КАТО НА ПРАЗНИК:

ДОКУМЕНТАЛНИ СТРАНИЦИ ЗА „ВЪЗРОДИТЕЛНИЯ ПРОЦЕС” (1984 - 1989)

Михаил Иванов

(съставителство и коментар)

*Библиотека Омда

  

„ДА ИМАМЕ ВТОРА ПРОГРАМА, КОЯТО НЕ БИВА ДА ПУБЛИКУВАМЕ”

 

Политиката на предвожданата от Тодор Живков комунистическа върхушка към малцинствата, целяща претопяването им в „Единната българска социалистическа нация”, се провежда последователно и методично в продължение на 20 години. Основите на тази политика „Първият” поставя в изказването си пред завеждащите на отдели на Централния комитет на БКП на 4 декември 1967 г.:

„Значи ли тази наша политика асимилация? Да, от наша марксистко-ленинска гледна точка значи. Защо? Защото ние, провеждайки тази линия, създаваме единна комунистическа нация. Ленин говори за прогресивна асимилация. Именно в случая се касае за прогресивна асимилация на националностите в България, в това число и на турската националност, и тяхното сливане с българската и създаване постепенно на единна комунистическа националност. Ние не говорим сега за асимилация и не е необходимо да говорим. Ние говорим за сближаване на турското население като съставна част от българския народ. Като строители на социалистическа България.” (Сравни с: Ялъмов, И., 2002, стр. 371)

Впоследствие в така поставената цел се променя изразът „единна комунистическа нация”, който се трансформира в широко пропагандирания „единна българска социалистическа нация”, а вместо „асимилация” се използват евфемизмите „приобщаване” и в по-твърдия вариант – „преодоляване на етническите различия”.

Достигнало до окръзите със смесено население, изказването на Тодор Живков предизвиква брожение сред местния партиен актив. Това кара неговия началник на кабинета по това време Милко Балев да преправи текста на изказването, така че горните думи да отпаднат. В Партийния архив са запазени няколко различаващи се помежду си преработки на стенограмата, но не и самата тя. Заместник завеждащият Отдела за работа с масовите организации и турското население към ЦК на БКП Ахмед Арунов успява обаче да вземе и запази едно от оригиналните машинописни копия.

В края на същата година – на заседание на ЦК от 28 декември 1967 г. – Тодор Живков отново използва думата „асимилация”:

„(…) нашата линия и в бъдеще трябва да бъде линия на приобщаване и сливане на това население с българската нация. … Значи ние не сме за асимилация на турското и циганското население, но за каква асимилация? Ленин говори, че има асимилация и асимилация. Има груба, реакционна, шовинистична, империалистическа асимилация, но има и прогресивна асимилация. Ние сме за създаването на една комунистическа нация в НРБ, но не около турското и циганското население, а около българското население.”

 

И малко по-късно на същото заседание лукаво добавя:

„Не е удобно да употребяваме думата асимилация, но тук на заседанието може.”  

(ЦДА, ф. 1б, оп. 34, а. е. 89; Баева, И. и Е. Калинова, 2009, стр. 66)  

Един месец по рано – на 21 ноември 1967 г. – на заседание на Политбюро той вече е поставил задачата: „да имаме втора програма, която не бива да публикуваме”.

Десетилетието след „Априлския пленум” на ЦК на Комунистическата партия е време, когато основната тенденция в политиката към малцинствата е променена в сравнение с периода преди това, но все още не е ясно очертана – асимилационният натиск е на приливи и отливи.

Стартът се дава с Решение № 84 от 25 февруари 1969 г. на Политбюро на ЦК на БКП „За по-нататъшното подобряване на работата сред турското население и пълното му приобщаване към българския народ в борбата за социализъм и комунизъм”. От този момент до 1989 г. политиката на унификация на различните – на принадлежащите към малцинствата – се провежда целенасочено и методично. Това се прави на последователни стъпки, за да се стигне до кулминацията през зимата на 1984 – 1985 г. Сега знаем, че не всички от партийната върхушка са приемали тази политика (в повечето случаи само в отделни нейни аспекти), но като част от тоталитарния режим те е трябвало да изразяват съгласие и да участват в нейното провеждане или – алтернативата е отстраняване от заеманите ръководни позиции и отлъчване от комунистическия елит.

В изпълнение на Решение № 84 (Иванов, М. и И. Ялъмов, 1998; Ялъмов, И., 2002):

•    Периодичният печат на турски език е силно ограничен. Закриват се четири централни периодични издания, излизащи на турски език. Остават вестник „Йени ъшък – Нова светлина” и списание „Йени хайат – Нов живот”, които започват да  се списват на български и турски език. Спрени са притурките на окръжните вестници. Само кърджалийският вестник „Родоп мюджалеси” („Родопска борба”) се задържа до 1974 г., когато е заменен с притурка на турски на в. „Нов живот” (през 1984 г. и тя е ликвидирана).
•   Прекратява се книгоиздаването на турски език. Турският отдел към издателство „Народна просвета” е закрит.
•         Времето за радиопредавания на турски език се съкращава от 5 на 3 часа дневно.
•         През 1975 г. се закриват турските естрадни театри в Шумен, Разград и Кърджали, като те се трансформират в естрадни състави, които до окончателното им ликвидиране през 1984 г. изпълняват български и съветски фолклор.
•        Силно се ограничава дейността на читалищата в районите с турско население и на техните фолклорни състави.
•          Министерството на просветата приема свои мероприятия. След 1969 г. в указанията на министерството преди началото на всяка учебната година вече не се дават подробни указания за изучаването на турски език, както е било до тогава. Провеждат се събрания с учителите турци, които да инициират „доброволен отказ” от изучаването на турски език. Тези, които изразяват несъгласие, са обявени за националисти и уволнени. От учебната 1973 – 1974 година този предмет е изваден от учебните планове. Към средата на 70-те години турски език не се изучава никъде.
•     През 1971 г. се създава комисия, „относно наречието на литературния турски език, което следва да се използва от средствата за масова информация, предназначени за населението от турски произход, в училищата и при книгоиздаването” (ЦДА, ф. 1б, оп. 40, а. е. 272). В резултат на работата на комисията е наложена модификация на турската книжовна норма, която е  максимално отдалечена от съвременния литературен турски език.
•      За да се заличат религиозните обреди и народностни традиции, особено при кръщаване, сватба и погребение, се налагат нови „социалистически граждански ритуали и традиции”.  Във връзка с това на 11 март 1971 г. Секретариатът на ЦК на БКП утвърждава решение, което предвижда мерки за „внедряването на гражданските ритуали и преодоляването на влиянието на религията в бита на хората” (ЦДА, ф. 1б, оп. 36, а. е. 1345).

 

Докато се изпълнява тази програма, в годините от 1968 г. до 1978 г.  се провежда втората (след 1950–1951 г.) мащабна изселническа кампания по време на комунистическото управление. По силата на спогодба между България и Турция през този период се изселват около 115 000 турци (ЦДА, ф. 1б, оп. 63, а. е. 152; Трифонов, С., 1993).

Рязкото ограничаване на етнокултурните и религиозни права на мюсюлманите е в правилната посока за Тодор Живков и неговото национал-комунистическо обкръжение, но не е достатъчно. Крайната цел е пълната асимилация. За това трябва да бъдат премахнати всички мюсюлмански имена и да се прекрати всякакво обозначаване на етническата принадлежност (в личните паспорти в началото на 70-те години все още съществува графата „народност”).

Започва се с помаците. (Виж основаващия се на богат документален материал анализ в: Иванова, Е., 2002, а също така Груев, М. и А. Кальонски, 2008.) При помаците е „най-просто”, защото въпросът с народността не стои – според възприетата през 70-те години в партийните документи терминология те са „българи с мохамеданска вяра” или „потомци на помохамеданчени българи”. Остават само имената. В по-ограничени мащаби преименувания на помаци се извършват (на редица места с насилия) през 60-те години – главно в периода 1962 – 1964 г. (в изпълнение на Решение на Политбюро № 101 от 5 април 1962 г., с което се утвърждават „мероприятия против турчеенето на цигани, татари и българи с мохамеданско вероизповедание” – виж ЦДА, ф. 1, оп. 6, а. е. 4749). След като е натрупан известен опит – след като почвата е опипана – през 1970 г. в Родопите се преминава към тотално повсеместно преименуване на помаците. Съпротивата е смазана с насилия. До 1974 г. са сменени имената и издадени нови паспорти на около 220 000 души (Гочева, П., 1993). Към 30 март 1977 г. в цялата страна остават непреименувани 6718 помаци според справка на „Комисията за изпълнителните комитети на народните съвети при Министерския съвет”. (ЦДА, ф. 1б, оп. 36, а. е. 595).  

За да се заличи етническата принадлежност на другите две групи – роми и турци, тя трябва да отпадне преди всичко от личните паспорти. Най-сигурното решение е, ако от тях просто отпадне графата „народност”. Така се стига до Разпореждане № 56 от 29 септември 1978 г. на Министерския съвет „за подмяната на личните паспорти на гражданите на Народна република България”, което е с гриф „Секретно” (Протокол № 36 на БМС от 14.9.1978 г.). Към материалите на разпореждането е приложен доклад на министъра на Вътрешните работи Димитър Стоянов до председателя на Министерския съвет Станко Тодоров, в който то се обосновава. Ето началото на този доклад:

„Другарю Председател,

С Решение № 264 от 27 юни 1978 г. Политбюро на ЦК на БКП дава съгласие да бъдат подменени личните паспорти на гражданите на НР България с нов образец, като подмяната започне през 1981 г. и приключи през 1985 г.

Възлага се на Министерския съвет да утвърди проект за нов образец на паспорт на гражданите на НРБ и издаде съответно разпореждане за осигуряване на необходимите материали и съоръжения за изготвянето на паспортите.

Новият личен паспорт ще отговаря на настъпилите изменения в общественото развитие на страната и ще осигури цялостно изпълнение на Разпореждане № 337 на Министерския съвет от 27.ІХ.1975 г. Същият ще има наименование „личен паспорт на гражданин на Народна република България”, с което ще отпадне необходимостта в паспорта да се отбелязва народността на гражданина.

В новия личен паспорт се предвижда графа за вписване на единния граждански номер на лицата в съответствие с Единната система за гражданска регистрация /ЕСГРАОН/, въведена с Разпореждане № 20 на Бюрото на Министерския съвет от 7.ІІ.1976 г. Подмяната на личните паспорти ще допринесе за подобряване на отчета на населението, свързан с въвеждането на тази система, както и за подобряване контрола над извършителите на престъпления и други противообществени прояви и над неупражняващите общественополезен труд. (…)”

 

Важно е да запомним периода, в който се предвижда подмяната, защото той говори за планираните бъдещи намерения: 1981–1985 г. Действията стават още по-директни през 1981 г., когато техническата подготовка за извършването на „паспортизацията” е напреднала значително:

 

„Поверително!

НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

М И Н И С Т Е Р С К И  С Ъ В Е Т

 

Р Е Ш Е Н И Е № 171

от 19 ноември 1981 г. 

за решаване на някои въпроси по паспортизацията

 

БЮРОТО НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ РЕШИ:

 

1. Подмяната на паспортите и другите документи на българските цигани, когато това е съпроводено със сменяване на турско-арабските имена с български, да се извършва безплатно за гражданите.

Таксите, определени за издаване на паспортите и другите документи, в тези случаи да се изплащат от бюджетите на окръжните народни съвети и на Столичния народен съвет и от министерствата и другите ведомства.

2. Разрешава ползуване на 95 допълнителни щатни бройки по сменяване имената на българските цигани, до приключване на тази дейност, но не по-късно от края на 1985 г., съгласно приложението. Изпълнителните комитети на окръжните народни съвети и на Столичния народен съвет да разпределят бройките по общини.

В другите населени места с над 500 души български цигани, изпълнителните комитети на окръжните народни съвети и на Столичния народен съвет могат да разрешават ползуването на една допълнителна щатна бройка на обществени начала до края на 1985 г. За извършването на тази дейност да се привличат пенсионери с необходимия политически и организационен опит или работили в органите на Министерството на вътрешните работи.

3. Министерството на финансите да предостави необходимите средства на изпълнителните комитети на окръжните народни съвети и на Столичния народен съвет, на министерствата и другите ведомства.

София,   ноември 1981 г.

(следват подписи – М. И.)”

 

Към материалите във връзка с решението е приложено и писмо от Секретаря на Комисията по териториалното и селищното устройство К. Карамитрев до председателите на изпълнителните комитети на окръжните народни съвети с гриф „Строго поверително!”. С това писмо на тях им се изпраща „справка за отговорите на поставените въпроси относно сменяване имената на българските цигани на срещата със секретарите на изпълнителните комитети на окръжните народни съвети и на Столичния народен съвет,  състояла се на 27 октомври т. г. в с. Воняща вода, Великотърновски окръг”. Тази справка обаче отсъства от архивираната преписка.

Сега вече може да се пристъпи към масово преименуване на ромите.

  

Части  1   2   3   4   5   6   7   8

 

Документалната книга на Михаил Иванов може да бъде четена и на хартия в списание „Обектив”, начиная от бр. 160, октомври 2008.