Денят на бесарабските българи

 

Никола Караиванов: Денят на бесарабските българи е празник, в който българското общество отбелязва техните проблеми и радости

29 октомври 2012 | 17:09 | Агенция "Фокус"

По повод Деня на бесарабските българи 29 октомври, Агенция „Фокус” разговаря с Никола Караиванов, главен асистент, преподавател в Български теоретичен лицей „Васил Левски” в Кишинев, Молдова, бивш председател на дружеството за връзки с бесарабските и таврийски българи „Родолюбец”.

Фокус: Г-н Караиванов, от кога съществува и с какво се занимава дружеството за връзки с бесарабските и таврийски българи „Родолюбец”?

Никола Караиванов: То е създадено на 14 януари 1990 година от група интелектуалци в София. Аз бях петият по ред председател от 2006 до 2011 година. За своята дейност дружеството направи много като една неправителствена организация, която не се ангажира политически с никоя партия. Нейно дело беше приемането на 103-то постановление за работа с български общности зад граница, отнасящо се за образованието. Дружеството издаде осем алманаха „Родолюбец”. Последните четири години, поради липса на средства, не сме издавали. От 2000 година по решение на Управителния съвет започна да се чества Денят на бесарабските българи.

През 1938 година в България се отбелязват 100 години от освещаването на един прекрасен и голям храм „Свето Преображение Господне” в Болград, административната столица на бесарабските българи. Тогава един бесарабски български общественик Димитър Тодоров излиза с възвание - от следващата, 1939 година, на 29 октомври да се чества Ден на бесарабските българи. До тогава има Ден на македонските българи Свети дух, една подвижна дата, има Ден на българите от Западните покрайнини, 8 ноември, Архангеловден. По този пример беше предложено бесарабските българи да имат един ден, в който българското общество да отбелязва техните проблеми, радости, събития и т.н. И от 2000 година, съвместно с Мати Болгария, ние правихме големи тържествени събрания с концерти, канихме видни гости от Бесарабия. Постепенно този ден започна да се отбелязва, особено в Украйна. Последните 4-5 години се отбелязва много тържествено в Одеса, Измаил, Болград и други градове, включително в Крим, Таврия и т.н. В Молдова за втора година се отбелязва този ден в по-тесен кръг в Българския лицей „Васил Левски” в Кишинев. В петък го отбелязахме, защото от днес децата са в есенна ваканция до 6 ноември.

В София тази година Денят на бесарабските българи ще бъде отбелязан в салона на читалище „Славянска беседа” от 18.30 часа. По повод празника, ще се проведе събрание и концерт. Отбелязването на празника се организира от дружество „Родолюбец”. Освен това, съвместно с Мати Болгария правихме и Коледен концерт на 5-6-ти януари, тъй като в Молдова и Украйна Коледа е на 7-ми януари. На събранието идват много бесарабски българи, които учиха, завършиха, останаха в София и други градове. Целта е поне един ден в годината да се съберем и да се видим. Но този ден не е придобил сериозна гражданственост. Присъствали са само председатели на Държавна агенция за българите в чужбина, въпреки че сме канили премиери, президенти, вицепрезиденти. Те все още не са уважили това събитие.

Фокус: Вие сте преподавател в Българския лицей „Васил Левски”. Какви са тенденциите сред младото поколение бесарабски българи? Според Вашите наблюдения запазват ли се езикът и традициите?

Никола Караиванов: Тук в Кишинев е много сложно. Това е столица с много етноси. Основно се говори на румънски, тук-там на руски. Български се чува само в лицея. От 700 000 души население в столицата българите са към 12 000. Но надолу, в Тараклия, по българските села, навсякъде се говори на български език. В лицея аз съм правил проучване – на 30 души ученици има един-двама, където в семейството се говори на български език. Има деца от смесени бракове, но те са предпочели Българския лицей. Така че – тук те изучават българския език и историята като нещо непознато. Литературата и историята са непознати и за децата на юг, които са по големите български села – Кортен, Твардица, Валя Пержей и т.н. Но там положението е друго и може да се каже, че традициите се спазват, защото традициите са в семейството, в селото. В големия град това е трудно. Ако не е училището, няма къде. Има и българска библиотека „Христо Ботев”, където има неделно училище. Има около 40 души, които събота и неделя го посещават. Но това е положението. Особено в условия на криза е много сложно. А тук в Молдова, в Украйна нещата са още по-тежки. Хората преди всичко гледат да оцелеят физически, а след това вече да мислят за празници, традиции и т.н.

Фокус: Според Вас трябва ли още нещо да се прави от българската страна и какво?

Никола Караиванов: Разбира се, че трябва да се прави. Трябва да сравним с онова, което Румъния прави по отношение на молдовците, защото те ги считат за тяхна народност. Разбира се, те са и повече. Българите в Молдова са към 90 000 – 95 000 души. Българите в Украйна са в няколко региона – Бесарабия, Таврия, Крим – и са някъде около 500 000 души, въпреки че по официални данни са 350 000. Нашата държава направи доста по отношение на училището, но още може да се направи. В момента около 30 души в Молдова и Украйна сме командировани като преподаватели от България. Повечето са преподаватели по български език и литература, въпреки че те тук имат свои кадри. Има и по история, по музика, по хореография. От Молдова всяка година около 130 души влизат в българските университети, от Украйна – 90. Това може да се увеличи.

Молдова са издали учебници по български език и литература, които са специфични за тях. Украйна нямаха тези средства. Има друга дисциплина, която се казва „История, традиции и култура на български народ”. Освен обща история, аз преподавам история на бесарабските българи – преселение, църква, училища, икономическо развитие и т.н. Има уроци по българска култура, които включват театър, кино, музика, български църковно-народни празници. Разбира се, специално пособие по история няма нито в Молдова, нито в Украйна, а в Украйна история на България се изучава само в Болградската гимназия. В другите български училища се учи само български език и литература. А историята най-пряко възпитава националното съзнание, както знаем.

Фокус: Каква е политиката в тези държави към българското малцинство?

Никола Караиванов: Ние не трябва да гледаме на това, че, видиш ли, тук държавните ръководства на Молдова и Украйна са във възторг от възраждането на българите. Те са приели почти всички законодателни актове по отношение на националните малцинства, които са в Европа. Но на практика се намират много начини и пътища да се спъва този процес. Те не искат да имат граждани, които са с друго национално съзнание. Те са млади държави и се стремят да направят една обща молдовска и една обща украинска нации съответно. Особено в Молдова, си измислят много неща по отношение на историята. Направо се чудя. Но някак си трябва да си дадат самочувствие и те си мислят, че това може да стане по пътя на измислени истории. В крайна сметка, това като бумеранг ще се върне на хората, защото като почнат разумно да разсъждават, ще разберат, че всичко това са пълни измислици.

Фокус: Какви са другите проблеми, които имат българите там?

Никола Караиванов: Големи проблеми има с българското гражданство. Много е трудно. Ние сме държава в демографски колапс и те са един резерв на народа ни, защото студентите идват в България, завършват, и по-голямата част остават в България. Разбира се, целта е те да се върнат обратно и да направят една хубава патриотична, родолюбива интелигенция, която да поведе останалите хора. Но по-голямата част остава в България и в това няма нищо лошо. Важното е да не ходят в трети страни. Наши политици често говорят, че ще преселим от Бесарабия еди колко си българи, даже се говори за милион българи. Често ме питат тук: „Да се преселим ли в България?” Аз им казвам: „Ако имаш 50 000 – 60 000 евро, можеш да се устроиш като начало”. Но хората нямат пари, а в България никой не ги чака. Такива призиви са просто авантюра. Ако ще се тръгне към преселване, за тези, които желаят, трябва да има сериозна, национална програма, която да бъде финансово обезпечена. Познавам семейства, които тръгнаха за България, и там прародината, която те си представяха изцяло в розови краски, се превърна в един социален ад. Имаше отделни семейства, които се подлъгаха. Някои след това се върнаха, други – с цената на всичко останаха в България. Но защо да бъде така?

Голям длъжник е Министерството на културата. Тук има културни домове, но по линия на Министерството на културата няма етнографи, няма библиотекари, няма хореографи, музиканти. Едно такова постановление, което излезе 1993 година за просветата, трябва да има и за културата. Трябва да се обръща внимание и на защитата на гражданските права. Посолствата и консулствата много внимателно трябва да следят такива случаи и да вземат отношение.

Ала ЖЕЛЕЗКОВА