Индия 4

Rossitsa Todorova

Часовниците звънят оглушително – 3 ч през нощта е! Скачаме, плисваме няколко шепи вода на лицето и сме горе. Тъмно е, студено е, купувам си горещо кафе с мляко от една сергия – тия сергии май въобще не спускат кепенците! Огънят осветява сънливи, гуреливи лица. Багажът отново се намества на покрива на рейса и всички се сгушват по седалките, увити в шалове, които повече напомнят одеала. Ще трябва и аз да си купя такъв шал – пашмината е твърде елегантна за тези условия.

Изминали сме само около 110 км, очакват ни още 370 км, но какви! Рейсът пълзи в тъмнината, повечето пътници дремят, но шумовете не секват – хъркане, мрънкане, мърморене, говорене, дъвчене, мляскане, преглъщане и веднага щом леко се развидели – песни и смехове! След около 50 км, което отнема около 2 часа, т.е. все още сред непрогледна тъмнина, спираме в Патсео за проверка на документите. Офицерът седи на леглото си в палатката, пред него има маса и ние подаваме паспортите си. Когато стига до моя, започва да го разглежда много внимателно, провиква се, донасят стол и чаши с чай, кани ме да седна и ми съобщава, че съм първата българка, която минава от там, и трябва да има тържество. В един момент се сеща, че май някакъв човек от българското посолство е минал преди няколко години, но не е много сигурен. Убеждавам го, че няма нужда от специално празненство, защото двама мои български познати вече са били в Ладак и то преди около 20 години. Всички очакват изхода с весело оживление, накрая шофьорът се намесва на моя страна и ме измъква от надвисналото среднощно угощение. Отдъхвам с облекчение, вкопчвам се в спасителя си и заедно със зяпачите се понасяме обратно към рейса. В този момент откриваме, че Таке е изчезнал. Започваме да викаме и да го търсим. След малко се задава иззад някакви палатки, закопчавайки дрехите си в движение, бледен и смутено нахилен. Горкичкият!

След около час пред нас е проходът Баралача Ла, 4883 м надморска височина. Взирам се в тъмницата с надежда да видя нещо – нищо! Вслушвам се в себе си за признаци на височинна болест – нищо! 

Развиделява се, изгрява слънце, започвам да се разповивам и ето че спираме в Сарчу. Голо ветровито плато и палатки от всякакъв вид, цвят и размер. Тук ще чакаме за първите коли от Ле, което ще е знак, че пътят наистина е проходим. Събрали са се много луксозни рейсове, джипове, камиони и народ, народ, народ. Надничам в една огромна шатра – в средата има голяма печка, на която се готви (ползват газ, разбира се – дърва просто няма), наровете са разположени в кръг около нея, зад тях платнището се издува от вятъра и плющи. Добре, че не реших да нощувам тук. Сядам на маса под тента и си поръчвам огромна чаша вряло кафе с мляко – това е основната ми храна откак съм в Индия…е, с малки изключения. Наоколо се щурат посинели от студ и безкрайно отегчени туристи – оказва се, че някои от тях висят тук от три дни! В един момент десетина джипа потеглят, явно пасажерите им вече съвсем са пощуряли. След около час се задават първите джипове от Ле и ние радостно ги приветстваме. Казват че пътят вече е наред и може да тръгваме. Всеки шофьор гледа да потегли пръв, поради което настъпва страхотна суматоха, надуват се клаксони, кондукторите събират разпилените пилци, плащат се сметки, купуват се последни припаси за из път, а бе – Индия  :) .

Малкото джипове изхвърчават първи, след тях луксозните автобуси (все пак туристът е по-организиран от местните), камионите се бутат между тях, а ние, независимо от неистовите крясъци на кондуктора, сме, разбира се, сред последните. Много важно, рейсът пак е изпълнен със смях и песни. Таке се е проснал безжизнен на пода и аз се чудя как да поделя вниманието си между него и великолепната панорама през прозореца. Ще ми се да знае, че има човек до него в последната му минута, а от друга страна отвън се простира гледка, която очаквам да видя с нетърпение още откак гледах филма Самсара – неповторимите 21 завоя „Гата”. Шосето се вие като спиралите на огромен двуизмерен тирбушон само по склона на един масив. В английския език има чудесна дума за него – hairpins, която означава фиби за коса. Представи си 21 фиби наредени хоризонтално една над друга и ще добиеш представа за какво става дума. От всяка спирала можеш да видиш покривите на колите, движещи се по шосето отдолу и в същото време, ако погледнеш от другия прозорец нагоре, може да видиш някоя задница на автобус или камион да се подава над главата ти или част от гума….страхотия. Гледам хората нещо се умълчаха, а бабката започна да се кланя и да нарежда още по-усърдно. Таке поне е в неведение и си страда мълчаливо на пода – искрено се надявам да е заспал, а не умрял, защото не мога да откъсна поглед от зрелището навън. Виждам лица на туристи, подали се от прозорците, усмихваме се нервно един на друг и си помахваме с ръка - лекичко, защото се страхуваме, че някое по-енергично движение може да наруши крехкото равновесие на возилата ни. Местя се постоянно от едната страна на рейса на другата, за да имам възможност да виждам и тези над мен и тези под мен и се моля да няма коли, движещи се насреща. И сега, години по-късно, когато пиша тези редове, ръцете ми се изпотяват, а адреналинът се покачва! 

Но всичко си има край и скоро запъплихме по далеч по-вяло шосе, макар че се изкачвахме към прохода Лачлунг Ла, 5060 м височина. Таке така и не се вдигна от пода, но сега вече можех да му посветя малко повече внимание и забелязах, че диша. Пак се отдадох на зяпане през прозореца, но всичко ми изглеждаше скромно и прекалено скучно след завоите Гата. Спряхме за обяд в Панг, поредния палатков лагер, разположен в котловина. Таке се събуди подушил храна и се заклатушка към най-близката тента. Последвах го просто за да го държа под око и да съм сигурна, че няма да падне някъде и да заспи отново. Беше много мило от моя страна. Той си поръча огромно количество храна, аз – кафе с мляко. Мълчахме – аз, защото бях изразходвана емоционално, а той защото беше постоянно с пълна уста. След обилната храна живна малко и запреплита крака в търсене на тоалетна. Следвах го неотклонно като сянка, та разгледах малко околностите. Нищо особено, няма дървета, няма храсти, няма трева дори – само гола пустош с камъни, които все пак предлагат някакво прикритие. След няколко минути го подкарах обратно към рейса и мисля, че това бе единственият момент от днешното пътуване, в който той в някаква степен беше в съзнание. Веднага след Панг последва прекрасна поредица от дефилета, през които се изкачихме до плато, и следващото ни спиране бе на прохода Тагланг Ла, 5328 м. Това беше моят Еверест :). Имаше малко светилище, което всички посетихме и ударихме по едно чело в прага. Чувствах се горда от себе си – не ме болеше глава, не повръщах, дори не ми се гадеше, живо се интересувах от заобикалящия ме свят и се забавлявах страхотно. Разбира се, посетих и тоалетната – едва ли има друга тоалетна в света на такава надморска височина :).

Последва 3-часово спускане и много повръщане. Въобще повръщането е неразделна част от живота на индийците, изхитряват се да го правят и на съвсем равни отсечки и дори в градски автобуси. Понякога, когато са използвали твоя прозорец, дори ти подаряват нещичко за спомен – аз си имам гривничка от такъв случай :).

Последва едно безкрайно, монотонно пътуване през високопланинска равнина, където пътят не бе асфалтиран и се губеше в безкрайни разклонения и коловози. Шофьорът реши да поспи и предаде кормилото в ръцете на помощника си, който беше и кондуктор, и монтьор, и какво ли не още. Оказа се, че човекът сега се учел да кара. Че като почна да кривуличи, уж да избира по-добър път, като заора из някакви коловози. Рейсът започна застрашително да се клатушка и извади шофьора от сладката дрямка. Слава богу, върна се на мястото си и върна и рейса на правилните следи. Нямам много ясен спомен от остатъка от пътуването, защото и аз вече изпаднах в унес от тръскането, подскачането и воя на двигателя. Спомням си, че по едно време се опитвах да се разсъня и да зърна от далече гомпите, които са описани в пътеводителя, но се предадох и изпаднах в мъчителна полудрямка. От време на време някое от момичетата на задната седалка започваше да ме бута по рамото и да сочи с пръст. Движехме се по широка котловина, заобиколена почти от вси страни с високи хребети. Приличаше на огромен кратер на изгаснал вулкан. Ръката сочеше към малко хълмче с гомпа, разляла се по склоновете му. Хълмчето изникваше от нищото, почти в средата на котловината. Изглеждаше като детска играчка – и хълмчето, и гомпата отгоре му. Колкото повече го доближавахме, толкова повече то се извисяваше и когато минахме покрай него, надвисна над нас заплашително. Оказа се с доста сериозна височина и размери. Тук, поради чистия въздух виждаш на страхотни разстояния и естествено всичко освен хималайските хребети, изглежда мъничко, но всъщност е не просто голямо, а потресаващо огромно. Зрителната измама е в това, че изглежда мъничко в сравнение със самата планина. Грохотът на мотора отново ме унесе и всъщност доста дни след това не бях сигурна дали съм видяла тази гомпа или съм я сънувала. Впоследствие се оказа, че наистина съм я видяла – била е гомпата Стакна.

Е, най-накрая, около 4 ч следобед, след поредната паспортна проверка, стигнахме и Ле. Оставих Таке в първия изпречил се пред очите ни хотел и се запътих да търся нещо подходящо за мен. Докато избирах и все не харесвах – ту цената висока, ту условията не ми харесваха, взе че се стъмни, така че без много претенции се настаних в хотела, където ме свари тъмнината и след огромно кафе с мляко и две варени яйца се проснах на леглото и заспах моментално.

Какъв страхотен късметлия съм! Ле се състои от централна част и две малки селца – Чангспа и Карзу, по на около 2 км от центъра. Да не помислиш, че тези километър-два са пуст път! Не, тук всеки милиметър облагородена площ се използва, така че покрай пътя се редят къщи с големи градини около тях, сергии и магазини. Когато видиш германска пекарна и интернет клуб разбираш, че си стигнал селцето. В Ле има твърде малко истински хотели, т.е. такива, на което ние казваме хотел. За сметка на това цял Ладак изобилства с къщи за гости. Хората са превърнали къщите си в домашни хотелчета и тъй като традиционната ладакска къща е голяма, просторна и поне на два етажа, са приспособили помещения за бани, тоалетни, като част от стаите дори имат лична баня и тоалетна. На долния етаж има голяма всекидневна, в която е и красивата печка с метален обков, покрит с декоративни релефи. Зад нея е стена с шкафове и рафтове за съдовете. Много красиво и уютно. Проблясват отблясъци от светлина по бакърени и калайдисани повърхности, по резбите на корнизите на врати и прозорци, мирише на восък, с който редовно се търкат дървените части – лъха на природа и чистота. Някъде около къщата задължително има тераса (подозирам че това е нововъведение заради туристите) и цветна градинка, а зад къщата се простират зеленчукова градина и най-вече ниви с ечемик. Целият имот е заграден с редици от тополи – това всъщност е почти единственото им дърво, като се изключи кайсията и тук-таме по някоя върба. Секат се за огрев или строеж, когато достигнат определена височина, но междувременно се садят нови, така че се образуват по няколко редици, всяка с различна височина.

Запътила съм се да видя няколко такива къщи в Чангспа и да избера къде да се настаня. Грее неистово горещо слънце, дишам тежко и всяка стъпка е усилие - надморска височина 3500 м. Спирам да почивам на всеки десет крачки. Хората ми се усмихват и подвикват “джулей, джулей”, което е тяхното здравей, довиждане, благодаря, няма защо, всичко е наред и още безброй значения – все хубави. Сядам навсякъде, където видя маса и тента, пия вода, кола, различни видове разхладителни, ментов чай, а бе, каквото и да е само да не ходя за малко. Така, с повече седене, отколкото ходене, стигам до първото домашно хотелче, което съм набелязала. Весел цигански катун – настроението е такова, не мястото. Къщата е прекрасна – огромна, разлята, закачливи чупки, еркери, тераси и около 30 туристи, в различна степен разсъблечени или облечени, всеки със своите занимания: някои простират дрехи, други пият нещо си с крака, вдигнати на високо, за да почиват, трети тичат нагоре-надолу по стълбите и си крещят, за да се питат взе ли това или онова, къде ми е…, други излизат с раници, готови за дневния подвиг, някои четат, някои просто се пекат, носят се аромати от току-що запарен чай, омлети и незнайни подправки ……и над всичко това прекрасното ясно, слънчево небе на Ладак над една градина, която изглежда като рая на земята. Е, няма свободна стая, така че сядам на маса и пия чай, след което отново запълзявам по пътя към следващия рай. Шосето прави остър завой и пред погледа ми се извисява хълм с блестящо бяла ступа на върха. Като гледам стръмните стъпала, които се вият нагоре към нея, се чудя дали въобще ще я посетя. Посядам на камък, за да ѝ се насладя оттук. След твърде кратка почивка (според мен) отново запълзявам нагоре по пътя, тъй като вече е почти обяд! Влизам в друга къща, но не ми харесва – е, вярно, че има интернет, но е твърде отрупана с допълнителни постройки и е направо клаустрофобична. Следващата къща е последната от набелязаните и всъщност - моята главна цел по описанието в пътеводителя. Ступата ме наблюдава зорко от върха, докато пълзя към портата ѝ. 

Да, да, да! Това е моята къща! Казва се Шанти, което означава мир, покой. Не е толкова голяма като първата, но e прелестна! От двете страни на пътеката, водеща към къщата, има ниви с ечемик – нежно зелен, висок до около коляно; точно преди къщата пътеката минава над тесен напоителен канал, където водата ромоли приятно, изкачваш няколко стъпала и си на тераса, обрамчена с нисък парапет, скрит под саксии с цъфнали цветя, и засенчена от високо кичесто дърво и тента. Вляво виждаш туфи високи цветя, зад тях тополи, които обграждат зеленчукова градина. Вдясно къщата завива под формата на Г и има оформено малко вътрешно дворче с каменна пейка и маса. Нагоре пак полета с ечемик. Високо зад къщата ступата продължава да ме наблюдава от хълма, на фона на голи хребети и зъбери, и невероятното синьо небе. Това, което виждах в този миг, бе повече от достатъчно, за да спечели сърцето ми, без да споменавам гледката, която се откри, когато седнах на терасата – палатът на Ле, кацнал на възвишение в далечината. Едва ли можех да искам нещо повече.

Настанявам се и два дни не помръдвам от терасата. Стопаните задоволяват нашите прости желания като пържени картофки, чай, кафе, мляко, мед, конфитюр, палачинки, омлети и местни вегетариански специалитети, които можеш да си поръчваш по всяко време на деня. Вечерята е винаги една и съща – супа, картофи или ориз със зеленчуци и два-три вида десерт, който се различава от основното ядене само по това, че е сладък. В коридора до вратата има табло, на което са изписани всички неща, които можеш да си поръчаш, с цената им. Всеки посетител има тетрадчица със своето име и вписва там всяка поръчка, а тетрадката стои в кухнята – така всеки има контрол над разноските си. Плаща се на края на престоя. 

По стаите и въобще никъде вътре в къщата не се пуши, а също така не се яде и месо. Ако искаш да пушиш – ето ти терасата и кафенетата и ресторантите, където можеш да си похапваш и месце до насита.

Стопаните са симпатична двойка на средна възраст, винаги усмихнати и приветливи. Той е и планински водач и често жена му се грижи сама за всички нас, което не успява да изтрие усмивката от лицето ѝ. Тук често отсяда една французойка, която също е планински гид, и заедно с него водят групи най вече от Швейцария, където е седалището на нейната фирма. Каза ни, че има разрешително само за Алпите и в Ладак трябва да наема местен водач, въпреки че идва тук от години и познава маршрутите много добре. Веднага добави, че дори да има разрешително пак би наемала местен водач, тъй като се справяли чудесно, улеснявали работата ѝ, а тя пък на свой ред им осигурява препитание, особено за зимата, когато няма много туристи. Зимата! бррррррр! Туристическият сезон за Ладак е от май до октомври, през останалата част от годината пътят е непроходим и достъпът до Ле е възможен само със самолет. Зимните маршрути, които са по ледници и замръзнали реки, при температури от –250С през нощта до +170С през деня (но на слънце) вероятно са много съблазнителни за моржовете от цял свят, което означава, че едва ли има голяма навалица. Все пак зимата е сезонът на религиозните празниците и има колоритни танци, представления и церемонии, които разнообразяват иначе скучния и безделен зимен живот. Много от тези празници обаче вече се изместват към летните месеци заради туристите.