Бонка Цакова

Само преди десетина дни ходех из градината си боса и по къс ръкав. Въздухът ме обгръщаше както майка ми на времето - уж само с две ръце, пък топлеше от глава до пети на пейката пред къщата на баба ми. И не можех да си чуя собствените мисли от песента на щурците. По едно време и едно жабче се беше появило отнякъде, оскъден брой врабчета прелитаха в полумрака, колкото да ме уплашат, преструвайки се на прилепи. И без да са с някакви райски благоухания, все пак цветята се отсрамваха с парфюмирането на лятното соаре.

Обаче така си беше преди. Сега е друго. 

Излязохме двете с дакела Чери на двора преди малко. Всеки по задачи - аз да прибера чушкопека, а тя - да изплаши котката на оградата и да си препикае за пореден път територията.

Звездите са си там - явно в бързината да си замине, лятото ги е забравило. Обаче въздухът веднага ми се скарва, че съм без жилетка. Сърди се, че не му съчувствам за загубените поне 20 градуса и не си обличам дрешка върху голите ръце. Обличам я, мир да има. 

С въздуха се оправих криво ляво. Но щурчетата явно ми нямат доверие, че пак ще пусна топлото и се изпокриха. Един единствен храбрец щуркаше с пресипнало гласче. Не му разбирам езика, може би си говореше с онази мравка, дето тича за храна. Цветята, милите, тъмнееха из лехите, предчувствайки първите есенни слани. Ех, милички, от всички вас само с мушкатата, ирисите, момината сълза и зокумите ще се видим напролет пак. 

Та такива работи. Някои дни ни подлъгват със слънцето и синьото небе, че лятото е тук, но просто си е легнало да поспи. Обаче вечерите са безпощадно откровени - няма мърдане, есен си е, че и зима по планините май.