Бонка Цакова

Днес в нашия квартал мирише на сено и липи! Терените около реката са окосени и съхнещата трева издава несравнима с нищо миризма. Щурчета и славеи озвучават вечерния полуздрач. От време на време притичва някоя котка, бързаща по нейните си котешки работи. 
Някога в тези часове се прибирахме към къщи с приятелките ми и се кикотехме за щяло и нещяло. До една бяхме влюбени - не в конкретните момчета, а в самата любов. Обичахме да обичаме. Прозорците на всички къщи светеха, пред всеки дом по пейките седяха хора и си говореха, а когато нашата групичка приближаваше, млъкваха с надеждата да ни разпознаят в тъмното и да ни одумат хубавичко.
В онези времена нямаше дори обикновени телефони във всяка къща - от моите съученички само една имаше телефон - баща й беше полковник в армията. Но за нея това нямаше значение - нямаше с кого да си говори, защото ние нямахме домашни телефони. Така че родителите ни не знаеха нито къде сме, нито кога ще се приберем. И това, ей Богу, никога не е било проблем!
А тази вечер, вървейки в здрача, видях в редицата от десетина къщи между двата моста поне 4 с ослепели тъмни прозорци и буренясали дворове.
По оградите им се ветреят избелели некролози. Няма живот в тези къщи. Няма вече и пейки пред пътните врати по улицата, а там, където има, са празни. 
Ех, Петьо, Румене, Кольо, Люси, Виолетке, Марче, на тази улица живеехте вие. Играехме народна топка, докато се мръкнеше. После сядахме на тревата и с часове си говорехме. 
Отдавна ви няма, от десетилетия сте пръснати по света. 
Празните къщи сигурно отдавна са преминали в ръцете на някой гастарбайтер, мизерствал с години, за да си ги купи и да вложи в тях припечеленото.
Примирила съм се с мисълта, че хората от моето детство и младост ги няма наоколо. 
Но едно нещо не ми дава мира в такива звездни, тихи, ухаещи на сено и липи вечери с притичващи котки по улицата. 
За какво си говорехме по цели часове, насядали по тревата?