Това е мангал. Ще го наричам жарник.

Тук говорим за хилядолетия, в които няма метални брадви. Сеченото на дърва за домашно огнище с каменна брадва не е забава. А всеки ден трябва да се секат дърва. През зимата за отопление, през лятото - за готвене. Освен това, вече има домове. Жилища. Те са високи малко над човешки ръст и компромис с размера на внасяните за  огнището дърва, не може да се прави. Там се внасят съчки и лесни за чупене клони. Но поддържането на постоянен огън би било проблем.

Представете си такъв сюжет:

Отсечените дървета, техните стволове и едри клони се натрупват на голям огън вън, но близо, до жилищата. Получената жарава е лесна за разпределяне. С нарочни керамични съдове (как ли биха изглеждали те?) жаравата се взема и жарниците се пълнят. Те нямат дъно. През зимата това става вътре, в жилищата. Подът е от пръст. Форма на централизирано отопление в селището. През лятото - отвън, пред дома.

Върху жарника се поставя съдинката с продуктите според тогавашните готварски рецепти.

Жарникът отдолу няма лесен достъп до кислород. Дълго ще поддържа висока температура...

Големите селищни огньове биха били допълнителен интеграционен фактор. Но би трябвало да има следи от тях, така че хипотезата за общия селищен огън подлежи на проверка.