Rossitsa Todorova

26 ноември в 22:28 · Sofia · 

Индия 2

Следващия ден прекарах в мързеливо шляене из магазините и ресторантчетата на Пахаргандж. Купих още дрехи, шампоан, балсам, сапун, прах за пране и най-вече книги. Тук си загубен без книга за четене. Можеш да прекараш часове в някой ресторант само на чаша кола, четейки си на воля, но ти трябват най-вече за вечерта в хотелската стая.

Купих и прословутите катинар и метална верижка – за пътуващия из Индия те са нещо като кръста за черквата, минарето за джамията или по-скоро хапчетата за хипохондрика, … хе, хе – най-вече не ги използваш, ама си ги мъкнеш. Виждала съм раници, чиито собственици залитаха под тежестта на катинарите, заключващи всеки цип по тях или раници с обшивки от метална мрежа и какви ли не още варианти на тема катинари и катинарчета. Виждала съм и врати на хотелски стаи с огромни катанци по тях – все си представях гледката ако им се припишка и трябва бързо да отключат! Всичко това е поради налудничавия пътешественически мит, че вещите ти са непрестанен източник на копнеж от страна на местните. Чудя се как се е породил, като имам предвид мръсните чорапи и изпокъсаните фланелки, с които обикновено е натъпкана една раница – това да не са ти самсонайтите на ония, дето отсядат в Хилтън, я! Така и не разбрах защо мъкнах моите из половин Индия! Няма да забравя момента, в който ги изхвърлих без колебание. Беше във Варанаси и в хотела ми имаше подавляющо количество пушачи на хашиш, бродещи из коридорите с празен поглед. Като нищо можеше да намеря някой проснат на леглото ми. Помислих, че тук вече катинарът ми е намерил своето жизнено поприще. В ранни зори на деня, в който заминавах за Катманду, Непал, приготвих спретнато багажа си върху леглото, щракнах катинара и се качих на терасата за последно кафе с изглед към изгряващото над Ганг слънце. Всичко бе чудесно, слънцето огря мътните води, насладих се за последно на миризмата на изгоряла плът от погребалните клади на кея под хотела, кафето бе изпито. Дойде време да грабна раницата и рикшата да ме отведе до мястото, откъдето тръгваше автобусът. Да, но не, бе дошло времето да се чудя как да отключа катинара – ключът бе останал, спретнато пъхнат в джоб на малката ми раничка, вътре в стаята. Повиках администратора, той погледна катинара и отдъхна с облекчение – бил индийски и лесно щял да бъде срязан. Това и му се случи на моя катинар и след 10 минути вече бях в рикшата, летейки към автобуса, не че се налагаше да бързам толкова, защото автобусът се появи с 3 часа закъснение! 

След този кратък екскурс в катинарената Майя се връщам отново към Делхи.
Лежах отпусната на леглото, една крава също лежеше отпуснато, но от другата страна на стената, и мучеше отвреме навреме – отговарях ѝ, за да не се чувства самотна, и продължавах да прекарвам през ума си списъка на нещата, които вземам и тези, които оставям на съхранение в хотела до връщането си след около месец. Заминавам, заминавам, заминаваааам! за Ладак! тази вечер! Отървавам се от Делхи! от нищетата, хаоса, мусона! Сега вече ще да видя истинската Индия!

Толкова се вълнувах от предстоящото приключение, а бях и нетърпелива да видя хората, с които ще пътувам, така че набързо направих едно последно преподреждане на раницата, казах сбогом на кравата и се появих във фоайето (силна дума под въздействие на момента :), откъдето щяха да ни заведат до автобуса. Бяха ни казали, че е наблизо и не му мислех много как ще мъкна раницата до там. Уредих съхранението на част от багажа си в склада на хотела и се огледах наоколо. Веднага забелязах двама младежа с огромни раници и същия въодушевен и замаян вид като моя. Явно това бяха спътниците ми. В същия миг във фоайето се втурна едно момченце на около 12 години и много делово започна да ни събира като стадо овце – ми то ние и на такива си приличахме. Грабна раницата ми, хвърли я на гърба си, намести я малко и ни подкара през вратата в бърз тръст. Така си и подтичвахме след него поне два километра. Очевидно понятията ни за близко бяха доста различни. Най-накрая ни вкара с изплезени езици в някакъв малък офис (пак силна дума), където седяха тримата горди собственици на туристическа агенция и пиеха чай. Сместихме се и ние и зачакахме автобуса. Доста дълго го чакахме – дойде след около десетина телефонни разговора и близо час и половина неистова скука. Натоварихме се след като някои от нас бяха пладнешки обрани от шофьора и бандата му, които поискаха по 100 рупии на раница! Представяш ли си! Билетът до Манали беше 300 рупии, а те искаха по 100 на раница! Лично аз не им дадох нищо – толкова се бях ядосала след двукилометровото подтичване и час и половиновото чакане, че подадох раницата си с думите, че няма да платя и се качих в рейса. Единият от хотелските ми спътници ме гледаше отчаяно, с надежда, че ще му помогна, но моите сили бяха дотук! Да не споменавам, че имаше и разправия за местата – винаги те слагат назад, а не на мястото обозначено в билета ти, защото раздават по-добрите места срещу бакшиш. Въобще в Индия шофъорът е бог – може и да те изхвърли от автобуса, ако не му играеш по свирката. Чух няколко разказа от потърпевши – бррррр! Платил, не платил – вън, щом не ти харесва! Обикновено не се стигало до изпълнение на заканата, защото овцата - с добре потиснат гняв, се съгласявала да бъде остригана. За да бъда честна трябва да кажа, че този вид шофьори се въди само по масовите туристически маршрути. По другите пътища шофьорът и кондукторът са твоите ангели-хранители: те те намират и взимат от автогарата, дават ти място до прозорец, показват ти със знаци кога можеш да слезеш да похапнеш или да се измиеш и ползваш тоалетна, а ако се забавиш, тръгват да те търсят и не отпътуват без теб, сочат в посоката, където можеш да видиш нещо интересно по пътя и дори са склонни да спрат, за да направиш снимки, предават те на следващия шофьор или кондуктор, ако трябва да сменяш автобус, да не говорим, че се стараят да спрат на най-удобното за теб място и сред това ти показват с ръка накъде да продължиш.
Но да се върна към пътуването за Манали. Автобусът беше туристически, което ще рече, че седалките бяха меки, облегалките се настройваха под различен наклон и бяха по две от всяка страна на прохода. Не се смей на това обяснение! В нормалните местни автобуси има по три места от едната страна и по 2 от другата и лошото е, че са толкова малки, като че ли са правени за деца! Вярно е, че доста индийци са доста дребнички на ръст, но не е отчетено, че похапват огромни количества от вегетарианската си храна и много от тях стават доста обемисти на ширина. Така че всеки турист гледа да се докопа до туристически автобус винаги когато има избор.

Най-сетне, след дълги препирни, крясъци, ругатни, сълзи, смях и закачки, потеглихме. Бяхме само чужденци и сред това вавилонско стълпотворение се почувствах уютно, у дома. Бях заобиколена от хора, които ползваха моя социален код: знаех какво вършат, защо го вършат и какво значи това. Сред индийците се чувствах като слон в стъкларски магазин. 

Повечето бяха млади хора, между 20 и 30 години, но незнайно защо не се чувствах като Метусалем. Вероятно защото пътуващите из Индия са особена порода хора. Голяма част от тях са абсолютни егоцентрици, но признават това право и на другите. Някои просто минават през Индия като част от околосветското си пътуване, което се счита почти за задължително в доста страни – много компании отчитат това преживяване като плюс в СV-тата на своите служители. Други просто прекарват тук най-евтината ваканция на света. Трети си търсят половинката или поне някакво любовно приключение. Мнозина се реят из Индия и Непал в търсене на ненамираемото, а именно просветление. Има хора с личностни проблеми, хора, които не се чувстват удобно у дома, на работното си място или в обкръжаващото ги общество. Нещо в душата им се буни, прави ги неспокойни и неудовлетворени, но не могат да го формулират и започват да се мотаят из субконтинта с надеждата, че разнообразни курсове по медитация (йога, випасана, рейки и т.н), а най-вече пушенето на трева и хашиш, ще им донесат съкровената душевна хармония. Както забелязваш, надявам се, казвам “мнозина” = не всички. А най-малката група се състои от хора като мен – тези, които осъществяват стогодишна мечта :)

Това ми напомни за една съвсем млада двойка българи, с които се заговорих на софийското летище, докато чакахме самолета за Москва. След като чуха, че ще пътувам из Индия и Непал 6 месеца, те се отпуснаха, разбрали, че са попаднали на сродна душа, и ми съобщиха гордо, че ще посетят Индия, Непал и Бутан … за 12 дни!!! Понечих да изразя съмнение, че 12 дни са твърде малко, но, като видях блясъка в очите им, се отказах. Вместо това ги попитах каква е целта на пътуването им – дали отиват за да видят исторически паметници, религия или начин на живот. Отговориха ми в един глас, че отиват “да се намерят!”. Е, човек винаги и навсякъде може “да се намери” ... в смешна ситуация. Не е необходимо да ходи чак в Бутан.

Но да се върна към пътуването, което трае 16 часа и тъй като тръгнахме около 20 ч, значи Манали можеше да ни очаква утре следобед. 

Автобусът запълзя с около 10 км/ч – Делхи е уникален със своите задръствания. Представи си кръстовище, огромно, вливат се 4 многолентови улици; в едната посока пълзи невероятен поток от всякакъв вид транспортни средства, има дори ръчно бутани колички…и слонове; в напречното платно се оформя вълна цунами, като най-отпред вече са се наместили велосипедистите и мотоциклетистите, а зад и над тях се извисяват по-обемистите и тежки коли, автобуси и драконите на пътя – камионите! Носи се зловещо ръмжене и изригват облаци дим …докога ли ще могат да се удържат! Страховито пропълзяват с по няколко сантиметра и избутват все по-напред леката кавалерия… окото на светофара свети в яростно червено, опитвайки се да наложи своята воля, но май ги дразни все повече…В един миг окото се предава и светва в зелено….майчице!, да не си там! - колите още се изнасят от кръстовището, а цунамито вече се носи …и по мое скромно мнение в Индия има много по-малко катастрофи, отколкото логиката изисква.

Ама пътуване беше! На всеки 2 часа спираме за почивка – шофьорите явно вземат комисионна от заведенията, пред които спират, така че ядене, пиене (на разхладителни напитки) и пушене на корем за бандитския екипаж и срещу заплащане за пътниците. Дъни музика, та чак да оглушееш. Някъде към 2 през нощта автобусът се скапа на едно пусто, огромно шосе и верният екипаж започна да дири повредата, по едно време един подпали някакъв вестник и го завря в двигателя!!! Пътниците панически се разбягахме, пък двигателят взе че проработи. Посрамено се върнахме и потеглихме отново.

Подремвах лекичко и от време на време отварях очи да зърна околностите. Потреперих и се разбудих напълно - от студ! В ранната утрин вече бяхме навлезли в планините и гледката беше чудесна за изтерзаните ни от жегата психика и тела. Движехме се по път, виещ се по склон. От двете ни страни се издигат масиви, забулени в мъгли. От прозореца надолу погледът се плъзга към пропаст, а нагоре – към стръмно извисяващ се склон. Небе няма. Видяхме го чак когато спряхме до един заслон да се поумием и пийнем чай или кафе с мляко, а някои куражлии дори хапнаха омлет. Небето бе тънка синя ивичка, която се провираше през околните върхове. Оттам нататък последва едно лазене и пъхтене по тесни пътища, катерещи се като кози по склонове и стени на урви. Стискахме сърцата си да не изхвръкнат от ужас и се молехме да стигнем живи и здрави. Ами стигнахме! и добре беше, дето не знаехме, че това дотук е било лесното!

Легендите разказват, че Ману, хиндуисткият Ной, слязъл от лодката си в Манали, за да създаде отново човешкия род след митологичното опустошително наводнение. Манали означава “домът на Ману” и е малко градче на 2050 м надморска височина. Разположено е в северния край на долината Кулу, която е дълга около 80 км, започва на юг при 760 м надморска височина, издига се до 3978 м в северния си край и на много места е по-тясна от 2 км. Всичката тази красота е разположена в щата Химачал прадеш, който представлява преходната зона между равнините и високите Хималаи и се намира в северозападната част на Индия.

Освен че е вратата към Ладак, Манали е също така Мека за пушачите на марихуана. Тук се правят така наречените “чара”, цигари с трева. Пътеводителят за Индия на Lonely Planet нарича градчето “Амстердам на Хималаите”. Във връзка с тази обвита в сладникав аромат слава преживях доста силен стрес, за който ще ти разкажа в следващите редове.

Настанявам се в един очарователен старинен хан от времето на Ману, с дървени шкафове по стените, нишички за кандила и свещи, огромни плъзгащи се дървени прозорци и чаровни веранди, и още по-чаровен двор с цветна градина в самото сърце на града, с улички, които се вият наоколо като филигран около скъпоценен камък. За да не се замая много, ще добавя, че топлата вода се поръчва в кофи и… а, бе, не е скъп хотел, но атмосферата е наистина приказна. Откъсвам се с неохота от този чар и излизам. Отбивам се в една аптека да купя хапчета срещу височинната болест – Ладак се намира на над 3500 м надморска височина, а пътят до него минава през няколко прохода, един от които е на 5328 м. Човек трябва да се отнесе сериозно към този проблем и да започне да пие дневното хапче ден-два преди да се запъти към тези висини, така че веднага взех първото. (Няколко часа по-късно установих че не съм вложила нужната сериозност в проучването на въпроса.) След това се отбивам на автогарата да проверя за автобуса за Ладак. Оказва се, че тръгва на другия ден по обяд и мога да си купя билет тогава. Сега вече съм готова за шляене.

И така тръгвам да проучвам старинната част на градчето, която се намира на около 2 км и представлява стари двукатни къщи с обширни плодни градини, пръснати по две-три меки възвишения. Докато се мотая щастливо из улиците под ръмещия дъждец, се натъквам и на една от прословутите германски пекарни – места, където се пекат и сервират чудесни европейски сладкиши, кексове, богати на аромати и вкус, и хляб от всички страни на света. Устата ми започва да се пълни с … знаеш какво, а очите ми шарят лакомо по тези кулинарни съвършенства! След мъчителен избор се спирам на огромно парче шоколадов кекс със загадъчното име “Изненада”; купувам и още няколко вида … за из път. Захапвам и дъвча в унес, страхотна вкусова оргия! Продължавам да се шляя, но лека-полека започвам да осъзнавам, че нещо с мен не е наред. Темето ми изтръпва, вътрешността на устата, устните и ноздрите също започнат да изтръпват, под кожата на ръцете ми оживяват и се раздвижват на ситно някакви вълнички, отначало незабележимо, но чувството се усилва постепенно, докато в един момент вече се чувствам доста некомфортно и леко притеснена. Ами ако в тази “Изненада” е имало марихуана или хашиш!!! и сега ми въздейства! Никога в живота си не съм пушила нещо отвъд тютюна! Не знаех как действат тези наркотици! Паниката ми се увеличава с всяка изминала минута. Решително се обръщам и тръгвам обратно към аптеката, защото през ума ми минава мисълта, че може да е и от хапчето за височинна болест. Аптекарят ме изслушва учтиво, казва, че не е чувал за такива симптоми (което превърна паниката ми в откровен ужас) и отворя дебелия лекарствен справочник. Отделя цели 5 минути да се рови из него и да проверява наличната информация за даденото лекарство, накрая го затворя и казва, че не може да ми е полезен – нямало отбелязани такива симптоми и това е! Прибирам се в приказния си хан отчаяна, тръшвам се в леглото, завивам се и се отдавам на черни мисли и паника. Ругая се, че съм отишла да си купувам сладкиш на място, където и бебетата ги кърмят с марихуана, ругая се, че съм избрала изненадата и че името сигурно е подсказвало какво има вътре и аз, със сигурност, съм единственият глупак, който не го е осъзнал, но най-вече трептя, трептя, трептя! Точно това е чувството – всяка частица под кожата ти трепти в различна честота и посока! И точно когато вече съм на прага на истерията, в паметта ми изплуват думите на приятел, който е скитал из Хималаите и съответно вземал това лекарство. Та думите му бяха “ …има едно такова неприятно усещане под кожата, но не му обръщай внимание. С времето му свикваш…” Изплувам от дълбините на отчаянието и продължавам да трептя, но вече без паника. Едва ли има нещо по-страшно от неизвестното! Сега си мисля, че ако това ми се бе случило в България можеше и инфаркт да получа. Обаче там, в Манали, на хиляди километри от дома, подсъзнанието явно е знаело, че трябва само да се погрижи за оцеляването си и го стори по един добър начин … относително – можеше и малко по-бързичко да се задейства.

Та тъй, мила моя, виждаш как сама можеш да си изиграеш шегичка! Цялото ми внимание в този случай беше пленено от славата на Манали като град на марихуаната и вместо след аптекаря веднага да отида на лекар, аз затънах в “наркотични” заблуди. Да ти е за урок!