Беше в началото на 90-те години. Тъкмо бяха минали изборите за Велико народно събрание.

Бях в Гърция, за да благодаря за помощта, която ни оказаха от Нова демокрация за изборите. Казвал съм го и друг път, пак ще го повторя: гърците оказаха изключителна помощ на българската опозиция през 1990 година и това заслужава нашето признание. Признание, защото тогава не ставаше дума за „политически сили“, борещи се за власт, а за друго: ИСКА ЛИ БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД ДЕМОКРАЦИЯ?.. Показахме, че искаме. Мнозинството от българите не гласуваха за бившата компартия…

Но тук ще говоря за един извод от живота в Гърция.

Няма как. Ще направя микс на няколко посещения от 1990 до 1994 година.

По пътя до Атина шарехме около магистралата по села и градчета. Исках да видя как е устроена тази страна при капитализма.

По същество за пръв път посещавах капиталистическа държава. През 1989 година бях пуснат до Париж, но всъщност като пленник: с правителствен самолет натам, настаняване в хотела на посолството с кола на посолството и после придружаван от техни представители, пускан за по няколко часа, после качен на самолет, а тук посрещнат от когото трябва…

За пръв път посещавах като свободен човек западна страна.

Какво видях?

В малко градче се подстригах. Стара градска къща. Огледало на сто години. Столът – връстник на баща ми. Обзавеждане от миналия век. Инструментите на бръснаря  - нови. С ръкомахане и международен речник стана ясно: бръснарницата е по наследство, той е четвъртият поред. Все бръснари. Друг в градчето, както го разбрах,  няма. Колко души живеят – около хиляда.

В едно крайморско село отседнахме в хотел. Хотелиерът се появи. Зад рецепцията – семейни снимки. Баща му започнал този бизнес. Отначало хотелчето било малко. Къщата, в която са живеели. Давали под наем две стаи и готвели на гостите. Това било след Втората световна война. Постепенно тръгнали нагоре. Разширили къщата. После построили малък хотел. Морето е близо. Има-няма десет километра… Синовете продължили пътя на бащата. Трима синове. Хотелите на другите са ей там.

Дето аз съм отседнал, сградата е на пет етажа. Изведнъж се появи момиче, камериерка. Българка. Тя ме позна и каза на собственика кой съм. Той се плесна и също ме позна. Засмях се и му благодарих, той разбра недоверието ми, разпореди се нещо и от кафенето донесоха вестник – видях си снимката редом с Мицотакис. Обслужваха ме като премиер. Снимаха се с мен.

Съжалявам, но тогаз не пиех нищо. Хапнах киви до насита и безплатно. Всичко друго си платих.

В село непознато спуках гума до маслинова градина. Крикът ми отказа и докато се тюхках, се появи селянин около трийсетте. Беше с малък трактор, но и той без крик. Тръгнахме да търсим. Обиколихме селото. Бедно. Къщите – на бедни хора. Кокошки, гонени от петли, бягат с крякане от радост. Намерихме човек с крик. Цяла сюрия (бях първият българин в селото след Студената война) се върнахме при моята кола и вкупом всичко уредихме.

И пак разпитвам – помагам си с ръце, крака, оказа се, че бъгарският не им е чужд. Селяни потомствени. Един гледа лозе, друг маслини, трети краставички… С това се занимават! Така и преживяват. Селото е живо – училище, младежи…. В кафенето старците играят табла.

Отново в малък град. Тенекеджийски магазин. До него работилница тенекеджийска. Кюнци, улуци, мивки, кофи, фунии.. Вече е полунощ, той работи. Влизам. Търся дворна мивка с канелка. Продавачът ми е връстник.  Разговаряме – имал брат в Пиргос, ходил ли съм там? Не разбирам, той се мъчи да се сети – Бургас, Бургас…. Разбираме се. Изселил се тук. Потомствен тенекеджия. Баща му бил такъв, а дядо му – ковач….

Какво е станало на Девети септември и последвалите акции у нас?

Разрушена е била инфраструктурата на личната инициатива, на милионите свободни индивиди! Туй е голямото разрушително дело на комунистическата утопия.

Унищожени са навиците да започваш сам. Сам на себе си да бъдеш господар и да не чакаш партийния секретар.

Отрязана е връзката на пазарната инфраструктура, където частници изграждат мрежата на икономическите отношения. Доверие срещу доверие, познанства по наследство, препредаване на връзки.. Няма го семейния лекар, нотариус, адвокат, банкер… Онзи, чийто баща е  обслужвал баща ми, а дядо му – дядо ми.

Създадена е на Девети нова социална мрежа – на политически и административни услуги за цицане от държавното. Комунизмът затуй загина. Мрежата му се разпадна на паразитни клики. Те не могат и не знаят да създават принадената стойност. Те са научени (на това се гради доверието им и взаимното им съгласие) да разпределят бюджетните пари.  Туй е торовата саксийка на корупцията у нас.

Разсъждавам патриархално. Сега настъпват страхотни промени – но идете по западните страни, които не са преживели социалистическата революция, за да разберете, че цялата им стопанска мрежа не се крепи върху мутренски инициатори, а върху наследени икономически и граждански отношения…

Тук някъде виждам нашата трудност и тя може да бъде изживяна по-бързо, ако държавата „свие“  разрешителните режими за начинание, увеличи санитарно-контролните си функции върху качеството на произвежданото и  увеличи многократно присъдите за корупция. Развитие на пътната инфрастуктура, борба с монополите и картелите, война с контрабандата.

Другото само ще си дойде.