Да ви кажа сега за лютеницата. Това е продукт, който никога не е купуван у нас. Причината, както за повечето неща в живота, е травма от детството.
В пубертетските ми години, когато единственото ми желание беше да чета (денонощно) "Червено и черно" и други неподходящи за възрастта ми четива, те бяха грубо изтръгвани от ръцете ми със заветната фраза: Ще правим лютеница.
Но тъй като лютеницата не расте в супера, уважаеми, първата стъпка е брането на чушките и доматите (които преди това си посадил, плевил и поливал). След което чушките се пекат, а доматите се мелят - дейност бавна и дълга, и досадна почти колкото страданията на Ема Бовари. Докато най-после гигантската тава, о, чудо, се напълни и бива сложена на печката (разбира се, на дърва).
И тогава започва бъркането. Знаете ли колко време отнема нещо да заври на печка на дърва? А после да го бъркаш, докато течността се изпари, а бъдещата лютеница пуска бавно и отегчено спорадични мехурчета - обнадеждаващ знак, че нещо все пак се случва и все някога мъчението ще свърши и ще си получа книгата, която и да е.
Та този спомен е причината да не обичам лютеница, да не карам и децата си да я ядат, и да не се трогвам от репортажите за лютеница с химия или лютеница с хлебарки, еле пък лютеница с наркотици. То, като им гледа човек химията и хлебарките, наркотиците и те ще да са менте.
Twitter
Facebook
