“ЕКОГЛАСНОСТ” КАТО ОБНОВЯВАЩА СИЛА^*

Създаването на “Екогласност” е всъщност началото на съвременната политическа история на България. Много трябва да уважаваме страдалчеството и историческия героизъм на малката група бивши затворници от НДЗПЧ, които на 19 януари отправят писмо до Държавния съвет, че ще защитават човешките права. Но това е организация от стар тип. През целия период на тоталитаризма има няколко десетки такива организации, които са “оправдали” дейността на Държавна сигурност. “Екогласност” е първата масова, открита организация, независимо от формите си на съществуване, която не може да бъде унищожена с класическите форми на тоталитарните репресии. Тя има своята предистория.

Русенски комитет (Обществен комитет за екологична защита на град Русе) се формира на 8 март 1988 г. Повод за това са обгазяванията на града от химическите заводи в Гюргево, които достигат своя връх още на 23 септември 1987 г., по време на празненствата при връзването на пионерските връзки на русенските младежи. Негодуванието заставя група русенски жени да организират на 25 и 30-и същия месец протестни демонстрации. По същото време в София съществува движение за самоуправление сред учените от Философския институт към БАН. От една година те са във връзка с млади режисьори и редактори на СТФ “Екран”, с които критично обсъждат нашата действителност чрез дискусии върху документални филми. На събиране в дома на Стефан Гайтанджиев, в присъствието на сценаристите Виолет Цеков и Георги Аврамов и на режисьора Юри Жиров, се предлага документалния филм “Лице”, посветен на преустройството, да включи материал за тези демонстрации. Така В. Цеков и Г. Аврамов се свързват с русенските организаторки – Цанка Букурова, Теодора Бобева, Мария Варамезова и др. Започва снимането на документалния филм “Дишай” (сценаристи В. Цеков и Г. Аврамов и режисьор Ю. Жиров), като тогава се провеждат още две демонстрации. Предпремиерните прожекции имат огромен ефект. Профкомитетът на Философския институт (чийто секретар е Ст. Гайтанджие) провежда специално събрание, присъстват и Желю Желев и Ивайло Трифонов, приемат се протестни писма, вкл. до Н. Чаушеску, образува се инициативен комитет за създаване на Комитет за защита на Русе, привличат се известни общественици и интелектуалци. Събрания се провеждат и в студия “Екран” и Социологическия институт на БАН. Салонът в дома на киното се ангажира на 8 март и въпреки опитите на ЦК на БКП да спре или саботира прожекцията, над 500 души след нея се записват в ОКЕЗР. Предложен е Устав на сдружението и документите се внасят в съда. Още на следващия ден започват опити за сплашване и репресии от страна на БКП и Държавна сигурност. Няколко заседания на Политбюро и Секретариата, членовете на ръководството – партийни членове, са викани в ЦК, за да се откажат. Държавна сигурност започва демонстративно да ги следи и “профилактира”, много са изключени от партията, двама души загиват при неясни обстоятелства. Философският институт е закрит, а работещите се пренасочват в други звена. Част от участниците правят опит да развият дейност в казионните структури (Комитет за защита на природната среда към ОФ), но въпреки едномесечните разговори, на които са предложени сериозни идеи, този комитет е закрит като “неоправдал” съществуването си.

Създаването на Русенския комитет е повратен пункт не само в развитието на България. Единствено в СССР тече процес на преустройство, но все още като интелектуално явление. ГДР, Чехословакия и Унгария са спокойни, да не говорим за Румъния. По-късно през април започва унгарската “кръгла маса”, която трае година, през август нови стачки в Полша, довели до избори. През 1989 г. са масовите протести в ГДР, а след 10.ХІ. – в Чехия и Румъния. ОКЕЗР осъществява връзката между елита на интелигенцията и народния интерес. Затова въпреки решението на съдия Румен Ненков (забранил регистрацията), въпреки репресиите, идеята за независими граждански структури оцелява. Същата година на 3 ноември е образуван Клубът за подкрепа на гласността и преустройството, в който участват повечето от членовете на ОКЕЗР, а през февруари 1989 г. е образувано и

Движение “Екогласност”.

Първата сбирка е на 6.ІІ.89 г. в дома на Петър Слабаков. Основният спор е дали да се тръгне от “етикета” или от “тип дейност”. Независимо от различията е набелязана и първата цел – да се оповести един конкретен проблем – замърсяването на въздуха в столичния квартал Мусагеница от научно–производствения комплекс НИХВИ с меркаптани и други вещества. След събирането на доказателства е решено да се проведе публична акция – пленер (практическа демонстрация) зад ЦДНА на 9 март 1989 г. За да осуетят акцията, властите започват преговори. В кабинета на Председателя на БАН акад. Б. Сендов се срещат представители на казионния КОПС (начело с акад. Мако Даков) и на “Екогласност” (Георги Мишев, Христо Смоленов, Стефан Гайтанджиев, Цветан Пенчев и др.) се постига споразумение: събралите се да протестират да се разотидат мирно, а да се проведе публично събрание на 21 март от 17 ч. в салона на АБПФК [Активни борци против фашизма и капитализма] и в открит диалог да се обсъдят всички проблеми. Няколко десетки демонстранти, обкръжени от близо хиляда милиционери, червени барети, отрядници и камиони с войска посрещат с овации тази вест. За самото събрание са съгласувани покани, своята част от които “Екогласност” предоставя и на членовете на ОКЕЗР, Клуба и изявени независими право– и природозащитници. Това е успех, тъй като масмедиите отразяват обсъждането в препълнения салон и дават трибуна на официални мнения. Нещо повече, решава се активисти на “Екогласност” и граждани да обсъдят с властите свои предложения за реализиране. Представени са над 30 такива, някои много сериозни, и по тях се преговаря целия април, но властите не проявяват особена отзивчивост и протакат, докато една сутрин е обявено, че е проведен пленум, че започва “Нова екологична политика” и на активистите, както и на целия народ е предложено да обсъждат тезисите и проектите. Така пропада този опит за сътрудничество на опозиция и власт, отговорност за което носи управляващата тогава БКП.

Като контрамярка се подготвят за внасяне в съда на документите на

Независимо сдружение “Екогласност”.

На 11.ІV.89 г. в дома на Александър Каракачанов се провежда учредително събрание и документите се внасят в съда. В края на юни, в обстановка на напрежение след употребата на оръжие срещу протестиращи представители на турското малцинство, съдът отказва регистрацията. До началото на септември “Екогласност” реагира на несправедливостите в обществото, като защитава правата на българските граждани – организира или участва в подписки, отправя обръщения по радио “Свободна Европа” и пр., изобщо координира дейността. От септември започва подготовката за участие в провеждания в София “Екофорум”. На няколко заседания се приема план за работа: предлага се Петър Берон за член на официалното ръководство на форума, да се изготви “Черна книга” за замърсяванията в България (отговорник Пирин Воденичаров), за последствията от Чернобил (Николина Николова), защитените територии (Л. Иванов), проект за Европейска конвенция за опазване на околната среда (Ст. Гайтанджиев) и много други. Представители на “Екогласност” са допуснати за участие във всички работни групи на форума, от което организацията се възползва и кани много активисти от други възникнали междувременно независими организации – НДЗПЧ, КЗССДЦ, “Подкрепа” и др. В този период “Екогласност” е средоточие на обединението на опозицията. Покрай екологията се провеждат и промоции на литературни списания и алманаси, панихида на загиналите в екокатастрофи, правозащитни срещи, провежда се и първата свободна пресконференция (с посетители главно западни журналисти) в частен апартамент на ул. “Раковски”. Усещайки популярността на “Екогласност”, властите провеждат специални срещи на партийните активи, за да ги настройват срещу нея, а чрез ОФ дори разлепват афиши с надпис “Независима ли е “Екогласност”, щом рупор й е “Свободна Европа”. На това НС “Екогласност” отговаря с контраплакати, някои с иронично съдържание: Свободна ли е “Свободна Европа”, щом е рупор на “Екогласност”. При тази акция няколко души са заловени и задържани в МВР, но бързо са пуснати. Трудно и чрез преговори е разрешено и провеждането на няколко събрания в кино “Петър Берон”. Особен успех има събирането на подписи в градинката пред “Кристал” по повод планираните строежи на ВК “Рила” и ХК “Места”. За няколко седмици те стават десетки хиляди, а самото място се превръща в клуб за срещи и дискусии. Затова властите настояват за преместване на подписката от градинката пред “Кристал” в отдалечения от центъра Южен парк. Не успели да принудят активистите да се преместят на 25 октомври следобед, те опитват да сторят това сутринта на 26-ти, използвайки сила. Градинката е заградена от милиция, активистите на подписката са насила натикани в микробуси и извозени до парка, десетки хора са бити, в това число чуждестранни журналисти, някои са задържани за часове, предявени са им обвинения или под конвой откарани в провинцията. В някои градове като В. Търново, Плевен, Перник са заплашвани или малтретирани активисти на независимите движения.

След избухването на международен скандал властите са принудени да разрешат публичното внасяне на събраната подписка на 3 ноември, което се превръща в масова манифестация от хиляди граждани за демокрация, човешки права и свободи.

След 10 ноември “Екогласност” е сред организациите на първите митинги на независимите сдружения и сред основателите на СДС. В края на ноември идва и съдебната й регистрация. Създадени са десетки и стотици подразделения в градове и села, някъде регистрирани в окръжните съдилища, някъде не, на много места и секции по месторабота. Дълго време това е организацията с най-висок рейтинг и най-много членове, сред които и комунисти. И на Кръглата маса, и в СДС се работи не толкова за организацията, колкото за общото, за националните приоритети.

На 23 април 1990 година е регистриран

Политически клуб “Екогласност”.

Това не е разкол, а осъзнато разделяне. Независимото сдружение трябва да запази отворения си характер и широките си цели. Политическият клуб като регистрирана партия става равноправен съюзник на партиите от СДС. Именно ПК “Екогласност” е страна в политическото споразумение, с което е регистрирана коалицията СДС. Идеята е взета от полската “Солидарност”. От 26 кандидати в листите на СДС за изборите за VІІ ВНС, депутати стават 23, а 17 от тях формират парламентарна група на ПК “Екогласност”. Една от основните задачи е да довърши гражданските инициативи, подети от Независимото сдружение – спиране проектите на ВК “Рила” и ХК “Места”, строежа на АЕЦ “Белене”, решения по много конкретни проблеми – Русе, яз. “Тополница” и най-вече приемането на Закона за опазване на околната среда. Дело на групата са и промените в Указ 56 и в системата за данъчно облагане, които предвиждат облекчения за екологични разходи.

Дейността в парламента обаче не се ограничава само с екологията. Административното деление и местното самоуправление, Законът за собствеността и ползването на земеделските земи, редица законодателни инициативи в областта на външната политика, националната сигурност, избирателният закон и много други характеризират депутатите от ПК “Екогласност” като конструктивни, компетентни реалисти. Важен елемент от тази дейност е изработването на конституцията. Отстояват се най-съвременни виждания за защита на човешките права и за държавното устройство. До последно те проявяват мъжество, остават в парламента и работят, въпреки разногласията с другите групи от СДС, въпреки клеветите и нападките. Устойчивостта им се дължи и на идейната платформа на “Екогласност”. Тя не се отличава особено от възгледите в другите европейски екологични организации. Защитата на природата и околната среда не е самоцел, а е подчинена на принципа за екологичен хуманизъм, пречупена е през човека и неговите дългосрочни интереси. Това е общочовешка идеология, не е класово ограничена, често се поставя до движенията на т.нар. “нови леви”, но за разлика от класическата левица (комунисти, социалисти, социалдемократи) е неетатистка, т.е. социалността не е свързана с държавата и нейната бюрокрация, а с форми на самоорганизиращи се общности.

Самоуправлението и саморегулацията са в центъра на социалната програма на “Екогласност”. Това са принципи не само на обществено–политическия живот, но и в управлението на собствеността. Собственикът притежава средствата за производство, за да се разпорежда с тях, но работната сила е особена “стока”, чиято ценност не може да се ограничава само в производството. Затова трудовият колектив трябва да участва в управлението не като синдикално организиран, а пряко. Пренесено в политическата сфера, това означава примат на прякото участие в управлението чрез допитване и референдуми, а не само чрез избрани представители.

В цялата си дейност “Екогласност” е отдавала предимство на труда пред собствеността или капитала. Това е също хуманистичен принцип, защото самоорганизиращата се човешка дейност е в основата на човешкото съществуване и прогрес. Затова “Екогласност” винаги е била скептична към реституционните технологии, затова е защитавала и в КС на СДС, и в VІІ ВНС тезата, че земята трябва да принадлежи на тези, които я обработват или могат да я обработват, а не на бившите собственици.

В центъра на една хуманистична идеология безспорно е въпросът за човешките права. От нерешените все още по това време проблеми на гражданските права “Екогласност” обръща особено внимание на: правото на свободен печат и масмедии, които да предават информация, да коментират и интерпретират; защита независимостта на интелектуалеца от държавата, бюрокрацията и пазарната стихия; гарантирането правата на етническите групи за културно развитие, против дискриминацията; спазването на правата за социално развитие на младежта и жените за благоприятно развитие и съществуване; премахване на смъртното наказание, уважението към човешкото достойнство и на задържаните и лишени от свобода.

Сред най-важните права, дори не право, а задължение, е и това на партиципацията, на участието. Всеки трябва да участва и във вземане на решения, и в тяхното изпълнение. Нашият опит ни е научил, че няма граница между политика и “неполитика”. Политиката е навсякъде - и състоянието на въздуха в един град, и несправедливите уволнения и назначения, всичко е политика. Затова всеки трябва да знае кой какъв е и да умее да участва и извършва действия за защита на убежденията му. Това съвсем не е гаранция за правилност, но само който има възможност да греши, може да стане праведен.

Важен момент в идейната платформа и политика на “Екогласност” е и антивоенната политика. Тук влизат не само общите принципи за осъждане на всяко насилие, а и конкретни инициативи за разпускане на всички противостоящи военни пактове (от типа на НАТО и Варшавския договор) и заменянето им със системи за колективна безопасност. Това включва и безусловната политика за неустановяване на чужди военни бази на българска територия, забрана на ядреното оръжие и неприсъединяването на България към каквито и да са военни пактове. Не трябва никога да се допуска българска войска да воюва на чужда територия за чужди интереси или да бъде окупатор, каквато бе през 1968 г. в Чехословакия.

Не на последно място е специфичната екологична политика, която предлага “Екогласност”. Наред с естествения приоритет за запазване на околната среда, се поставя проблемът за нейното възпроизводство. Обществото трябва да се ангажира да създаде чрез целенасочено възобновяване такива качествени и количествени показатели на флората, фауната, ландшафта и пр., които да компенсират донякъде опасните дисбаланси, предизвикани от промените в средата. Това е особено важно за градската среда, жилищните комплекси, крайградските зони, градските квартали. Затова тези части, както и самите природни ресурси като гори, води, някои особености на ландшафта трябва да останат държавна собственост.

Един от документите, които НС “Екогласност” подготвя, е петицията до Народното събрание относно проектите за ХК “Места” и ВК “Рила”. Двата проекта са изключително скъпи (над 1,5 млрд. лв.), ще увредят непоправимо деликатната биосфера на високата планина, ще нарушат екологичното равновесие. Освен това за тях няма научна екологична експертиза и почти никаква информация. В петицията се иска да се изложат и обсъдят публично обстоятелствата около проектите и да се проведе допитване за тяхното изпълнение. Това е единственият документ, за който “Екогласност” решава да събира публично подписи, като за място е определена градинката между ЦДНА и ресторант “Кристал” в центъра на София.

На 14.Х.89 г. (събота) активисти на “Екогласност” застават за първи път там. Градинката е оживена, в нея от 1-2 години излагат свои произведения художници и приложници. Първият ден има опити активистите да бъдат изгонени, но постепенно софиянци свикват с присъствието на няколкото сменящи се представители и симпатизанти на “Екогласност”, които на два статива окачват текста на петицията и кратка информация за сдружението. До 26.Х.89 г. само за няколко часа дневно се събират над 7 000 подписа, въпреки опитите за провокации и заплахи от страна на постоянно присъстващите “наблюдатели”.

На 25.Х. към обяд се очертава напрежение. Събиращите подписи не са допуснати до центъра на градинката под предлог, че художниците “протестирали”. Импровизирано допитване от същия ден показва, че от около 50 художника само един е против. Броят на цивилните и униформени “наблюдатели” е около 40-50 души. Секретарят на НС “Екогласност” л. Каракачанов е предупреден да се махне от там, но писмено предупреждение не му се представя.

На 26.Х. сутринта група членове на “Екогласност” се срещат на ъгъла на “Раковски” и “Патриарх Евтимий”, за да отидат за стативите, масичката за подписи и материалите. В 11.05 ч. там пристига микробус “Чавдар”, от който цивилен мъж, представящ се за майор Стоянов, ги предупреждава да не отиват в градинката, а да се насочат към Южния парк. Показва им текст на писмо № 94-А-64/25.Х.89 г. от кмета на София Стефан Нинов, от което се вижда, че по време на Екофорума като място за “паралелни” мероприятия се определя Южния парк. “Екогласност” отказва да признае това за забрана и го тълкува като препоръка. Активистите заявяват, че продължават до “Кристал”. Отиват в партерния апартамент на ул. “Раковски” №132, дома на Констанца Попова, където са информационните материали и масичката. Когато към 11.15 ч. излизат от дома, са настигнати от същия микробус, от който слизат неколцина мъже (млади, със спортен вид) и след кратка размяна на изрази “легитимирайте се” и “влизай вътре”, активистите са натикани в микробуса. Първо цивилните хващат А. Каракачанов, влачат го, той се съпротивява, но е хвърлен вътре, от което получава силно натъртване с охлузване по гърба, освидетелствано в ИБМП “Пирогов”, дори се съмнявали за спукан прешлен.

След него грабват Красимир Кънев – философ. Той също се съпротивява и получава няколко силни удара в гърба и бъбреците. Следваща е Николина Николова – химик. Микробусът е със спуснати пердета, тя дърпа едното, за да вижда какво става, но един от цивилните младежи я хваща за косите, дърпа я, след което със саблен удар по врата я зашеметява за няколко минути. Най–много е малтретиран Деян Кюранов – философ – с извити ръце е натикан вътре. Влачат го по пода под град от удари по тялото и лицето. По-късно при пътуването известно време е натискан с крака по корема. Ругаят го и го обиждат. Натикват в колата и Лиляна Александриева (киновед) с извиване на ръце (има синини), и Данко Марков Иванов и микробусът потегля бързо. След обиколка из софийските улици се командва – “всички на пода” ги стоварват в края на Южния парк. На слизане от автобуса е извършен обиск, иззети са материалите и подписката. Цивилните не са се легитимирали.

През това време част от членовете на “Екогласност”, свидетели на тези сцени тръгват към “Кристал” с час от помощните материали за подписката. Социологът Юрай Квака демонстративно носи високо плакат на “Екогласност”. Пред самата градинка заварват плътен кордон от униформена милиция. Подполковник (неназовал се, но представил се като зам.-началник на столичната милиция) ги призовал да отиват в Южния парк. С него говори Димитрина Петрова (философ, член на УС на “Екогласност”), която пита къде са отвлечените на ул. “Раковски”. Тя също отказва да признае писмото на Ст. Нинов за забрана. Събира се тълпа, пристигат няколко микробуса с цивилни млади хора със спортен вид, които бързо се смесват с тълпата. Часът е около 11.30.

Най-близо до микробуса е социологът Юрай Квака с плаката. Хванат рязко от двама цивилни, той бива буквално пренесен в микробуса. Крещи: “Това ли е вашата защита на природата”, “Тях ги е страх”, но бързо е откаран в І РУ на МВР. Правят му пълен обиск, задържат ключовете му. Затварят го в странична стая, където униформен служител го пита “защо е тук” и изпада в недоумение след обясненията му. С кола го откарват до дома му, но той отказва да слезе, докато не върнат ключовете му. Връщат се в І РУ, където му ги връщат.

В това време продължава методичното изнасяне на активисти на “Екогласност” от района пред “Кристал”. Философката Вероника Николова също е вкарана в един микробус, пълен с около 20-ина цивилни. Тя се съпротивлява, но седящият до шофьора (с поведение на ръководител) става и я удря рязко с юмрук в стомаха. Вкарват и Волен Сидеров, като го притискат между седалките. Ръководителят в това време посочва от колата определени хора. На една от заповедите му да се прибере “ей тоя” му нашепват, че “това е вторият секретар на американското посолство”. Колата обикаля южните райони на града. Спира в покрайнините, Волен е свален. По пътя се качва друг цивилен, който говори на Вероника да внимава, защото като се ядоса, ”тя ще види” и “момиче, стой мирно, живей си мирно”. Стоварена е в Южния парк.

В следващ автобус въпреки съпротивата й е натикана и Димитрина Петрова. Намиращият се там кореспондент на Би Би Си Майк Пауър вероятно се опитва да снима, но веднага му отнемат апарата, стъпват го с крака. Пауър крещи “Няма свобода за работа на британските журналисти”, но не разбират езика му, удрят го, счупват му очилата. Опитва се да се намеси колега на Пауър (по-късно идентифициран като Ейгълсън) с викове “Била ме е южноафриканската, американската, шведската полиция, няма да ме уплашите”, но и него не го разбират и го избутват.

Виждайки задържането на Димитрина, актьорът Петър Слабаков, който дотогава се е опитвал да преговаря с милицията, се развиква, че е “срамно да се отнасят така с жени”, но веднага го хващат млади цивилни и го отвеждат до врата на микробуса, където друг цивилен с напълно бяла коса го удря в стомаха и го псува. Натикан е вътре. След него захвърлят на пода и Констанца Попова – киновед, и 18-годишната й дъщеря Мария. До тях натикват и Едвин Сугарев.

Встрани наблюдават скандала Славомир Цанков (от Плевен) и Константин Георгиев – членове на НДЗПЧ. До Славомир се доближава мъж и подхвърля: “Ти си по милост така, сега се махай”, но в същото време е заловен от двама цивилни, а трети хваща Константин Георгиев. Той се дърпа и пада на земята, за да го задържат, другите отслабват хватката срещу Славомир, което той използва, за да се измъкне от ръцете им. Униформен старшина все пак успява да го удари с палка по лицето. Славомир се изплъзва надолу по “Раковски” и се спира чак при среща с поетите Владимир Левчев и Борис Христов, които обръщат внимание на кръвта по лицето му.

С ругатни, заплахи и удари К. Георгиев е наблъскан в микробуса при останалите. Казват му, че ще го “убият”. Вкарват и Станимир Петров – студент, брат на Димитрина. Докато ги влачат, белокос мъж крещи: “Това са синове на съдени от Народния съд”. Хората обаче отвръщат по друг начин. Чуват се възгласи: “Защо ги биете”, “Позор”, “Какво са направили?” Малко дете пита баща си: “Защо ги удрят?”, бащата отговаря: “Защото живеем в такава държава!”. Тълпата дюдюка и освирква милицията, а някои скандират “Екогласност”.

Докато колата със седмината обикаля покрайнините на София, вътре се води разпра. Димитрина Петрова настоява цивилните да се легитимират. Констанца чете на глас многобройните плакати по улиците “Екологията – грижа на всеки” и други подобни, но грубо я накарват да млъкне. В покрайнините отварят вратите и грубо нареждат тя и дъщеря й да слязат. Те отказват и началникът слиза и говори по радиотелефона, след което потеглят отново и ги стоварват в глух район на Южния парк (до някакви тоалетни), като им се казва: “Ето, агитирайте, вашите вече отвориха сергията”. Задържаните отказват, докато похитителите не се легитимират. Неохотно ръководителят казва “Георгиев”. Димитрина гневно репликира: “Всички сте все Георгиев, Иванов, Петров”, на което следва колективното насмешливо “Такива сме”. Никакви документи.

В района на парка вече се събират няколко “транспорта” отвлечени, между които има и случайни минувачи. Те се възмущават и искат час по-скоро да станат членове на “Екогласност”. Присъединяват се и няколко български журналисти. Към изхода на парка непозната жена подарява на П. Слабаков цвете.

Пред “Кристал”, вече към 12.45, продължава равномерно и организирано товаренето на хора в микробуси. Проличава селективен подход. Петър Берон въпреки енергичните му протести не е малтретиран, вероятно заради значката му на делегат на Европейската среща. Той вика “Безумци, вие не знаете какво правите”.

Започват да прибират и възмущаващи се, и съчувстващи. Петнадесетгодишната Свобода Цекова, която вижда как удрят хората, започва да плаче. Непознат за нея мъж с бяло яке се опитва да я утеши, но го посочват, двама го сграбчват и след кратка съпротива (при която якето му се скъсва) е натикан в микробуса.

Пристига философът Петър Стайков, придружаван (Стайков е сляп) от Любомир Собаджиев, членове на “Екогласност”, които трябва да обикалят доста, защото милиционерите им казали, че от ъгъла на “Шести септември” и “Руски” не може да се влиза, “има мероприятие” (на други е казвано “снима се филм, нали виждате Петър Слабаков”). Заедно с Христо Маджаров (също член на “Екогласност”) се опитват да се доближат до Петър Берон. Двама от “цивилните” обаче веднага сграбчват Собаджиев и с дърпане и влачене се опитват да го натикат в колата, той вика “Помощ”. Маджаров крещи “Оставете го” и “Позор”, но той бива сграбчен. Униформен майор с палка (слаб, чернокос, с набръчкано лице, нервни движения и шумно дишане) го нарича “мръсник” и въпреки че той заявява, че няма да се съпротивлява и сам ще се качи вътре, го блъскат, а майорът силно го притиска между краката. Минаващият в това време артист Юрий Яковлев също се възмущава гласно и бива тикнат вътре с двама младежи. Л. Собаджиев лежи на пода на микробуса. Потеглят по “Руски” към пл. “Девети септември”, но към Руската църква спират, двама мъже с вид на биячи влизат, единият посочва Собаджиев “Този!”, веднага го измъкват и го вкарват в черна волга. В Южния парк описаният майор казва на Х. Маджаров: “Запомни добре, ако те срещна още веднъж, ще те пребия”. На гласното възмущение на непознати младежи отвръща нагло, а на въпроса как се казва - “Аз нямам име”.

Самият Собаджиев е откаран в Транспортна милиция, където му показват дебела папка и следователят Иван Шопов му заявява, че срещу него е заведено следствено дело №153 с обвинения за шпионаж (!?) и по чл. 104 от НК. По-късно го откарват в конвойното отделение на Централния затвор и на следващия ден го отвеждат с белезници до родния му град Русе, като му налагат мярка за неотклонение подписка за 28 часа. През цялото време не получава и троха хляб. Блокирането на градинката и задържането на хора до вечерта продължава. Константин Георгиев, който от Южния парк се е придвижил до “Кристал”, застава на отсрещния тротоар на “Раковски” (до Чешкия център) и наблюдава блокадата. Вероятно го разпознават, защото внезапно го хващат отстрани и отмъкват, въпреки че в момента е разговарял с арабски журналист. Натикан в лека кола, той е заплашван, бит и стоварен на 20 км. от София до село Столник, откъдето трябвало да се прибира както намери за добре.

Най-много хора е натоварила една закрита камионетка “Жук” със странични седалки. Там е вкаран Пламен Даракчиев, който в 11 ч. бил в НДК, където се очаквала пресконференция, затова се забавил. Заварва струпани хора, наблюдаващи събитието. Предупреждават ги да се махнат, но след отказа всички, около 9 души, са натикани в жука, въпреки, че само П. аракчиев е член на “Екогласност” и “Подкрепа”. Установени са имената на Еленко Божков, Валери Андреев (съветски гражданин), двама братя студенти, един брадат и останалите неустановени. Свидетели и желаещи да потвърдят показанията са Дамян Борованов и Валентин Моллов.

За предварително планирания и широкомащабен характер на операцията говорят и фактите, че тя продължава цяла нощ и на много места в страната.

Славомир Цанков вечерта е трябвало да посреща близък на гарата. По негови думи в 11 ч. той е задържан там, вкаран в кола и отведен в неразпознато от него (поради тъмнината), където е оставен сам в стая и му е заповядано да опише на хартия цялото си пребиваване в София. На въпроса задържан ли е, в качеството на какъв не му отговарят. Не пише никакви показания. След часове го проверяват, виждат празните листове и в стаята хлътват няколко души. Удрят го по главата и тялото и го повалят на земята. Един от биещите казва: “Я да видим тази ръка, която не иска да пише” и стъпва върху китката му. В резултат – спукани кости. След време наново е откаран в плевенското общинско управление на МВР, където след кратък престой го освобождават, принуждавайки го да подпише декларация за неотклонение от града, въпреки че не му е предявено никакво обвинение.

Особено тежък е случаят с великотърновския скулптор Стефан Комитов, член на “Екогласност”. На 26.Х. към 17.30-18 ч. той работи в ателието си. Дъщеря му вижда отвън да престоява вишневочервена лада с двама цивилни. Към 21 ч. той излиза от ателието си и тръгва към дома си наблизо. Двамата цивилни от колата го спират с “Документите – ние сме от МВР!”. Комитов ги помолва да дойдат до дома му, където са документите му, но отказва да влезе в колата. Те се опитват да го вкарат насила. Той се дърпа и е ударен в слепоочието и с лакът в реброто. Вика “Излезте, хора помогнете, убийци”. От съседни къщи излизат военен полковник, барман от близко заведение, други хора, някои викат “Оставете човека”. Съседка извиква по телефона МВР, пристига патрулна кола. Цивилните от ладата се легитимират и откарват Комитов в МВР. След обиск е отведен в килия няколко часа, получава силни болки в ребрата. Вкарват го в стая, където се представят: следовател Иван Стойчев, полк. Димитров и кап. Мезев (от районния участък). Стойчев се държи нагло, нарича го “хулиган” и “тунеядец”, заплашва, че ще бъде подведен под отговорност. “Този път се отърва, но втори път няма да останеш жив”. Изважда и пистолет. Убеждават го, че това е паспортна проверка. Не са го били. Показват обаче справка, колко пари бил получил от хонорари (приблизително 7000 лв.), а имал да дължи за телефони и други разходи.

В полунощ по настояване на полк. Димитров (ДС) го пускат и го карат у тях. В къщи той се обажда на Красимир Кънев, научава за случилото се в София и по негов съвет рано отива да се освидетелства в Окръжна болница. Неизвестен лекар отказва и му предлага да отиде до съдебен лекар. От 7 до 8 ч. чака съдебния лекар, но той не идва. После му заявяват, че е в отпуск. Качва се в кола и в 17.30 ч. е в София на събранието на “Екогласност”, а на 28-и сутринта в Института по съдебна медицина му отказват освидетелстване – “бил частно лице”. Най–накрая в І Градска болница си прави снимка с фалшив софийски адрес. Чак в понеделник в Търново изважда документ за нанесен побой.

След това се среща със следовател от ГСУ – Владимир Петров, който не се интересува от побоя, а как се е свързал с “Радио свободна Европа”.

За мащабността на акцията говорят и други факти. На 26.Х. сутринта в дома на актьора Богдан Глишев, където е отседнал поетът Николай Колев – Босия идват от МВР и отвеждат домакина и неговия гост в V РУ, където Н. Колев е бит пред очите на Глишев, а сетне е изпратен в Стара Загора, където му се забранява да напуска града.

На 26.Х. също сутринта е извикан в пернишката милиция Веселин Дзивев (участник в неформалните движения и издател на първото независимо издание – компютърния вестник “Алтернатива”, разпространяван по линията на “Самиздат”). Там му съобщават, че му е съставен акт за начет за липсващи дискети (58!) и тъй като въпросът се разследвал, не трябва да напуска Перник.

Картината не е пълна, но и в този си вид дава основания за няколко заключения.

ПЪРВО: Продължителна и предварителна подготовка за операцията от 26 октомври, в подкрепа на което могат да се приведат следните факти:

1. Участвалите в операцията са познавали по лице (вероятно от снимки, видеозаписи и преки наблюдения) по-активните членове на сдружението. Това не може да стане инцидентно или за ден–два. Един от малтретиращите Деян Кюранов в автобуса му е заявил, че “му е писнало да слуша записи с неговия глас”. Дори инцидентът с кореспондента на Би Би Си – Майк Пауър, може да бъде обяснен много просто – той прилича на Тодор Гагалов – член на “Подкрепа” и “Екогласност”;

2. Диференциран подход към задържаните – по-грубо е било отношението към по–активните дотогава членове на “Екогласност” и към членовете на НДЗПЧ, “Подкрепа” и пр., докато други не са били задържани, или само когато са се намесвали;

3. Синхронност в действията в София и провинцията – едновременно се реализират акции за изселване от София, подготвени следствени дела и прокурорски действия не само в столицата, а и в Перник, Плевен, В. Търново и др. Всичко това е на 25 и най-вече 26.Х., след това няма данни за подобни действия;

4. Обявяването точно по време на планирания инцидент на отвличащо вниманието мероприятие – пресконференция на българската делегация в НДК;

5. Пропагандната кампания срещу “Екогласност” и другите сдружения достига своя връх на 25 и 26.Х – клеветнически статии, дирижирани писма от “възмутени читатели”, дневния ред на дузина партийни и ОФ събрания по това време в столицата.

6. Провокацията с писмо № 94-А-64. Ако целта е била само да се махнат еколозите от “Кристал”, достатъчно е било да се издаде заповед на кмета, че забранява стоенето там, и активистите на “Екогласност” щяха да се подчинят, макар и сигурно щяха да я използват пропагандно. Вместо това се поднася “информативно” писмо, което никой гражданин с правно съзнание не би признал за забрана. Конфликтът е бил търсен съзнателно, атмосферата е била нагнетявана преднамерено, за да се провокират някои от участниците и оправдаят репресивните мерки.

ВТОРО: Преследват се политически цели, най-важните от които вероятно са:

1. Демонстрация на сила. Организаторите на операцията не може да не са знаели, че на нея ще бъде свидетел половината София. Въпреки това пред очите на множество слисани минувачи (ученици, майки с бебета, чужди туристи) по груб начин са влачени, дърпани и удряни невинни хора. Прибирането в микробусите и на възмущаващи се граждани вероятно също е влизало в предварителния план, с недвусмислено намерение да се покаже груба сила. Кому и защо е било нужно да се демонстрира “твърда ръка”?;

2. Сплашване на активистите от “Екогласност”, с цел не толкова да се откажат от подписката, колкото от публичната форма на граждански протест. Както се бе изразил един от “наблюдаващите” на 25.Х., “че те днеска събират подписи за Рила и Места, а утре...?”;

3. Неблагоприятно представяне на страната в такъв отговорен момент, когато тя е домакин на Европейската среща по околната среда. Разпоредилите такава масова акция не може да не са знаели за възможния негативен отклик сред чуждите участници в срещата. Оттук могат да се изведат и далеч отиващи намерения, чрез саботиране на Хелзинкския процес да се печелят определени вътрешно–политически активи. За какво? И в чия полза?

ТРЕТО: Решението за действията на 26.Х. е взето на най–високо равнище. Никой пълнолетен и социално зрял българин не може да допусне, че такава мащабна операция и в такъв сложен момент може да се извърши по нареждане на някой от кметството. Изложените факти говорят за достатъчно високо равнище на замисъл по отношение отговорността за събитията от 26 октомври. Тук са възможни две версии:

– Самият Живков е в дъното и това е сигнал за преосмисляне и обрат в досегашната политика спрямо Хелзинки. Възможно е това да е съгласувано с Москва и Горбачов, но и да е съгласувано с други партийни ръководства от Варшавския договор и това би било знак за разцепление в социалистическия лагер;

– Заповедта за тази операция и за начина, по който се извършва, е от близки до Живков хора, които обаче целят неговото дискредитиране. За това говорят и сигналите по линията на ДС, според които става дума за демонстративно “понатупване”, а също и пълно изчерпване на ДС след инцидента. Ако това се потвърди, можем да очакваме в скоро време падането на Живков*. Лично аз смятам, че втората версия е по–вероятна.

ДОПЪЛНТИТЕЛНИ ПОЯСНЕНИЯ

Инцидентът на 26 октомври 1989 г. предизвика напрежение и международен отзвук. Бях почти целия 25 октомври пред “Кристал”, но на 26-и не присъствах на инцидента, тъй като по споразумение с един от съветниците на Лех Валенса (Я. Курчински) трябваше по това време да взема от библиотеката на Института по държавата и правото (където работех тогава) копие от Закона за съдене на министрите, понеже в Полша “Солидарност” искаше да прокара подобен закон. Когато към обяд на 26-и Димитрина Петрова развълнувано нахълта в къщи и разказа за случая, съгласувано с ръководството на “Екогласност” започнах да събирам свидетелски показания. Разпитани бяха над двадесет и пет очевидци, а косвено бяха събрани сведения и от десетина други. Някои дадоха и писмени показания. Изготвен бе списък с имената и адресите на свидетелите, както и примерен текст, как да се пусне тъжба в прокуратурата. Резултат обаче нямаше. Интерес за мен бе реакцията на заключенията в материала. Предположението, че може да се очаква смяна на Живков, бе посрещнато с бурен смях и реплики от рода на “Гладна кокошка просо сънува”, “Стефане, ти си луд” и пр. подобни.

Непосредствено след 10 ноември 1989 година имаше опити за журналистически разследвания – от Людмил Пауновски (”Народна младеж” от 20.ХІІ.1989 г.), Янко Димов и Крум Благов (”Репортер” от юни 1990 г.) и др.

Стефан Гайтанджиев