ИЗОЛАЦИЯТА - Уреденото, сигурно, отъпкано от традицията всекидневие на тоталитарния комунизъм имаше важна особеност:

- Българският народ вероятно беше най-изолираният народ в Европа. Малък език, малък народ, минимално владеене на големи чужди езици, никакъв внос на оригинална западна литература, затруднено пътуване в чужбина.

Ще посоча няколко цифри, валидни за 1986 година, на общата тема - чуждите езици.

"Никакво разбиране на":

А свободното ползване на тези езици е:

- английския - 0,66 на сто

- френския   - 0,64 на сто

- немския    - 0,59 на сто

- испанския  - 0,08 на сто

При това 58,02 на сто не бяха напускали страната по какъвто и да е повод. Под 7 на сто бяха посещавали капиталистическа страна. Едната четвърт от тях бяха над 56-годишна възраст. При възрастовите групи от 29 до 55-годишна възраст под 2 на сто бяха виждали с очите си капитализма.

В годините преди Голямата промяна съществуваше една езикова врата: руският език. Тогава руският се разбираше масово. Разбираха го както поради задължителното му изучаване в училище, така и поради всекипетъчните предавания на съветската телевизия по първи канал на националната телевизия, поради изобилието на рускоезични съветски филми и поради съветския печат, към който имаше голям интерес в годините на перестройката. Всички български специалисти надничаха в Големия свят чрез достъпните и несравнимо евтини руски книги. Но влиянието на руския език не бива да се надценява - 3,77 можеха да го говорят свободно, а далеч по-малко мислеха на него. Въпреки роднинското "братушки" ние възприемахме руснаците като чужденци. За тях ние също бяхме чужденци. Мечтата на българина беше и си остава Виена, а не Херсон.

Надеждата в руската православна сила при мюсюлманския натиск върху народа ни; съобразяването с тази сила, когато тя се намесва във вътрешните ни работи; страхопочитанието пред нея по време на Студената война; интересът към руските суровини и пазар - вероятно с това се изчерпва рационализма на русофилството. У нас, както и в самата Русия, образците на културата идваха от Запад.  

Вълненията на българите бяха неделими от всекидневието на нашия български живот и бяха изказвани с думите на нашия език. С тях  се споделяха мисли, чиито общи идеи бяха идентични с идеите на хората от целия християнския Свят. Затова посланията, които се съдържаха в чуждите  филми и книги от християнските страни, бяха разбираеми. 

*     *     *

Тази езикова и възприятийна изолация от Света имаше поне два ефекта:

Първо. Тя довеждаше до това, че новото у нас явление винаги имаше привкуса на уникалното. Изрази от рода на "само у нас може да стане", "българска работа", "никъде го няма" и други подобни изразяват точно този елемент на изключителност, който, надявам се, ще изчезне с настъплението на интернет. "Изключителността" създава онова очакване сред българите, което е готово да квалифицира всяко наше събитие (проява), като "най-", независимо дали е за добро, или за лошо, и ако то не се окаже такова, тогава се търсят причините защо не е "най-" или пък упорито продължава да се твърди, че е "най-". Преди три десетилетия настъпи истинска национална трагедия за това, че българските футболисти бяха отпаднали от Световното първенство още в първия кръг. А  в днешно време се търсят всякакви доводи, за да се подчертае уникалността на бългрския политически преход от комунизъм към демокрация. Всеки пример, че подобни неща са се случили и в други страни, неизбежно е съпроводено с разочарование.

Второ. Изолацията, съпроводена с въздействието на другите фактори, натрупваше напрежение, което инстинктивно търсеше нова приобщеност, т.е. ново ние. Ние, където няма изолация, няма подтискаща (поради псевдоуникалност!) бедност, глупост на мнозинството, простовати взаимоотношения, безотговорност на елита... Осъзнаването на изолацията предизвикваше криза на идентичността. А преодоляването на изолацията (например - при емиграция) водеше често до нова чуждо-българска идентичност. 

*     *     *

Изолацията доведе до това, че българите имаха психиката на обсадени, които за да избягат от кошмара на обсадата, мислеха за страната си като за остров, където има всичко необходимо за живот.

Тоталитарната власт като всяка диктатура е власт, която сама твори обсада. Тя сама издига крепостните стени, които ограждат пространството на нейната всеобхватна власт, зад  съвсем не имагинерни стени, телени заграждения, минни полета, погранични военизирани зони, са реалните и понякога измислени врагове, а където няма враг - има пустини.

Турция (вековен поробител-чуждоверец, враг в бъдеща война).

Гърция (монархия, заменена с военна хунта, зад която стоят далечните и враждебни САЩ, враг в бъдеща война).

Югославия (измислена от Великите сили антибългарска държава, в която доминират сърбите, които след като създадоха македонската нация от българското население в поречието на Вардар, в последните десетилетия на ХХ век се напънаха да създадат шопска нация; вероятен противник в бъдеща война.)

Румъния (общото участие във Варшавския договор доведе до "изпразване" на териториите на Север от Дунава - там сякаш не живееше друг освен "партийните и държавни ръководители на братска Румъния". Само на десетина километра на юг от Дунава представата за ръмънската култура и всекидневие ставаше мъглива и се подхранваше  предимно от слухове.)

Черно море - водна преграда, която се използва от българи, руснаци, източногерманци, чехи, поляци и унгарци за курортни цели.

Да припомня, че територията на България е 111 хиляди квадратни километра, населението около осем милиона, от които половината са в социално активна възраст.