Арменският народ е един от най-древните народи в целия свят. Историците считат, че техният етнос започва да се формира между XIV- XII в. пр. Хр., а  процесът на консолидиране на арменската народност завършва към IV-III в. пр. Хр.

През този дълъг период се случват изключително важни събития, като за най-значимо самите арменци определят основаването на арменската църква от двамата Христови ученици – Тадей и Вартоломей. Благодарение на това стечение на обстоятелствата, още през I в. са положени основите на една нова вяра, която по-късно ще се превърне в държавна релиия за страната и така Армения ще остане в световната хроника като първата, която приема християнството като своя официална държавна религия (301 г.). 

Спорен въпрос е кога точно започва формирането на арменската общност в пределите на българската държава.

Според достоверни източници като историка Пропокий Кесарски и арменските хронисти Мовсес Хоренации и Себеос, това става не по-късно от II в. от нашата ера. Съществуват сведениея за арменски заселници по днешните български земи от IV-V в. насам, когато византийските войски, в които участват аременци, пристигат в тези райони. От V до X в. се наблюдава един постоянен процес на приток на арменци от Армения към Мала Азия и Балканите, който продължава и след това чак до XIX-XX в. В средата на VII в. започва формирането на най-многобройната и до днес у нас арменска колония – тази във Филипополис (Пловдив).

Заради гоненията на арменското население в Османската империя, най-масово арменци идват в България в края на XIX и началото на XX в. След Освобождението по данни от официалното преброяване през 1884 г. в Княжество България живеят 4000 арменци, а в Източна Румелия 1300...

Резултатите от последното преброяване на населението на република България (извършено през 2001г.) показват, че към етническата група на арменците се числят 10 832 души, а в графата с армено-григорианско вероизповедание са се определили 6500 души.

Арменски колонии съществуват в почти всички големи градове на страната: София, Пловдив, Велико Търново, Варна, Сливен, Русе, Бургас, Пазарджик, Шумен, Добрич, Силистра, Разград. 95 % от арменците живеят в градовете, което оказва влияние върху лингвистичното им самоопределение (20 % от тях приемат българския език за майчин).

Българските арменци имат благоприятна образователна структура, но се отличават с органичени възпроизводствени възможности ( повече от 60 % от тях са над 40 г. възраст.)

В миналото аременците в България са имали славата на изкусни майстори, занаятчии и предприемачи. Някои видни представители на тази общност оставят ярка следа в българския многопластов живот. Ето само няколко красноречиви примера : първата златарска  фабрика в България е дело на фамилиите Сукиасян и Степанян; г-н Томасян, който е първият производител на българския пури, поставя основите на своята прословута тютюнева фабрика „Томасян” още през 1872 г. в Пловдив; арменци са и собствениците и на една от първите фабрики за производство на копринена прежда в нас, която отваря врати в Асеновград – така те се утвърждават пионери в отглеждането на копринената буба и бубеното семе.

Към днешна дата представителите на арменската общност в България са успели икономисти, журналисти, музиканти, артисти, режисьори, спортисти, художници, лекари, педагози, научни работници. Имена като: Кеворк Кеворкян, Агоп Мелконян, Надя Афеян, Стефка Оникян, Хайгашод Агасян,  Вили Казасян, Крикор Азарян, Севда Севан, Едмонд Демирджиян , Нураир Нурикян, Армен Назарян, Юлия Берберян, не се нуждаят от представяне.

Сред основните стълбове на своята общност, на първо място арменците поставят езика и религията си. Те често обичат да изтъкват, че езикът е тяхната майка, а църквата - техният баща. По този начин арменците показват колко категорично у тях е оформено мнението за училището като огнище, което поддържа езика, езиковата култура и интереса към всичко, до което може да се докосне човека.

В почти всички градове с арменско присъствие се създават арменски училища. В Пловдив има две престижни такива – „Виктория и Крикор Тютююнджян”, което съществува в двора на арменската църква „Сурп Кеворк” и второто училище „Мъхитарян” – просъществувало от 1928 до 1948 г, след което е закрито от комунистическия режим. В Града на седемте тепета е било създадено и първото изобщо в България арменско школо.

Що се отнася до арменската апостолическа църква тя има няколко характерни особености.

Арменците отбелязват  Рождество Христово и Кръщението на Исус  едновременно на 6 януари. За тях най-значимият празник в година обаче е Великден (Харутюн-Задик), който се празнува тържествено и съвпада с католическия.

На Велики четвъртък пък се изпълнява Водънлъва – символично умиване на краката на 12 момчета, колкото са христовите ученици. Другите  добре съхранени сред българските арменци календарни празници са Нова година (Навасарт, Гаханг, Аманор), Бъдни вечер (Хътман кишер), Коледа (Дзънунт йев Аствадзахайднутюн), Заговезни (Пун парегентан), Цветница (Дзахгазарт), Преображение (Вартавар).

Арменците се кръстят като събират трите първи пръста на дясната ръка, а останалите два притискат към дланта. Дясната ръка с прибраните три пръста, докосва най-напред челото, след това под гърдите, лявата страна на гърдите, а накрая и дясната страна на гърдите. В потвърждение на истинността на всичко това, гърдите се докосват с длан и се добавя „Амина”.

Повечето им танци  са бавни – скръбно-поменални, тотемични, трудови, със семейна обредност и състезателни, посветени на борци-юнаци. Като цяло арменската музика се развива в тясна връзка с календарната фолклорна традиция.

Арменският празничен календар включва  две дати с исторически събития: Вартананц – в чест на загиналите арменци в знаменателната битка с персите (третия четвъртък от февруари) и 24 април - дата, с която се отбелязва паметта на жертвите в Османската империя.

От видните личности арменците почитат своя национален герой  - генерал Карекин Нъждех (1886-1955), който обвързва съдбата си с България и умира от Сталиновият терор, както и генерал Антраник Озанян – легендарен командир, участник в Балканската война.  

София, 2009

------------------------------

Използвана литература

Карахасан-Чънар, И. Етническите малцинства в България. Издателска къща Лик, С. 2005