У       Б Р Я ,       П Р О С В Е Щ Е Н И Е ,       Д Е       Б Р Е

          Позволявал съм си и аз понякога да оценявам ан гро. Не би трябвало, разбира се. Почти винаги след това съм съжалявал.
          Не съм сигурен дали проф. Юлиян Вучков ще съжалява за раздаваните с лека ръка заклеймявания в „Жълт труд”, бр. 15 от 10 април 2013 г. По-скоро едва ли. Като знам с какво реално необяснимо самочувствие на идейно-нравствен гръмовержец обикаля през последното десетилетие медиите!
          „Министерството на образованието е обитавано от престъпни чиновници. А какви са министрите на образованието? След промените не сме имали нито един качествен министър на образованието. Това са еднопосочни хора – ако имат понятие от образование, нямат представа от науката, или обратно. Какво добро можем да кажем за министрите след промените.”
          Всички! До един! Това е! Magister dixit, Ecce homo, Et cetera!
          Вярно, имало е неподходящи за този отговорен пост лица – ограничени, провинциално мислещи, партийно заслепени, дори полуграмотни. Но академик Илчо Димитров (лека му пръст!) бе с класи над Вучков във всички отношения, като изключим литературната критика и извънлитературната шутовщина. Академик Матей Матеев (лека му пръст!) бе също като Илчо Димитров световно утвърден учен и блестящ преподавател. Проф. Георги Фотев слага в джоба си Вучков като социален мислител и научен авторитет. Уважаваният ректор на Техническия университет проф. Димитър Димитров (лека му пръст!). Да изброявам ли още!
          Интересно всъщност от позицията на какъв съдник проф. Вучков анихилира просветните началници? По-нататък е обяснено:
          „Аз съм 15 години преподавател, и то на студенти в 2-3 учебни заведения. Аз съм може би единственият човек в България, носител на три почетни титли – почетен професор на Военномедицинска академия, на Библиотекарския институт и на УНСС по теория на художествената литература. Не виждам кой би могъл да има по-голямо основание да говори за образованието.”
          АЗ! Естествено АЗ! Защото АЗ! Magister dixit, Ecce homo, Et cetera!
          Честно, нямам представа за какво пък чак толкова би могъл да бъде „почéтен” във ВМА. Най-много по линията на извънакадемичен ош беш. Защото научните му интереси и педагогическите му постижения са в област, периферна на военномедицинския съдържателен диапазон. Освен да е изнасял лекции по теория на анестезиологията и интензивното лечение или да е провеждал семинари по гастроентерология и клинична токсикология.
          Почти същото важи и за „почетните” му заслуги в УНИБИТ (който впрочем е университет, а не институт) и УНСС. Не искам да подценявам достойнствата на никого, дори ако сред тях е пубертетската фуклявщина. Но ми се струва, че родината е създала твърде много умни люде, които, и без да са „почетени” тук или там (като, примерно, почетният доктор на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски” Христо Стоичков), имат достатъчно големи, че и по-големи от Вучковите, основания да говорят и работят за образованието.
          Сетих се, че и аз съм заемал този пост. Обаче очевидно не фелам, не съм качествен. Защото си имам само почетен знак на Университета (онзи, за който е ненужно да се уточнява кой университет!). Със синя лента. И не съм си го уредил. Защото само 40 години съм преподавател в Университета (онзи!) и само там, без да гурбетчийствам наоколо. Защото съм автор само на 42 книги и само на две оригинални хипотези във физическата антропология и философията на човека. И защото, накрая, докато проф. Вучков десетилетия наред шушумигарстваше, аз рискувах само кариерата и здравето си в борбата за академична автономия, свобода на мисълта и духовно възраждане.
          Не прозвуча скромно, простете! Но ме заболя. И продължава да ме терзае хамлетовския въпрос: всъщност качествен ли съм или не съм качествен? Ако под „качествен” вселенският оценител разбира да дрънкам компетентно по всички възможни въпроси на света и Космоса, да се пуля като неосвидетелстван хахо, да се хиля с кичовски избелени изкуствени зъби, да ръкомахам като пиян палячо и да викам „бе” и „бре” на всяко второ изречение, не, очевидно не съм качествен.
          Не, бе, Вучков, не съм качествен, бе, ма то май само ти си качествен, ма, не само у нас, бе, ами и в чужбината, ма, бе, у бре!