Бонка Цакова

Май не съм ви казвала усещането си за дъжда.

Тази вечер дъждът е 70-годишен. Бавен, слаб, студен. Мокро, студено и мрачно. Но и всеотдаен - разчиства всичко за онези пролетни дни, които няма да дочака. Измива прахоляците от лятото, сваля пожълтелите листа, ослушва се дали на сутринта вече няма да е побелял от студа и превърнат в сняг. Не чака нищо, не иска нищо - вали си с часове, времето да минава. 

Има дъждове - луди-млади. Вали, капките правят мехурчета на земята, топли, бързащи да паднат, нетърпеливи да се прегърнат и слеят в поточета, да попият в земята, за да започнат кръговрата си отново. От единия край на небето вали, от другия грее слънце. Младият дъжд най-често прави дъга, да се изфука колко е блестящ и шарен. Или пък за да се израдва за последно на светлината, преди да тръгне надолу в тъмнината. Може пък и двете.

Има и дъждове - палави деца. На синьото небе има облак - сивичък, но не черен. От него изведнъж тръгват едни едри, топли, блестящи капки, които минават след минута-две, колкото да направят асфалта на пепит. Скриват се обратно в облака, сякаш майка им ги е извикала да им намаже филийка за закуска. 

За дъжда, който прилича на разгневена и ядосана жена няма да ви разказвам сега - то са потоци от вода, сякаш небето се продънва, пориви според силата на вятъра, пороят на земята влачи всичко срещнато. И както всички мъже знаят добре, в този случай е най-добре под стряха или някъде вътре да се изчака да мине яда му. Но пък понякога, ако след такъв ядосан дъжд грейне слънце, сякаш сърдитата жена най-после се е усмихнала, о, тогава е такава красота!

И още един дъжд има - този, който вали, когато сте с близки и любими хора. За него - друг път.