Изоставено пиано в порутената зала край града, покрито с прах, с пречупен крак, килнато стои година, две, че пет и десет.

Стои самó, вятърът с шепот се промъква и заспива, паяжините трептят и прахта се стеле, покрива под, столове и завеси. Свършилото е навред. Напред е само следващият миг.

В пианото се къса струна, като гръм отеква сред прашната пустиня, то сепнато подскача и килва се на счупения крак.

Чуло своя звук, вече будно, клавишите потрепва, струните тихичко жужат... То се пита: "Къде е моят пианист?"

Няма отговор в полусъборената зала с изтърбушени столове.

"Изоставен съм от своя Бог!" – възкликва то, събира сила и самó, по памет подкарва валс. Разбъркано започва, но разбира, че е валс. Тон след тон укрепва звукът, мелодията отваря хоризонт, където вихри, багри и сили невидими издигат релефи пречудливи.

Заспалият на пода вятър, заслушан се надига, оглежда се и сграбчва в прегръдката си прах, крила, крака, тела от сухи пеперуди и завърта валс. Валсира в залата, която скоро ще се срути.