ДЕФИЦИТ – По времето на тоталитарния комунизъм съществуваше системен недостиг на потребителски стоки, който беше предопределен по три причини: плановия характер на икономиката; милитаризирания характер на производството; затвореното общество, в което недостигът не се попълваше с внос. Но дефицитът беше поддържан и умишлено - поради някакво странно разбиране се очакваше той да стимулира самоограничавеното на хората. Дефицитът обаче действаше в точно обратна посока - притежаването на някои вещи ставаше мит. Вместо скромност, дефицитът разгръщаше и задълбочаваше системата от субективно изживявани потребности, т.е той стимулираше изграждането на фантазно потребление. По подобен начин бавната камила, с която бедуините пълзят през пустинята, поражда представата за хвърчащото килимче.
Но за разлика от бедуина, който прави разлика между приказките от 1001 нощ и реалния свят, социалистическият труженик смяташе, че на Запад такова потребление е реално. Беше достатъчно да се махне тоталитарният комунистически надзор, за да настъпи времето на палатите, мерцедесите, джакузитата и почивката на Канарските острови.
Дефицитът раждаше алчност.
Неговата реалност създаваше условията за развитието на валутните магазини (държавното търговско предприятие "Кореком"), в които се продаваше срещу конвертируема валута - парите на западните държави. Възможности за покупка на валута от държавната банка с български левове имаха само хора от висшата номенклатура. Покупко-продажбата на валута вън от тази банка беше противозаконна и се наказваше със затвор.
Валута имаха българите, които работеха в чужбина (предимно арабските страни). Те и номенклатурата бяха основните купувачи в Кореком. Покупката на по-едри предмети (телевизор или касотофон) ставаше с документ за самоличност.
Останалото население живееше вън от Кореком, в условията на системен дефицит, което водеше до цялостна деформация на социалните отношения.
Какъв беше официалният път на дефицитната стока?
Държавната планова комисия спускаше планово задание какво количество трябва да се произведе от дадена стока (дефицитна и недефицитна). След уточняване на плановото задание Министерството на търговията, а след това Асоциация "Вътрешна търговия и услуги" разпределяха стоките по окръжни народни съвети. А те от своя страна - по търговски организации и селищни системи. Това беше редът за движение и на недостигащите стоки. Общинските ръководства определяха реда и начина за продажбата на плановите или разчетени количества стоки. Обединението "Търговия на едро" нямаше участие в този разпределителен процес.
Стоката трябваше да отиде в магазина, придружена със съответна фактура. Тези фактури определяха материалните задължения на магазинерите. Принципно положение беше, че не могат да се закупуват стоки направо от едровите складове и управителите на тези складове нямаха право да получават пари. Това принципно положение се конкретизираше от ръководството на предприятието. Така например при някои едрогабаритни стоки можеше да се разреши заплащането им в магазина, а получаването им от склада. Но във всички случаи трябваше да се плаща в магазина.
Същото важеше и за дефицитните стоки - вносни и български. Те се получаваха както от търговските бази, така и от производствени предприятия в страната. Същите се получаваха по изготвени планови задания на база на разчети, спуснати от окръжно търговско предприятие за клоновете му. Имаше случаи, когато се получаваха надпланови количества стоки, предвид създадени взаимоотношения на колегиални основи.
По нормативни документи 10 на сто от получените дефицитни стоки, които имаха гаранция, следваше да останат в складовете на едро за евентуални рекламации и заменки. Останалото количество, по направено разпределение в зависимост от плана на стокооборота на даден обект, се изпращаше в търговската мрежа. Както получените планово, така и получените извънпланово дефицитни стоки следваше да се предоставят на магазините и от там да се продадат на гражданите.
Какво се получаваше на практика?
За по-голяма яснота, но като редуцирам въздействието на дефицита върху социалните отношения, ще разгледам един действителен случай от град Самоков, като сменям имената. Става дума за заведено дело срещу лицето Петър Атанасов за това, че под формата на продължаващо престъпление, през периода от 1986 г. до м. декември 1987 г., в качеството си на длъжностно лице, заместник-директор на Градско търговско предприятие се е разпореждал за "продажбата на дефицитни стоки с предимство на определени граждани от стоковия фонд" на предприятието.
Петър Атанасов, като заместник-директор и силна личност в предприятието, влиза в договорка със своето началство от окръга и блокира всички дефицитни стоки в складовете на едро, откъдето по негово разпореждане те се дават на определени лица и от време на време се пуска по нещо и в магазините. Той се подписва, че е получил стоката и взема парите, с които се отчита. Така изпълнява лесно плана и върши услуга на началството си.
Стоките, с които се манипулира по този начин са:
- телевизори "София - 81, 82, 84, 85";
- телевизори "Велико Търново 84, 85";
- хладилници "Мраз 270", "ЗИЛ" и "Минск";
- перални "Тамат";
- комбинирани печки газ-ток "Горенье";
- испански газови отоплителни печки.
Общо стоките са на сума над 240 хиляди лева[1], от които 20 на сто стигат до населението по нормалния път. Останалите 80 на сто се разпределят на четири типа граждани:
а) Такива, които поради служебното си положение могат да снабдят Градското търговско предприятие с други дефицитни стоки. По този начин в градските магазини се получава: брашно от Бургас, маратонки от Пловдив, трикотаж от Пещера, бойлери от Варна, други хранителни стоки, дрехи и обувки;
б) Различни високопоставени началници или хора от тяхното обкръжение. Сред тях са хора с ранг на министри. Ето протокола от разпита на един от тях:
"Аз не съм купувал никакви стоки от магазините на споменатия град или от района. Показа ми се фактура № 04972 от 13.VII.1987 г. Виждам, че на фактурата е записано моето име и адресът, на който аз живея. Но аз не съм купувал телевизор "София 84". Предполагам, че някой е злоупотребил с името ми."
В устно пояснение, разпитаният обявява, че и през ум не му е минавало да купува български телевизор, тъй като той има възможност да си купи западен от Кореком. Следователят е на мнение, че някой от приближените му е използвал името му пред Петър Атанасов или неговите началници.
в) Граждани, които в някакво отношение са влиятелни пред Петър Атанасов или неговите началници. Ето протокола от разпита на един от тях:
"През 1986 г. исках да си купя български цветен телевизор. Една моя позната работеше в "Търговия на едро". Аз отидох и я помолих, ако може да ми помогне, да си купя телевизор. Минаха няколко месеца. Един ден тя ми се обади, че има възможност да взема цветен телевизор "Велико Търново 84". Аз отидох в работата на моята позната в "Търговия на едро". Предварително й бях дал парите за телевизора - 925.00 лв. Когато отидох при позната ми, телевизорът беше при нея. Тя ми даде телевизора."
г) Граждани, които имат връзка с хора, които са влиятелни пред Петър Атанасов или неговите колеги. Един от тях диктува пред следователя: "Аз живея на един етаж с д-р Цигуларски, който е лекар в правителствената болница. Края на м. април или началото на м. май 1987 г. д-р Цигуларски ми каза, че търсел да си закупи цветен български телевизор, от две места му били обещали и на двете места са си изпълнили обещанията. На него му трябвало един телевизор. Предложи ми другия телевизор да купя аз."[2]
Това са четирите типа социални отношения възникнали под действието на дефицита. И тъй, дефицитни бяха стоки, с които се задоволяват основни потребности на по-образования и по-динамичен слой от обществото - лека кола, цветен телевизор, марков магнетофон или грамофон и др. подобни, тези хора бяха в интензивни отношения на размени - стока срещу стока, стока срещу услуга, стока срещу пари плюс стока или услуга.
Отношенията между участниците в размените продължаваха с десетилетия. Те се онаследяваха - бащите предаваха на синовете взаимните си обвързаности. Формираше се неофициална общност от хора, които извършваха доверителни, извънзаконови размени.
[1] По официалния търговски курс на долара това са над 240 000 долара. По неофициалния (при междуличностна размяна на долари) това са около 50 000 долара.
[2] Случаят с "Петър Атанасов" съм разгледал в планова работа обявена в Института по социология през 1987 година и защитена пред Научния съвет в края на 1989 година.