Rossitsa Todorova
Индия 3 :)
На другата сутрин се събудих от птичи песни. Нищо по мен не трептеше и след като се протегнах сладко реших, че аз съм дотук с лекарството за височинна болест. Протегнах ръка, взех пътеводителя, сложих очилата и започнах отново да чета главата за болестите. След внимателен троен прочит осъзнах, че не е било необходимо да вземам точно това лекарство, имало и други, по-леки варианти - като парацетамол, например!
Направих плана за деня и станах да се измия, но преди това се провикнах от терасата и помолих да ми стоплят малко вода, за да си направя кафе с мляко. Старецът, който се грижеше за хотела, ми се усмихна и каза “5 минути”. Измих се, сресах се, облякох се, сложих дебелия пътеводител и други необходими неща в малката си раничка, а водата за кафето ми все още я нямаше. Надзърнах от терасата, старецът се занимаваше с цветята, тихичко си тананикаше, пак ми се усмихна и каза “5 минути”. Зачудих се - реших, че сега разпалват печката и зачаках търпеливо. След около половин час чух пухтене по стълбите и пред погледа ми се показа човекът, понесъл кофа гореща вода! Разсмях се от сърце и той се смееше с мен, въпреки че не разбираше защо. Оказа се, че английският му речник се състои от 10 думи: стая, ключ, баня, няма баня, топла вода, добър ден и благодаря плюс цифрите – за цените. Като чуе топла вода, то значи е чул кофа с топла вода, това там дребни количества като джезве или чаша въобще не са в лексикона му. Доста се посмяхме след като му посочих чашата и започнах да показвам как изсипвам вътре пакетчето с кафе и мляко. Отнесе кофата и след две минути се появи с чайник в ръка като продължаваше да се смее и да нарежда нещо на непонятна смесица от езици – имаше английски думи, а може да е имало и български … не знам. Изпих веселото си кафе и хукнах по задачите.
На автогарата се оказа, че пътят към Ладак е затворен поради срутване на скали. Никой не можеше да каже кога ще бъде отворен отново. Трябвало да проверявам на няколко часа за нова информация. Имаше възможност да тръгна с някой от частните джипове, но се отказах. Пътят до Ле, столицата на Ладак, е два дни с прекъсване за преспиване през нощта или в Сарчу, или в Кейлонг. Джиповете спират за нощуване в Сарчу, който представлява палатков лагер на голо плато на 4100 м надморска височина и не е ясно колко студено ще е през нощта… а и се чудех какво ли бих правила там, ако не отворят пътя бързо. Местният автобус, най-евтиният превоз, тръгва около 9 ч сутринта, спира за спане в Кейлонг, който все пак е град и има хотели и ресторанти, тръгва отново на следващата сутрин и пристига в Ле към 2 ч в ранния следобед, което дава възможност спокойно да си намериш хотел.
И така, това ще е първият ми ден в приятно шляене и вълнения. Нямаше изгладнели погледи, почти нямаше крави, но пък имаше безброй хора, които ми предлагаха шафран. Дотолкова бях изнервена на тема марихуана от предния ден, че започнах да се съмнявам дали и шафранът не е някакъв вид дрога щом го предлагат под път и над път.
Както си вървях по главната улица изведнъж пред погледа ми се мярна човек с тъмночервена роба, черно елече и бръсната глава. Сърцето ми трепна – това бе първият ламаистки монах, когото виждах на живо! Вървях около 10 минути след него в състояние доста подобно на екстаз! Той ме заведе до една гомпа (тибетски будистки храм) и там вече съвсем се оставих на вълните на емоциите. Един монах редеше молитви, монотонното му пеене беше придружено от ритмични удари по странен барабан. От стените в мен се бяха втренчили богове, богини, чудовища, птици и зверове в невероятни пози и още по-невероятни цветове, някои се плезеха, други се усмихваха, трети медитираха. Цяла една нова вселена нахлуваше през очите и ушите ми и се настаняваше трайно в съзнанието ми. В главата ми се бутаха хаотични мисли…какви ти мисли! По-скоро първични чувства на доволство, блаженство, хармония, покой…!!!
Затихващият ритъм на барабана ме изведе бавно от унеса. Тръгнах си със смесени чувства - на съжаление, че е приключило, и на задоволство от изживяното. И понеже все пак съм си една рационална европейка, отбелязах също че съм гладна и влязох в ресторант, за да заситя и този глад. И тук емоции – за едно пиле с къри донесоха около 20 чинии и купички в различни размери. Подредиха ги красиво и започнаха любезно да ми обясняват кое какво е, за какво е, и как се ползва. Също толкова любезно поисках нож и вилица! и се справих за нула време с яденето. Много вкусно! Келнерът, който бдеше над мен, бе възхитен от апетита … и куража ми, защото, противно на общоприетото туристическо табу, си бях поръчала и зелена салата. Който и пътеводител да отвориш, който и пътувал из Азия човек да попиташ, всеки ще заяви, че яденето на необработена топлинно храна е огромен риск и води неминуемо до сериозни стомашни проблеми и едва ли не до смърт. Де да знам, може и да са прави. Лично аз изкарах 6 месеца в Индия на пресни салати и пиле и имах един единствен неприятен момент, но за него ще разкажа, когато му дойде времето.
Вървях обратно към приказния си хан, витрините светеха уютно, хората се тълпяха по магазините и сергиите, пиеха чай или се пазаряха, чуваше се глъч и музика. Един прекрасен ден завършваше с една прекрасна вечер.
На другата сутрин пак съм на автогарата и пътят пак е затворен и така пак ме чака нов приятен ден за шляене из Манали. Този път отивам да видя хиндуистки храм. Намира се на хълм, покрит с вековна гора от дървета обрасли с мъх. Пътеката се вие ли вие нагоре и докато аз се задъхвам покрай мен с много шум профучават индийски дечица. Като козички са. Завиждам им и спирам да изпуша една цигара :). След около половин час и безброй закани, че ще спра пушенето, се озовавам пред арт-пазара на Александър Невски, т.е. пред същия кич. Отминавам и ето го храмът.
Чудя се дали тук не е мястото да спомена няколко думи за храмовата архитектура в Индия. Добре де, моето любителско око различава 3 вида хиндуистки храмове:
- планински, които представляват квадратна 1-, 2-, 3- или 4-етажна кула със само едно помещение на етаж, т.е. храмовете не са големи по площ. Изградени са от редуващи се пояси дърво и камък. Очарованието им се крие в покрива… или по-скоро в покривите. Те са няколко, на разстояние от около метър един над друг. Приликата с пагодата е съвсем далечна, но я има. Светилището е в средата на помещението и поклонникът го обикаля. (Дебелите книги твърдят, че във високите Хималаи, архитектурата е смесица от будистки и местни влияния, тъй като Тибет е твърде близо.)
- средна Индия: върху висок каменен постамент се възвисява елегантна, пропорционална 1-етажна каменна постройка, като всеки милиметър отвън и отвътре е покрит с прекрасни скулптирни сцени от Махабхарата и Рамаяна, Кама сутра, както и от ежедневието. При по-големите светилището също е в средата и има вътрешна галерия, по която се обикаля около него. При по-малките самата вътрешност е светилище, а се обикаля отвън по постамента.
- южна Индия: храмови комплекси върху декари площ, гигантски едноетажни сгради с високи тавани и много светилища във всяка. Прекрасни скулптури, но най-характерната черта е гопурама – многоетажна кула над входовете към дворовете, украсена с оцветени скулптури.
Та след този кратък и пределно схематичен поглед в дебрите на религиозната архитектура се връщам отново към храма в Манали. Изкарах близо час в откровено зяпане на поклонниците и ритуалите. Първо събуват обувките си, после пристъпват на площадката пред храма, побутват с ръка камбаната, която виси пред входа; след това допират ръка до прага и тогава влизат; носят плодове и сладкиши и ги подават на брамина, който седи в поза лотус (облечен в европейски дрехи); той запалва масло върху поднос и поклонниците поднасят длани над пламъка и след това прокарват ръце по лицето и главата, като че ли се мият; докосват някоя част от свещения символ, който може да е статуя, лингам или просто странен камък; излизат заднешком и отново докосват с ръка прага, а след това ушите, очите и челото си. След което се разотиват всред шумни коментари. Всъщност всеки жест, който правят, има ритуално значение, но няма да го описвам тук, тъй като Манали бе началото на моето пътешествие и аз все още бях съвсем неука в тази област – възприемах всичко повърхностно, най-вече като декоративна екзотика.
Спуснах се обратно в града и пак се отбих на автогарата. Чакаха ме добри новини – пътят за Ле вече е отворен. Утре тръгва местният автобус и аз в него. Пошлях се из улиците, позяпах из магазините, ужасно се изкушавах да купя всяко нещо, което се изпречеше пред очите ми, но устисках и на другия ден по обяд се качих на рейса само с един безбожно скъп шал от пашмина.
Рейсът беше раздрънкан и пълен с местни хора. Един млад японец и аз бяхме единствените туристи. Вързаха раниците ни на покрива, сместихме се по детските седалки и тръгнахме. Забавлявах се страхотно – беше като в хепънинг! Зад мен седяха 3 момичета, натъпкани на седалка за двама – не спряха да пеят и да се кискат през целия път. Винаги заспиваха на смени, така че бурният живот на задната седалка не секваше нито за миг. До прозореца от другата страна седеше много възрастна бабка, която не спря да реди молитви с монотонен глас и да се кланя към върховете докато не стигнахме Ле – това си бяха все пак цели 2 дни! Останалите мъже, жени, деца, бебета и сукалчета не спираха да пеят, говорят, викат и крещят, да се разместват, наместват и движат из рейса. Вътре се пушеше, ядеше, храчеше, повръщаше и страдаше, но не се пишкаше и акаше – за тази цел желаещият започваше да крещи на шофьора първо от мястото си, след това по целия път, докато върви към вратата сред подвиквания, закачки и смехове от останалите, след което рейсът спираше и от него се изсипваше весела и шумна тълпа, която се нареждаше един до друг отстрани на пътя и действието се извършваше задружно от мъже, жени и деца, бабката също, но нея я сваляха и качваха на ръце като кукла. Е, съществуваше известно разделение по пол – имаше около един метър разстояние между мъжката и женската редица. Таке, японецът, и аз бяхме малко смутени в началото, но скоро се нагодихме към хепънинга – те от едната страна на рейса, ние от другата.
Сега, години по-късно и с погледа на наблюдател, а не на участник, си припомням подробности за бабката, които тогава очите ми са забелязали, а умът ми е съхранил автоматично, без да обработи. Та сега ми се струва, че имаше нещо по-особено в нея. Седеше на седалката в поза лотус, сваляха я и я качваха на рейса все в тази поза – нито веднъж не видях краката ѝ да се спуснат надолу от седалката или пък да ги използва по какъвто и да е начин. Този спомен, от своя страна, предизвиква друг – филмът “Самсара”, който гледах вечерта преди заминаването ми за Индия. Сниман е в Ладак и описва живота там в наши времена. Започва с група монаси, които се движат по пустинни хребети и стигат до пещера, чийто вход е зазидан. Разкъртват отвора и изваждат отвътре една мумия – позата е лотус, ръцете са положени на коленете с дланите нагоре, ноктите са дълги и посукани, от окъсаните одежди се подават изсушени, потъмнели крайници, главата е обрамчена от дълги кичури сплъстена коса, лицето е изпито. Внезапно забелязваш, че очите помръдват и в мътния поглед проблясва искрица живот. Необходими им бяха няколко дни, през които с безкрайна любов и внимание измиха човека, изрязаха ноктите и подстригаха косата му, раздвижиха крайниците му и го върнаха към нормален живот. Оказа се, че е млад монах, който се е отдал на медитация за определен срок от време. Няма да те занимавам повече с филма – идеята ми е, че бабката ми напомня за онзи будистки монах. Сега се чудя дали и тя не е преживяла нещо подобно…или поне на мен така ми се иска?
Гледката навън през прозореца е не по-малко омайна от тази в рейса. Дърветата постепенно отстъпват място на тревисти склонове и скалисти чукари, по които се спускат водопади от топящи се преспи. Започнахме да преминаваме през облаци, но скоро и те останаха под нас. Шосето е много тясно и има специални уширения на подходящи места, така че когато две коли трябва да се разминат, едната се връща на заден, докато се стигне до такова уширение. Пътят се гърчи нагоре по склона на един масив, достига билото му и през превал продължава да се вие надолу по другата му страна, достига място, където успява да се вкопчи в следващ склон и така се катери все по-нависоко и нависоко. Има моменти, когато от прозореца въобще не виждаш банкета, да не говорим за шосе, а само пропаст. Голямо повръщане падна. Човекът с повик се хвърляше към най-близкия прозорец, стъпвайки по скутове, рамене и глави, седящият до прозореца услужливо и предвидливо вече го е отворил и страдалецът се облекчаваше. Странното е, че на мен не ми се повръщаше, докато местните бяха като че ли в състезание кой ще го направи повече пъти. Човек би очаквал да са свикнали с този път. Японецът, Таке, пък страда от разстройство!
И така вече сме в Кейлонг, а е само 2.30 ч следобед. Шофьорът се е справил добре с маршрута. Минахме само през един висок проход, Ротанг Ла – 3978 м., а самият Кейлонг е на 3350 м надморска височина. Наблюдавам се внимателно – само много слабо главоболие, но Таке не е така добре – казва, че главата много го боли; започва и да повръща!
Рейсът спря пред едноетажна сграда, вкопчена в ръба на шосето – от едната му страна урва, от другата - скат. Това беше в самото начало на града и шофьорът обяви, че ще спим тук и ще тръгнем отново в 3.30 ч през нощта! Влизаме и се оказваме в нещо като туристическа спалня – две редици легла с дюшеци на буци и прозорци в дъното. Веднага се отправяме към леглата до тях и мятаме раниците си отгоре, за да ги запазим. Сядам и започвам да се оглеждам отчаяно – как ще се отпусна да почина, след като в помещението има 3 пъти повече хора, отколкото легла? И къде ли е тоалетната и какво ли представлява? Таке вече е отишъл да я търси и чакам с нетърпение да се върне, за да каже как е. Чудя се дали да не се преместим в хотел. След малко се връща посърнал и започваме да обсъждаме положението. Към нас се приближават 3-ма местни и започват да ни кандърдисват да ни покажат по-хубаво място за спане от общата спалня. Тръгваме след тях, слизаме по някакви мрачни стълби, вървим по мрачни коридори, отварят врата …и се озоваваме в прилична хотелска стая с огромен прозорец с прекрасна гледка и баня с топла вода и тоалетна чиния! Оказва се, че едноетажната неугледна постройка е хотел, построен на склона и има още 3-4 етажа надолу. Харесва ни и след кратко обсъждане решаваме да я наемем заедно и да си поделим цената – за страхотен потрес на местните. Ползваме банята – който за каквото му е нужна :) и излизаме да се разходим и похапнем. Таке казва, че не се чувства добре, така че разходката е ограничена по разстояние – трябва да сме близо до банята. Не се противя, защото се чувствам изморена и разнебитена от ужасния път. Насочваме се обратно по пътя, по който дойдохме с автобуса, и разглеждаме с любопитство сергиите, разположени отстрани. По тях има какво ли не – все неща втора ръка, а понякога и само части от тях. Хитът бе едно чене, което се хилеше озъбено от мръсна, прашасала маса сред достойни събратя по съдба и възраст – ръждясали пирони, габърчета, 3 клечки от кибрит, части от пружини, стари, износени обувки,… Вероятно на тази надморска височина всяка вещ трябва да се използва, докато в нея има останала дори и най-нищожна искрица живот.
Виждаме скромна крайпътна гостилничка с три маси и се настаняваме с изглед към града и околностите. Таке си поръчва ядене, но аз съм така уморена, че не ми се яде, и вземам само половин порция момо (нещо като пелмени), за да опитам местната кухня. Обслужват ни 2 жени, едната с бебе, вързано на гърба ѝ. Страшно любопитни са и се смеят през цялото време. Седяха на масата ни, докато се хранехме, и ни зяпаха с ококорени очи, пипаха всяка наша вещ и я въртяха из ръцете си с огромно удоволствие. Съвсем не бяхме първите чужденци, които минават от там, предполагам, че просто такъв бе погледът им върху живота – да се извлече максимум забавление и от най-дребното нещо. Понеже английският им бе на ниво подначинаещи, голяма част от разговора представляваше дърпане за ръкава, сочене с пръст и размахване на ръце, придружено със смях, въртене на очите и всякакви мимики. Те си прекарваха добре, което не можеше да се каже за нас. Таке имаше сериозен главобол, разстройство и не се знаеше в кой миг ще му се доповръща, аз бях изтощена и изнервена от пътя, с положителност гладна, но без никакъв апетит. Решихме че най-добре ще е да се върнем в хотела и да се проснем на леглата, което и направихме за огромно съжаление на нашите сърдечни гостилничарки.
Лежа на леглото в стаята и гледам през прозореца към гомпа, кацнала на отсрещния склон. Божичко! Насред Хималаите съм – голяма работа! Прибежките на Таке до банята ме карат да се замисля колко несправедлив е животът – той е с разстройство, а аз съм запечена. В промеждутъците обменяме впечатления от Индия. И това доживях – да лежа с непознат в стая и да се чувствам уютно. Но така става в Индия.