Софроний. На 4 юли 1971 г. в София е свикан патриаршески избирателен събор с участието на 101 избиратели. За Български патриарх е избран Ловчанският митрополит Максим с болшинство от 98 гласа. Така на 4 юли 1971 г. е избран нине здравстващият патриарх Максим, който става и Софийски митрополит.

Негово Светейшество Българският патриарх г-н г-н д-р Максим възглавява БПЦ повече от 30 години с крепка вяра в укрепващата Божия десница и изпълнява своя първосветителски дълг с високо съзнание за отговорност пред Църква и народ, като неизменно бди за чистотата на светото Православие и неговото свещено единство, преодолявайки смущения и изпитания. В църковно-обществената си дейност той влага своя принос в качеството му на член на Световния съвет на мира и подпредседател на Националния комитет за защита на мира (от 1971 г.); почетен член на Международната комисия при Световния съвет на църквите; член на работния комитет на Християнската миротворна конференция със седалище в Прага и др. Носител е на редица национални и международни църковни и държавни ордени и отличия.

Всяко накърняване единството на Богочовешкия организъм - светата Църква - е изпитание и болка. То е богопротивно дело, защото Спасителят се моли с кървав пот в Гетсиманската градина "да бъдат всички едно" (Йоан. 17:21).

В името на съхраняването и укрепването на това единство в София се проведе Всеправославен разширен надюрисдикционен събор, който на основание принципа на "църковна икономия" възстанови нарушения канонически ред, като даде възможност на лишените от църковен сан да възстановят благодатното си служение в единството на Църквата. Неосъзналите своя грях в упорството си се самоосъдиха да се окажат извън Кораба на спасението - Христовата църква и единството на светото Православие. Молитвеният зов "о любящих и ненавидящих нас" е непрестанно в нашите сърца, за да изпълним волята на всеблагия Бог за блатогото на църковното и народното единство.

Според статистически данни от последните десет години на 20 век източноправославните храмове в страната са около 4000 (включително 132 в проект и 225 в строеж); от тях 3300 са енорийски църкви, 170 манастира, 600 параклиса, изградени в 2670 населени места (от общо 5340 за страната). Според последни сведения БПЦ има над 1280 източно-православни свещеници, и около 120 монаси и 140 монахини. БПЦ поддържа 2 5-класни духовни семинарии (гимназиален курс) в София и Пловдив с над 400 ученика. Богослови с висше образование се подготвят в 4 университета (София, Велико Търново, Шумен и Пловдив, филиал в Кърджали), където се обучават общо 1200 студенти. Те се готвят за свещеници, църковни служители и учители по Религия. От средата на 90-те години предметът Религия се изучава в основния курс на българските училища факултативно (по желание на ученика и родителите му), а от 2000 г. - и пробно като задължително избираем предмет в основното училище. БПЦ и редица неправителствени организации полагат усилия да се въведе този предмет като задължителен.

Богослужението в БПЦ се извършва на църковнославянски език, ползва се и съвременния български език. Библейските текстове се четат само на новобългарски език. Православната архитектура и иконопис в България се родее по-скоро с нововизантийската, но има и свое сравнително самостойно развитие. При Великотърновския университет има и специалност "Иконопис".

Приходите на Православната църква се формират основно от продажба на църковни предмети - свещи, икони, книги и др., както и от наеми от недвижимо имущество. Вярващите не плащат църковни такси или данъци. БПЦ изпитва сериозни финансови трудности и поради незавършения процес на реституция на църковните имоти. Същевременно се влагат средства и за строеж на нови и възстановяване на старинни храмове и манастири.

За увеличаващата се българска емиграция в Западна и Средна Европа БПЦ има свой диоцез, ръководен от митрополит, с епархийски център в Берлин.

За православните българи в САЩ, Канада и Австралия има българска епархия, възглавявана от митрополит с епархийски център в Ню Йорк. В Американския континент се забелязва търсене на по-дълбока духовност, което се изразява в интерес към светото Православие и приемане на православната вероизповед. Такива общини са преминали и към диоцеза на БПЦ.

Верни на призива на великия Пастиреначалник Господ Иисус Христос, отправен към апостолския лик и Христовите следовници да Му бъдат свидетели с вяра и живот "дори докрай земя" (Деян. 1:8), богопреданата ни църковна иерархия, боголюбивото свещенство и христоименитото ни паство, по силата на даруваната ни благодат - да бъдем живи членове на светата ни Православна църква живеем с вяра и упование, че Спасителят ще бъде с нас "през всички дни до свършека на света" (Мат. 24:3).

Нему слава, чест и поклонение во веки веков.

-----------------------

Материалът е предоставен с любезното съдействие на административния директор на Светия Синод Владимир Петров.