Maya Zhivkova

Когато човек обича нещо, го пази. Наблюдава го, грижи се. Ако детето вдигне температура, човекът му дава лекарства без да чака много. Ако колата му се надраска, човекът бързо я завежда на монтьор, защото знае, че чакането ще направи нещата по-лоши.

Защо хората в Европа не се грижат за своя свят и не защитават своя начин на живот? Защо всички, милиони гледат като зомбирани ислямската инвазия и не спират малоумните действия на шепа политици?

Някои си мислят, че нищо лошо няма да се случи, защото по принцип избягват да мислят. Други вече са отписали Европа и чакат ножа им да опре в гърлото, а дотогава казват, че ще се забавляват на макс. На трети хич не им е забавно и също смятат, че всичко е загубено.

И в момент, в който нищо не е загубено - всички са сключили ръце и нищо не правят. Макар повечето вече да осъзнават проблема.

В същото време продажни политици се опитват да омаловажат малките актове на ислямизация и да притъпят и минималните реакции на хората. Стига бе, вие наистина ли мислите, че християнството е застрашено? - каза политик от ДСБ. Хахахаха. И електоратът се успокоява и подема - хахахаха. Некви си кръстове от опаковки. Толкова били малки, че даже не се забелязвало, че ги няма, написа един журналист.

Но да ви припомня какво се случи за последните 3 години.

Първо решиха да приемат бежанци от Сирия. 
После решиха да ги приемат без документи. 
После Лондон си избра кмет-мюсюлманин.
После решиха да спасяват мюсюлманите от цял свят.
После Армани започва да произвежда бурки на цветя.
После мюсюлманите започнаха да ни убиват по нашите улици.
После политиците казаха, че това е нормално и да свикваме.
После папата ми краката на мюсюлманите.
После Найки направи спортни бурки. 
После стана ясно, че не са бежанци, ми мигранти.
После жени-феминистки казаха, че бурката е най-виисшата свобода и се забулиха.
После започнаха да говорят за интеграция на бежанците-мигранти и да ги готвят за работа.
После започнаха да им строят жилища.
После започнаха да следят антимигрантските постове във Фейсбук.
После папата каза, че нашата сигурност не е по-важна от приемането на мюсюлмани.
После Лидл махна кръстовете от гръцките църкви.

Ама вие наистина ли смятате, че християнството е застрашено? Хахаха.
Та аз не знам какво трябва да се случи, че хората да направят нещо, докато още могат.

Само да припомня "преврата" в Турция. Дали е инсцениран, няма значение. Само един призив на Ердоган изкара на улицата хиляди зомбирани мюсюлмани, които започнаха да убиват и да се гаврят с войниците. Това, мили мои любими, може да се случи във всеки град на Европа, когато броят на тези мъже мюсюлмани достигне критична стойност. И дори не казвам мнозинство, защото те са агресивни, а ние не. Те са готови да убиват, ние не можем дори да кажем какво наистина мислим.

С пасивността си убиваме Европа. Ние го правим, не те.

Maya Zhivkova 

Първото ми пътуване до Италия беше преди 2007 г. Когато самолетът ми кацна в Милано, си отдъхнах, че съм още жива и последвах спътниците си. Оказах се в една огромна зала, пълна с араби - забулени жени, брадясали мъже, десетки деца около тях. Тъй като арабите винаги са събуждали негативни чувства у мен, бях шокирана от тази гледка. Бели хора почти нямаше - освен моите спътници. Приближих се по-плътно до един мъж и така минах през гишето.

Един ден майката на моя приятел ме покани да пазаруваме. Ходела в някакво градче наблизо, защото там било по-евтино. Имало и пазар. Зарадвах се - толкова исках да разгледам италианските стоки, да си купя нещо италианско - чанта, обувки, нещо красиво. Исках да купя нещо и за близките си.

Пазарът обаче с нищо не се отличаваше от този на Илиянци. Сергии, китайци и африканци. Хартиени табели с надпис "Всичко за 1 евро". Тълпи от красиво облечени млади жени около китайските сергии. Аз бях втрещена. Попитах: "Но защо идвате тук, тук има само китайски стоки". Майката на моя приятел ми отговори: "Защото е евтино." Потресът ми беше пълен. Не успях да купя нищо.

Отидохме в съседното селце, където беше супермаркетът. Лидл. Рекох си – поне да си купя нещо италианско за ядене. Йогурт – немски. Сирена – предимно немски. Моцарела – немска. По-евтина. Вина – предимно немски. По-евтини. Купих си едни италиански крекери и един класьор за дискове, немски. Прибрах се в къщата, обзаведена с мебели от Икеа, и потънах в дълбок размисъл за това защо Италия прилича на пазара Кирков.

Това беше първата ми среща с глобализацията. Когато България влезе в ЕС, аз, разбира се, се радвах. Много по-късно разбрах, че глобализация означава не просто свободна международна търговия и пътуване без визи, а заличаване на националните икономики чрез регулации и невъзможност за конкуренция, заличаване на националните традиции и история чрез емил-джасимовци, заличаване на националните държави чрез отваряне на границите и оставяне на хората да следват естествения път – към по-добре устроен живот.

На междуличностно ниво глобализацията е равносилна на това аз, Хасан и Раджу да отидем да живеем в къщата на Ханс. Нито един от нас не би си причинил това. Но тъй като никой не приема процеса лично, никой не му се противи. А след време започваме да осъзнаваме и негативните последици от него.

Най-тежкото последствие – съсипването на националните икономики. С непосилна конкуренция с най-добрите, най-богатите компании в света. С норми, регулации, укази, изисквания. С огромни данъци. За всеки мислещ човек е ясно, че в условията на свободен глобален пазар ще спечелят само най-големите. Западните компании. В началото на 90-те години тук, където живея, будни българи започнаха да създават свои собствени бизнеси. Тук магазинче във вход, там шивашко ателие в трафопост, а отзад обущар в барачка. Всички те изчезнаха с появата на първия голям супермаркет. Точно 2 месеца бяха нужни най-успешният магазин за хранителни стоки да фалира - който десетина години беше изхранвал две семейства и им позволи да си построят две къщи. Какво да се прави, глобализация. За консуматорите, разбира се, супермаркетът е по-добро решение – всичко накуп. Е, вярно, доматите пластмасови, ябълките изгнили под прекрасната си външност, хлябът от 5 дни – но, дреболии.

Другото тежко последствие - смесването на хора с различни култури. Което има за цел омесването им до една еднородно, лесно за менажиране безкултурие - консуматорството. Повече пари, повече пътувания, по-разнообразно хранене, повече техника, повече социални контакти. Всичко това се оказа чудесен заместител на националните традиции. За повечето хора работи чудесно. След 1-2-3 поколения никой няма да си спомня за народните приказки, народните песни, родния език, родината. Всички ще са част от големия мулти-култи миш-маш. Имам приятели и познати, които просто обикалят из държавите и градовете, снимат всичките си ястия, вещи и преживявания и споделят ли споделят във Фейсбук. Не коментират. Не се интересуват от това, което се случва около тях. Избягват сериозни разговори. Чели са книги, в които пише, че трябва само да се радват на живота. И затова се радват, живеят на макс. Бих казала, че това са идеалните граждани на бъдещето. Докато имат храна, смартфони и социални медии, те не представляват проблем за никаква глобална политика.

Нататък – прекъсване на нормалните човешки отношения. Няма да говоря за разбитите семейства, за виртуалните комуникации на баби с внучета на развален български и за бъдещето на такива фамилии. Тук нещата са трагично ясни и този проблем е засегнал всички. Всеки знае. Всеки е загубил някого поради глобализма. Повече обаче си мисля за това как глобализмът променя хората. Споделянето на пътуванията, преживяванията, храната, мислите – всичко това стимулира потреблението. Щом всички ходят на море в Гърция, аз също трябва да отида – защото ако не пусна една снимка от Гърция, съм егати лузъра. Толкова просто и логично. Подкрепено от статии за това колко по-важни са преживяванията от купуването на собствен дом.

И накрая, но съвсем не на последно място – толерирането на исляма (очевидно) като приоритетна религия в глобалния свят. Няма по-потиснати хора от мюсюлманите – с орязани полови органи, с покрити тела, със страх от бога им, готови във всеки момент да се откажат и от живота си в името на религията си. Та ако това ще е глобалната религия в глобалния свят (както по всичко личи), егати глобалния свят, бих казала аз. Но – това по-нататък. Първо трябва да приемем, че ислямът е прекрасен въпреки смъртта, която витае около него – а това ще е малко по-продължителен процес. Половината от европейците и американците вече са окей с исляма, но има и някои твърдоглави. За тях немските учени разработват терапия с окситоцин и социален натиск до успех.

Всичко това щеше да звучи твърде тъжно и безнадеждно, ако Доналд Тръмп не беше спечелил изборите. Ако не беше казал – Америка на първо място. Ако не беше сложил прът в огромното скрибуцащо колело на глобализма. Ако не беше започнал да връща американската икономика към нормата. Всичко това щеше да е много страшно за европейци като мен, с недостиг на окситоцин, ако ги нямаше мъдрите държави и държавници от Вишеградската четворка. Още един прът – по-мъничък, в колелото на глобализма. Днес онези, с високите нива на окситоцин, повтарят като папагали, че глобализацията е необратима. Край, оттук нататък глобализация ще е. Но аз знам, че процесът е обратим и се надявам, че ще се обърне осезаемо и скоро – с помощта на Тръмп, с помощта на вишеградци. И то преди да сме загубили националната си идентичност.

Междувременно реших по всякакъв начин да съдействам за това. Ще пиша. Ще купувам български стоки. Ще си работя в България. Не ща да живея при Ханс. И мисля, че е време Ханс също да поработи.

 

 

Емил Томов

Помните ли невинното дете, което намери смъртта си в Егейско море, защото родителите му избират нелегално да "бягат" от мирна Турция, където иначе вече бяха в безопасност? Помните ли медийната истерия със снимката му, предназначена да вмени вина в сърцата на цяла Европа?

Спомнете си, защото сред загиналите снощи в Барселона е едно също такова дете. На което няма да видите снимките му никъде и няма да бъде повод за вълна на съпричастност към жертвите на тероризма. Нито в Европа, нито в арабския свят, където медиите почти не отразяват такива новини, а когато ги отразяват, ще се изненадате от "контекстуализацията" и апологетиката.

Смъртта на това дете, уви, няма да стане повод за задълбочен анализ върху политиката на интеграция, върху значението на границите, върху правата на гражданите за самозащита и други такива неудобни теми.

Още по малко ще предизвика безспорното заключение, че Европейската цивилизация и култура категорично превъзхождат всичко, което ислямът е произвел досега.

Защото ние, мислещите нормални и незаразени с левичарската автоимунна болест на Запада европейци, сме способни да изпитваме състрадание към трагедията на едно дете, независимо какво е по произход, но също така отказваме да приемем, че смъртта на дете може да бъде прикрита, неглижирана и омаловажена, защото предизвиква въпроси, отговорите на които са "некоректни" или "политически опасни". Да, действително са опасни - за властта на извратения псевдо-либерализъм на новото ляво.

Европа ще се изправи, ще бъде обединена и ще надмогне заплахата, защото тази заплаха е импотентна икономически, технически и най-вече - морално.

За целта, ще трябва да се излекуваме от слепотата си за същината на нашия външен враг и за реалността на провала на "мултикултурализма", след което да овладеем границите си и да си спомним как точно работи Pax Romana.

Подсказвам - с гладиус работи.

 

 

 

Dimitar Ganchev

Преди няколко дни написах, че в отговор на новите американски антируски санкции, в които ще пострадат европейски компании, ЕС обмисля антируски санкции, в които да пострадат американски компании.
Вероятно си помислихте, че ми е хрумнал весел каламбур. Пък аз не се шегувах.
Истината е, че тези санкции трябва да отклонят за САЩ едни пари, които ЕС в момента плаща на Русия.
САЩ изнася за ЕС стоки за 248 милиарда, а внася за 371 милиарда. От търговията си с Европа, САЩ губят по над 122 милиарда годишно. Всяка година.
Една от причините, поради които САЩ са сърдити е, че всъщност те са помогнали на ЕС да е конкурентноспособен, или поне така смятат. Смятат, че шистовата революция е довела до спадането на цените на газа и нефта, от което ЕС е спечелил около 50 милиарда спестени разходи годишно, предимно към Русия. Това прави европейските стоки по-евтини и от там идва тази разлика между вноса и износа. Или поне те така смятат, пак казвам.
До тук - добре. Проблемът е, че по чисто търговски начин САЩ не са в състояние да покрият този дефицит с увеличаване на техния износ по една много проста причина - нямат какво да изнесат за европейския пазар. Това е и причината Тръмп да се откаже от споразумението за свободна търговия (TTIP) - чудесно е, че няма да има мита върху вноса на стоките, но това е от значение само ако има внос на стоки. А не са много нещата с надпис "Made in USA", които си купуваме в ежедневието. Често чувам репликата "кога си си купувал нещо руско", на което отговарям "в същия ден, в който си купих нещо американско". Само с Холивуд и Майкрософт не става - нужно е да продаваш промишлени продукти. А такива няма. Ако имаше, щяха да се продават - със и без TTIP. И със самолети не става - самолетите заемат цели 14% от европейския внос от САЩ (34 милиарда от общо 248), но колкото и да ни натискат, повече едва ли можем да купим. Добре, ще си купим за 35 млрд вместо за 34, но остават още 121 млрд дефицит за покриване. Годишно!
И така стигаме до парадокса на века - единственото нещо, което САЩ може да изнесе за Европа за да си покрие частично търговския дефицит и да спре да трупа дългове, са ресурсите. Обвиняваме Русия, че е бензиноколонка, маскирана като държава, но реално САЩ осъществяват натиск върху ЕС да започне да купува именно американски газ и нефт.
И не, Русия и Крим нямат нищо общо в случая. Те са удобният повод за започване на търговска война, защото всяка друга би била политически неприемлива. Не можеш да започнеш търговска война с геополитическите си съюзници, нали? Но можеш да започнеш с техния основен доставчик и да му вземеш пазарния дял. Като не става с по-ниска цена (шистовият газ в Европа в крайна сметка не мина поради екологични съображения), ще стане по друг начин. Цялата случка с унищожените Украйна и Сирия, а също и с цяла Северна Африка е само по една единствена причина - да се увеличи вносът на американски суровини в Европа за сметка на когото може (случайно това е Русия, можеше да е всеки друг).
Каквото и да ви говорят, знайте, че става дума за пари. За нашите пари. Вие си го знаете, де, но аз да си го кажа.

От Фейсбук

 

БЮРОКРАЦИЯТА

 

Даниела Младенова

Да им се не види и администрацията мърляшка, значи - отивам да подавам молба за социално подпомагане - ако си трайно безработен и успееш да се вредиш между тез от малцинството, което върви накъм мнозинство, ти отпускат едни 300-400 лв целево за отопление наесен. Чинно ги осведомявам, че съм работила три месеца и половина в началото на годината, изпратена от Бюрото по труда и пак съм си на трудовата борса. Искат ми бележка за доходите. Вадя трудова книжка, където всичко си пише. Не - бележка за доходите от фирмата. Добре де - питам - Нали като цъкнете на компютъра, ми излизат доходите? Да, но ни трябва бележка от фирмата. Отивам до фирмата и вадя бележка - добре че са изключително свестни и любезни, че и бързи. Ама, да питам аз: Защо, аджеба, ви е тая цялата компютризирана система и нима, ако ви кажа, че нямам доходи, няма да цъкнете във въпросната система и да откриете, че ви мамя? А? Лежачи и лапачи на данъците ни, мърляви и нелюбезни на всичкото отгоре! Бясна съм!

Даниела Младенова

Да довърша темата за администрацията мърляшка. Занесох им въпросния документ, който служителката сравни с нещо в компютъра и промърмори: "Да добре, така е..." (Което значи, че тези данни си ги е имала). И тъкмо да се провра като змия през прозорчето, за да я удуша, ми поиска нотариален акт за жилището. (Какъвто предвидливо си носех.) Казвам: "Ама нали ви дадох копие миналата година, няма ли го в досието ми?" А тя: "Е, това е било при колежката. Тази година съм аз." Този нонсенс ме срази окончателно. Преснимах, връчих, подписах и се махнах от въпросното учреждение, полетяла на крилата на обезбюрократената свобода. :)

Tani Simeonova 
Аз ползвам веднъж годишно безплатно пътуване по ЖП транспорт и автобус, като многодетна майка. Удостоверението се преиздава на всеки 3години в Социални грижи. И всеки път ми искат актовете за раждане на трите ми деца, за да докажа, че съм тяхна майка! Информацията я има в компютъра, но това продължава вече десетки години и служителките на гишето са неприклонни! Е, след скандал вече нося заверени в Общината ксерокопия от актовете за раждане на децата ми! Бюрокрация и безобразие!

Elka Vasileva 
На човек без крак му искат всяка година да ходи в ТЕЛК да го преосвидетелстват! _Да не би случайно да му порасне... Та има зле, има и по-зле...

Ваня Ангелова 
Ще ви кажа нещо, та да ви сразя след всичкото, което изчетох.
Един нов кмет поиска от служителите си удостоверения, че заплатите им се превеждат по банков път в определена банка. А те се превеждат така от години. В банката ни гледаха съжалително.

Elka Vasileva 
Което ме наведе на един мно-о-го стар виц: Съобщение в магазина: "Тоалетна хартия се продава само срещу бележка, че си ял."

Роза Николова 
много е тъжно, че хора като вас Даниела, трябва да молят за социални помощи.

Даниела Младенова 

Роза, аз не моля. Аз изисквам! Защото две трети от всяка моя заплата отива в държавата, която следва да ми подаде ръка, когато поради възраст или липса на търсене на кадри от моя бранш, няма работа. Те ме превръщат в молител, което е дълбоко обидно. После... защо крием данъци. Ми ще крием!

Даниела Младенова 
П.П. Забравих да ви кажа, че ми поискаха 20 ст. на страница за копие на нотариалния акт и на нещо си друго там, та се наложи един човек от опашката да ми услужи, защото имах в джоба само 2 ст. за късмет. Благодаря ти, непознати молителю!

Даниела Младенова 
И още едно П.П. На циганите им попълваха чиновничките документите, а на мен ми направиха забележка, че не съм си направила справка с таблото къде да им сложа една липсваща във формуляра графа. :)

Petya Krusheva 
Ти не си от защитения вид, затова ще се потиш, пишеш и преписваш като грешен дявол, та да се научиш. Знаменателната ми реплика на 18г., когато за първи път тръгнах да кандидатствам за стипендия за обучение в чужбина и се сблъсках с подобен род бюрокращини и откази, щото не съм била от малцинството, та.. тогава питах майка ми що не ме е писала циганка или ромка в акта за раждане (ей тъй, не че е имала повод), ама да не получавам откази на всяка крачка за социални облаги. :(

От Фейсбук

Христо Марков

Починало момчето от Бяла. На 18 г., защото не е пушач и нямало цигара за циганина... Убеден съм, че нещо трябва да се случи в тая проклета държава - или българите да избият 1 000 циганина или циганите ще избият 10 000 български деца! Не виждате ли какво става?! Стоите и гледате Баце какво ще каже... Робско племе...

Статук във фейсбук

 

Асеновград - 02-07-2017. Протест срещу цигански набези.

снимка - Beniamin Kouzmov

Любо КОЛЬОВСКИ

ПОДКРЕПЕТЕ МЕСТНИЯ КВАРТАЛЕН ПОЛИЦАЙ!

Събитията в Асеновград за сетен път ме убеждават, че ние имаме най-некадърната администрация на държавно и общинско равнище. Слушам заканите на "патриота" Симеонов, че незаконните постройки ще бъдат съборени и че ще се предприемат мерки срещу ромите без регистрация. Всеки път, когато възникне такъв ЕТНИЧЕСКИ проблем чувам едни и същи закани и намерения. И всеки път се питам къде е била държавната и общинската администрация до момента на инцидента? 

Къде е било районното полицейско управление? Къде са били служителите на ДАНС и на ГД БОП? Къде е бил строителният надзор? 

Къде са били служителите на съответното енергоразпределително дружество и ВиК?

Защо, по дяволите, тия хора не са си свършили работата, но са получили заплатите си и продължават да ги получават?

Защо, мама му стара, трябваше да се стигне до това поредно безобразие и дивашка агресия, за да си размърдат задниците разни вицепремиери, министри, кметове, общински съветници и пр. безделници?

Защо държавата и общините не само не следват проблемите, а ми се влачат подобно на охлюви след тия очевидни и очевадни проблеми?

Защо никой не анализира Катуница, Гърмен и останалите плацдарми на етническо напрежение и етнически сблъсъци?

Слепи ли сте, глухи ли сте или не можете да четете, чиновници-дебили?

Искам да знам колко незаконни постройки са съборени!

Искам да знам на колко от домакинствата в махалата са им спрели тока и водата, защото не си плащат сметките?

Искам да знам какво точно работят общинските чиновници в асеновградската община!

Искам да знам името на кварталния полицай, който отговаря за ромската махала в Асеновград! Искам да знам кога за последен път е бил в махалата! Искам да знам колко акта е написал и колко глоби е наложил на нерегистрираните роми!

Имам правото да знам. Защото не дължа нищо на тая скапана държава.

 

Вацев с въздишка: Президентът трябва да е държател на огромен символен капитал, но не виждам да има големи успехи досега

Дата 25.06.2017 

Валентин Вацев е роден през 1950 г. във Варна. Завършил е Философско-историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. До 1997 г. е член на Изпълнителното бюро на БСП. Дългогодишен преподавател в АОНСУ. В момента преподава геополитика в ПУ „Паисий Хилендарски” и европеистика в Европейския колеж по икономика и управление в Пловдив
 

/Поглед.инфо/ Интервю на Десислава Пътева с Валентин Вацев..

Господин Вацев, каква е Вашата оценка за първите няколко месеца от встъпването в длъжност на държавния глава Румен Радев, като се има предвид динамиката на политическия живот в България? Смятате ли, че скандалите, в които беше въвлечена неговата съпруга, влияят върху имиджа на президентската институция?

На път е да се оформи цяла тема, ориентирана към действията и бездействията на съпругата на Президента. Чувам съображения, мнения и оценки за това какво прави тя, как го прави и защо го прави. За мен това са видими белези на начало на медийна кампания. Разбира се, в наше време в политическия живот не може без медийни кампании. Но съм леко неспокоен, защото авторът и финансистът на медийната кампания задават целите, както във всички други случаи. 

Струва ми се, че уважаемата госпожа – съпругата на Президента, се опитва да играе роля, която не е написана. Това очевидно е вярно за онази част на света, в която все още действат, и винаги ще действат, правилата на източноправославната политическа култура. Тези правила не разрешават наличието на „първа дама” – просто няма такава роля. И в континентална Европа президентите имат съпруги, но и те не са първи дами. Държавните протоколи не предвиждат наличието на първи дами. Практиката да се уважава и да се зачита първата дама, да се посочва и да бъде известна, е американска практика. Според мен някои ще прегърнат тази практика и ще се опитат да я имплементират в България, просто защото е американска.

По същата логика някои българи се опитват да слушат националния химн на България с ръка върху сърцето, защото в Америка това е прието. Но тези хора не знаят защо това е така. Поставянето на ръката върху сърцето по време на химна е част от американския държавен ритуал, който има своите корени, своята история и своите особености. Това не е български ритуал. По същия начин не е български, не е православен и дори не е континентално-европейски ритуалът в държавния протокол да се счита „първа дама”. Опитах се да разбера откъде идва американската идея за първа дама. Струва ми се, че влиянието тръгва от Британските острови към останалите част на англосаксонския свят.

Мисля, че когато начело на Британската империя застава една млада жена – Нейно Величество Елизабет II, британският държавен елит се е видял принуден да помисли какво да прави с нейния съпруг, тоест с бащата на нейните деца. Разбира се, той е взел званието принц консорт и е уважавана фигура, но не е прието да се изказва по всички въпроси. Случвало се е няколко пъти, когато британският принц консорт се е изказвал по различни важни въпроси, в британския политически печат сравнително рязко да му се напомня, че е добре да се изказва само по проблемите на конните състезания и глобалното затопляне, а най-добре е да мълчи. Той е един възрастен, опитен, очевидно много умен човек. Въпросният ритуал, изглежда, е накроен съобразно неговите предпочитания. Така Британската империя е решила въпроса, а сега Британското кралство се радва на решен въпрос. Но, както виждате, това е англосаксонска традиция – тя не ни касае с нищо. И ако ще възприемаме англосаксонски традиции, можем да помислим дали да не направим дясно движение на автомобилите, за да бъде ясно, че по душа сме англо-сакси.

С други думи, ако говорим сериозно, уважаемата госпожа – съпругата на Президента, не бива да вярва на онези, които ѝ внушават, че е първа дама. Тя не е първа дама, тя е съпруга на Президента. Това също е социална, твърде отговорна роля с огромно значение. По аналогия, в пиесата на Шекспир „Хамлет” има роля за бащата на Хамлет, ролята за майката на Хамлет, за чичото на Хамлет, но няма роля за брат на Хамлет. Актьори биха се намерили, ако имаше роля брат на Хамлет, но такава няма. 

Кой смятате, че е стратегът, който дърпа конците в медийната кампания, за която споменахте? Кои са целите, които се преследват?

Не бих могъл да кажа, не вярвам някой да може, а и е твърде рано – медийната кампания едва сега започва. Според мен някакви медийни технолози, които са в сенчестите ъгли на българския политически живот, радостно потриват ръце и вече кроят какво да направят с уважаемата госпожа. Няма нищо по-лесно от това да окепазиш държавен служител, използвайки действията на неговите близки. Напомням, че със Сергей Станишев се случи същото. При това жена му, Моника, беше – и е – една много отговорна, сдържана и опитна жена.

Искате да кажете, че тази атака не е насочена директно срещу госпожа Радева, а е опит да се навреди на Президента? 

Нямам информация, нямам никакви позитивни данни, но виждам белезите на зародила се, набираща скорост публична кампания, която цели да въздейства върху дейността на българския Президент. Този тип медийно-политически процедури не са трудни за извършване, те дори не са много скъпи. Абсолютно всяка дума и всяко действие на съпругата на Президента подлежи на интерпретация. Тази интерпретация, както разбирате, е в ръцете на интерпретатора.

Влиза ли в правомощията на съпругата на Президента, която държавният глава определя „като прям, открит и честен човек”, да използва социалните мрежи като трибуна, за да изразява своите лични позиции по наболели обществени проблеми? Не би ли следвало тя да бъде значително по-премерена в публичните си изказвания?

Уважаемата госпожа – съпругата на Президента, няма място във Фейсбук, тя не бива да се появява там. Здравият разум и добрият тон разрешават да се появява на приеми до съпруга си, тъй като тя е лична, хубава жена – просто украсява пейзажа с присъствието си и нищо повече. Вижте колко елегантно и просто се решават тези въпроси в нашата част на света. Госпожа Меркел, която безспорно е първото лице в германския държавно-политически живот, е омъжена, но много малко хора знаят кой е съпругът ѝ и са го виждали. Путин, който също не е човек без значение, навремето беше женен и светът знаеше, че има съпруга. После светът научи, че вече няма съпруга, нищо друго. Да, не съм длъжен да вярвам, че той се е развел. Но от гледна точка на държавно-политическия живот, от гледна точка на държавния протокол на Русия, той няма съпруга. Опитаха се съвсем елементарно, примитивно и пошло, на слугинско ниво, да му пришият някаква история с някаква хубавица, но не се получи.

Колкото по-отговорен държавен служител си, толкова по-удобно е да не отговаряш за държанието на някоя жена, та била тя и хубавица, каквато е съпругата на нашия Президент. Нека да ви дам пример с мощната, класическа, византийска традиция. Византийските императори са имали съпруги, много често те са били умни, влиятелни, властни жени, но не са били на сцената. За мен най-доброто решение на въпроса за съпругата на държавния ръководител е онова решение, което взе най-успешният български политик в 20 век – Тодор Живков. Разбирам, че Вашите читатели ще настръхнат в този момент. Да, той не е извън критиката, не е извън моята критика и извън критиката на историята. Предполагам, че откакто се е споминал, дава обяснения там, където трябва. Но той имаше съпруга и никой не я виждаше. Знаеше се, че тя е уважавана и влиятелна, но не беше видима.

Идеята, че всичко от живота на държавния глава трябва да бъде прозрачно, е пошла, либерална идея, зад която стоят интересите на жълтата преса, на папараците и на медийния бизнес. Президентът има право на частен живот и никой около него няма право да нарушава желязното правило на модерното общество. То гласи, че между частния и публичния живот има непреодолима линия. Частният живот на Президента, както и частният живот на всеки друг човек, не е публична реалност. Публичен факт е, че той е женен, но нищо повече, тоест трябва да бъде уважено правото на този човек, та бил той и президент. Просто медиите трябва да свикнат с идеята, че има сенчести места в живота на хората, било то и публични личности, които не трябва да се пипат. А когато пипат, им късат ръцете. В Русия това се случи с няколко журналисти, които бяха започнали да измислят сюжети около държавния глава. Просто добрият тон, здравият разум, културата и възпитанието диктуват да бъде оставен на мира частният живот на държавния глава.

Второ, още по-важно, е, че държавният глава на България не е власт и няма власт. Държавният глава на България не е нито изпълнителна, нито съдебна, нито законодателна власт. Ако се запитаме какво е политологическото съдържание на позицията на българския президент в държавно-управленската машина, той е, или би могъл да бъде, „господар на дискурса”. Ако пожелае, макар да не е лесно. С правото си да се обръща към обществото и да интерпретира, а това право му е закрепено конституционно, той може да играе огромна роля. Казано вече на един по-свободен политологически език, българският президент, без да е власт, е притежател, или може да бъде притежател, на огромен символен капитал.

Някои от българските президенти бяха с по-голям символен капитал, други – с по-малък, а някои изобщо нямаха символен капитал. Имам предвид Плевнелиев, който удари дъното откъм символен капитал. Стигна се дотам, когато се появяваше публично, обществото да се смее. Той работеше като човек, който развеселява обществения живот с появата си и с думите си. Обичах да го слушам, защото винаги очаквах да чуя нещо смешно, а той всеки път оправдаваше моите очаквания. Но имаше и президенти с реален символен капитал. Петър Стоянов беше такъв. Това може да се каже от всеки, който уважава фактите. Не съм поддръжник и никога не съм бил поддръжник на Петър Стоянов, но той имаше реален символен капитал. Той умееше да го увеличава и да го пази.

Носител ли е на такъв символен капитал настоящият държавен глава на фона на досегашните президенти, за някои от които имахме усещането, че са марионетки, които обслужват чужди интереси? Самият Радев, преди да стане държавен глава, заяви, че осезаемо губим суверенитет и че тази тенденцията продължава години наред.

Досега вече трябваше да има видим, значим символен капитал. Казвам това откровено и внимателно. Ролята на президента е да упражнява символния си капитал в обществена полза. Институцията е скроена така, че по-скоро – парадоксално – попада към медиите. Българският държавен глава е господар на дискурса, той е човекът, който задава камертонните смисли. Той е човекът, който работи в изключително деликатната сфера на символиката. Това са тези почти невидими, почти неосезаеми реалии, които обаче определят страшно много неща в обществения живот.

Фактът, че не е бил обвързан с конкретни политически партии и техните лобистки практики, както и това, че наложи вето на закона за концесиите например, не му ли донесе такъв символен капитал?

Българският президент няма право на вето. Вето означава „забранявам”. Това е практика от времената на Римската империя. Когато българският президент наложи вето, това означава, че ще стане малко по-късно, до две-три седмици. Умните президенти на България знаят това. Американският президент има право на вето, което означава, че когато той каже, че нещо няма да стане, то не става – нито в тази действителност, нито във всички други паралелни действителности. Истинското вето означава вечна забрана на нещо. Българският президент има пискюл на мястото на ветото. Друг е въпросът дали му трябва вето. Не съм сигурен, че му трябва.

Той може да предава смисловия капитал, може да го увеличава, може и да го намалява, което би било крайно нежелателно. Но от тази гледна точка, казано в скоби, трябва да се съди и активността на неговата съпруга – дали със своята активност тя увеличава, или намалява смисловия капитал на съпруга си. Но мисля, че трябва да спрем да се занимаваме с президентската съпруга, а да видим Президента – и то не като личност, а като институция, защото институцията е важна.

В едно интервю казвате, че отношението на Русия към България е персонализирано. До каква степен може Радев да играе роля в сближаването на отношенията между двете страни, особено що се отнася до сътрудничеството в сферата на енергетиката, в изграждането на по-стабилни търговско-икономически връзки, имайки предвид, че в Кремъл гледат премиера Бойко Борисов изпод вежди?

Първо, в Кремъл е прието отношението към другите държавни глави да се персонализира малко повече, отколкото аз бих одобрил. Но, разбира се, няма никакво значение какво одобрявам аз. Това е стил на руската политика. Загадка е защо това е така. Това е исторически проблем, няма да Ви връщам 400 години назад в историята. Второ, наистина в Кремъл се отнасят към Борисов със странна смесица между търпение, неприемане и критицизъм. Отношението към него не е отрицателно, но не е и особено доверително. Борисов не успя да стане любимец в Кремъл. Разбира се, не твърдя, че е длъжен да става. Той има други задачи.

В тази светлина Вашият въпрос има голям смисъл. Възможно ли е българският президент, в случая господин Радев, да повлияе в българо-руските отношения? Отговорът е: категорично „да”, възможно е. Но това се прави само от позицията на държател на главния символен капитал на обществото, но не съм сигурен, че той я има, поне засега. Според мен той изостава именно в това отношение. На този етап той вече трябваше по-осъзнато да управлява това, за което аз говоря. В никакъв случай не съм негов критик. Можете да приемете това, като нещо, казано с въздишка. За съжаление, там има много неща, които още не са свършени. И то не само заради това, че има да разрешава задачата с Русия. Не, просто държавният глава трябва да се осъзнава като държател на огромен символен капитал, да го употребява съзнателно, да го регулира, да го насочва. Това не е област, в която днешният Президент на България има големи успехи досега.

На какво се дължи това забавяне? Какви са препятствията пред Румен Радев в това отношение?

Има едно старо театрално правило, което всъщност е политическо – ролята на царя се играе от обкръжението му. Предполагам, че и ролята на президента до голяма степен се играе от неговото обкръжение. Противник съм на това да се ровим в душата на човека. Приемам, че той е такъв, какъвто е, даже не обсъждам този въпрос. Но може би конфигурацията на неговите сътрудници е такава, че не му помага в достатъчна степен в концентрацията на този символен капитал. Но от друга страна, си давам сметка, че да изградиш работеща президентска административна структура, е една от най-трудните задачи. Главният провал на Бойко Борисов е точно това – той така и не направи един смислен, нормален, работен, перспективен екип. Борисов е гол като пушка. До него има някакви женоря, които тичат нагоре-надолу, клокочат, веселят публиката, а Борисов трябва да се оправя сам.

Това, че Борисов не разполага с добър екип, не е ли умишлено? Третото му правителство не разчита ли по-скоро на доверени лица, които изпълняват онова, което им спусне той самият, а не на експерти?

Борисов има нужда от десетина-двайсет работещи, отговорни служители, на които той да може да се довери. Да може да си вземе поне три дни отпуск и да не звъни на всеки два часа оттам, където е, за да проверява какво става в къщата му. Борисов така и не направи работещ екип, което има връзка с това, че при него няма работеща идейно-политическа структура, а има доверени бъдита и хиперкомпенсирани женоря, които не правят нищо. Според мен има връзка между тази неприятна реалност и фактът, че Борисов вече трети път прави политически аборт. Той е като жена, която забременява сравнително лесно, но не изнася плода. Колко пъти Борисов помята политически!? Нормално е човек да разчита на лица, на които има доверие. Всички ние постъпваме така – работим с хора, на които имаме доверие. Но тънкостта на високите управленски постове е да имаш хора, които не познаваш, и пак да им имаш доверие.

Може този феномен да бъде разчетен като една от причините за краха на българския политически модел, за който не само Вие, но и редица други експерти говорят?

Причините са много по-дълбоки, а това е по-скоро ядната, нервната страна. Помня, че навремето един български министър-председател се провали, защото нямаше откъде да покани сътрудници. Тръгна да ги събира от разни странни места. Накрая се получи кадрова манджа с грозде. Затова, впрочем, е толкова удобно да завършиш британско аристократично училище, например „Итън”. Когато животът те докара дотам да правиш правителство, можеш да извадиш телефонния си бележник и поканиш съучениците ти да ти помогнат. Очевидно, в България това не може да се случи.

Да оставим Борисов. Президентът все още няма работеща концепция за концентрация на символен капитал. Грубо казано – неговата антена все още не излъчва полезен сигнал. А работата е там, че в обществения живот няма нищо неинтерпретирано. Ако неговото поведение не е автоинтерпретативно, както се казва в теорията, непременно ще се намери кой да го интерпретира. Ролята му изисква той да бъде господар на интерпретацията, да бъде смислов режисьор. От него се очакваше вече да е започнал да произвежда дневния ред на обществото. Не да го налага, а да го произвежда умно, интелигентно, дългосрочно и стратегически.

Не съм спрял да се надявам, че ще започне да го прави. И когато вече всичко това не е налице, няколко весели изказвания на съпругата му, могат да запълнят вакуума и да се получи точно това, което не бива да става. Но няма да се уморя да повтарям, проблемът не е в съпругата на Президента. Тя е просто една хубава булка – дай, Боже, всекиму. Тук дори няма тема за обсъждане. Истинската тема е дали българският Президент прави това, което неговата роля изисква.

Чух, че е поканил руският президент Путин. Това е добре, но е още по-важно, че Путин е приел. Защото в България има и други хора, които канят президента. Наскоро се шегувах, че това да каним руският президент в България е на път да се превърне в национален спорт. Все пак този, на който най-приляга да го покани, е българският президент или министър-председателят. В краен случай българският духовен глава – Патриархът, също има основание. Ако желае, има начин да го покани. Руският президент има особеността да се вслушва в мнението на Светата православна църква, той много внимава с нея.

Радев е поканил Путин – само по себе си това е добре. Но всичко това има смисъл в рамките само на една премислена, далекосрочна стратегическа концепция за развитие на положението на България в днешната глобална, геополитическа европейска и балканска ситуация. Такива покани се отправят, когато вече имаш яснота в главата си по основните геополитически въпроси на страната. От това, че е отправена такава покана, както и че тя е приета, мога да направя само извода, че все пак е мислено. Както се казва, надявам се, че знаят какво правят.

Това, че един президент ще дойде на гости, било то и Путин, който съвсем не е средният президент, е хубаво. Но това не отменя голямата, дългосрочната, стратегическа задача на българския президент. В случая това е господин Радев, към когото аз се отнасям уважително и дори с лека, задочна симпатия – дори само затова, че не издава неприлични звуци като своя предходник. Съгласете се, това никак не е малко. Но важното е дали той има яснота, дали е изградил система от понятия за това как да управлява обществения дискурс, защото той е господар на Смисъла. Той не е власт, но в някои отношения е повече от власт – така, както медиите не са власт, но могат да управляват властта, да я свалят, да я вдигат, да я насочват. Разбира се, президентът не е медия. Но ситуацията, в която е поставен – да отговаря за окончателните смисли, го товари с огромна отговорност. Бих искал да знам дали той прави нещо в тази насока. Второ, разполага ли с действително работещ екип? Познавам някои от хората в неговия екип – и те са ми откровено симпатични, но това пък, от друга страна, няма никакво значение. Те вършат ли това, което трябва? Това е проблематиката около българския Президент.

Възможно ли е в обозримо бъдеще държавният глава да участва в подмяната на българския политически елит, на което Вие самият се надявате, както и да обособи властови център?

Това е, така да се каже, мегазадача. Това е стратегически, исторически хоризонт, за който само се осмелявам да мечтая, и то не всеки ден. В моменти на най-разюздано фантазиране, си въобразявам как българският Президент играе ключова роля в подмяната на българския национален културно-политически и управленски елит. Това са неща, които е лесно да се говорят и е трудно да се направят. Руският президент Путин успя да направи точно това. А не по-малко властният, и не по-малко ярък, американски президент очевидно не успява да го направи. Точно обратното, очаквам до края на годината точно американският елит да счупи гръбнака на американския президент. Така че тези неща винаги се правят с Божията помощ и само тогава, когато е възможно да се случи.

На няколко пъти вече мечтая публично и на глас за това как българският Президент играе своята роля в подмяната на елита, а това е задачата на задачите на днешния български обществено-политически живот. Но на този етап той по-скоро трябва да научи за какво служат копчетата по бюрото му, за какво са лостовете и педалите отдолу. Ако направим една смела аналогия между бюрото на Президента и кабината на самолета изтребител, на неговото бюро днес има много повече копчета, индикатори, лампички и лостове за управление. Въпросът е дали ги вижда, дали правилно разчита показанията на уредите, дали се ориентира в картата – това не е пилотска карта, а е доста по-сложна. Очаквам сега да решава задачите, които трябва се свършат тази година. А подмяната на елита – о, да, това би било великолепно, но е мегазадача. Ако всичко върви успешно днес, той ще стигне до този етап.

Съвсем друг въпрос е дали може там да се обособи властови център. Отговорът ми е, че може, а коментарът ми е: И защо му трябва? Разбира се, бъдещето не е съвсем ясно. Ако в близко бъдеще видим в медиите снимка на Президента и експремиера Сакскобургготски, задълбочени в сериозен държавнически разговор, тогава можем да си позволим и някои предчувствия...

Имаше един български президент, който се опита да конвертира политическия капитал, който беше натрупал по време на двата си последователни мандата. Идеята беше да се конвертира онзи политически капитал в партиен капитал. Вие сте свидетел, че този опит завърши с патетичен крах. Този президент, опитвайки се да стане партийно-политическа фигура, се провали някак тържествено-мраморно. И това не беше трудно да се предположи от самото начало.

Политическият капитал на президентската институция никога не е достатъчен за партиен живот. Този капитал е предназначен не за партийния живот, а за държавно-управленския живот. Надявам се, че обкръжението на президента ще му съобщи, че това е безсмислено, ако му хрумне такава идея. По-вероятно е да не му хрумне. Здравият разум за неговата ситуация не изисква от него такива неща. Той разполага именно с тези лостове на управление, за които преди малко се питах дали вижда и дали добре разчита индикаторите по бюрото си, които му дават много повече възможности от това да прави политически „център”. Нека политически център да прави Христо Иванов, или Яне Янев – имаше такъв. В България е пълно с мераклии да правят политически центрове. Да са живи и здрави. А Президентът има други задачи, ако се отнася сериозно към работата си, разбира се.

 

Georgi Gotev

Гледам странно предаване от серията Ничия земя по Нова. Внушава се, че умните българчета се унижават, участвайки в така наречените летни бригади в САЩ.

Този труд в никакъв случай не е унизителен, навсякъде на Запад младите хора печелят пари през лятото или през свободните си дни, като чистачи в хотели и извършвайки други непрестижни дейности. Те го правят не задължително от бедност, а за да са по-независими от родителите си. Така се става човек.

И нашите деца, синът и дъщерята, са го правили, и станаха хора. Познавам много богати хора, тук на Запад, чиито деца са правили същото. Познавам еврокомисар от западна страна, който е чистил тоалетни като млад, и който никога не мислил, че това е срамно.

И още нещо. У нас "бригада" звучи много негативно, по време на моята младост беше безмислен безплатен труд и губене на време.

В случая не е така - това е сравнително прилично платена работа, която препоръчвам на абослютно всеки млад човек. Лесно да кибичиш по кафенетата, но от тези кибици аз не очаквам нищо. Кибиците само ще тежат на обществото.

Фейсбук

ИНЦИДЕНТ В ЛОНДОН

В северен Лондон малко след полунощ една кола се е врязала сред множество поклонници. В резултат 8 души са ранени и един убит. 

Шофьорът на врязалия се в тълпата бус е 38 годишет мъж. Той е задържан от поклонниците излезли от две джамии. След това е предаден на полицията. Ранен е и се намира в болница. Ранените са настанени в три различни болници.  

Тереза Мей заявили, че това е потенциална терористична атака. Британският мюсюлмански съвет е излязъл с документ, че мъжът умишлено е насочил колата към поклонниците. Това било проява на ислямофобия. 

Британското правителство заяви, че няма съмнение, че страната ще напусне Евросъюза.

Според българско коментатори излъчени по БНР случилото се в Лондон е много опасно и може да означава начало на гражданска война. Това е била целта на ИДИЛ - да предизвика християнска контраатака срещу мюсюлманите.

Положението е доста тревожно. В момента британското правителството обсъжда инцидента. 

 

 

 

СЛАВИ В ПОЛИТИКАТА?

Преди няколко дни стана известно, че в интернет върви подписка в подкрепа на това Слави Трифонов да влезе в политиката. Тя вече има 189 000 събрани подписа, а повече за инициативата в студиото на „Просто Диков“ разказаха трима нейни представители.„Тези подписи са абсолютно реални, към тях дори има още около 30 000 – 40 000 подписа на хартия“, разказа Теодора Илиева.

Следващата събота, инициаторите организират и среща в София, на която официално са поканили самия Слави Трифонов.

„Борим се за промяна, за нов избор, за свежи лица“, заявиха Александър Ценков и Емил Карев. „Политиците трябва да чуят гласа на народа. Би имало успех, ако г-н Трифонов поведе под каквато и да е форма хората, които застанаха до него във връзка с желаните промени“, обясняват младежите.

„Ние сме инициатива, стараем се да има промяна. Не искаме Народното събрание да е цирк“, допълват още организаторите на подписката.

„На първо място Слави трябва да направи изявление за конкретните си намерения. Ние ще го подкрепим каквото и да реши. Но първата стъпка за промяна, е човек да влезе във властта и да наложи нови правила“, категорични са феновете на Слави.

https://frognews.bg/novini/podpiska-sabira-podkrepa-ideiata-trifonov-vleze-politikata.html

 

Да не превръщаме делото на Светите братя в псевдоморфоза

kultura.bg

9.06.2017 г.

Традицията съществува, само ако е жива, ако не се превръща в мъртва черупка, в псевдоморфоза. Честването на празника трябва да ни обединява – всички учени, духовници, учители, ученици, народ. Инак празникът става само празен от учебни занятия ден.

Честването на 24 май тази година породи скандал, което не би трябвало да се случва тъкмо на тази дата. Става дума за официалното посещение на българска делегация във Ватикана. Откъде дойде проблемът според вас, вие имате опит като посланик при Св.Престол и Малтийския орден?

Действително е жалко, защото тази година, която е петнадесета от посещението на св.Йоан Павел II в България, трябваше да бъде едно от запомнящите се посещения. Не трябва да забравяме, че първото посещение на папа в България се състоя тъкмо в периода 23-26 май и то като поклонение по стъпките на светите братя Кирил и Методий. Така със своето посещение папа Йоан Павел II легитимира пред целия свят българския принос и българската роля за съхраняването и разпространението на делото на Светите братя. Още повече, той винаги подчертаваше, че е дошъл в отговор на постоянните български делегации в Рим за 24 май: те започват още през 1968 г. при папа Павел VI. Накратко, можеше и трябваше да използваме тази традиция с цялата нейна богата символика и голямо културно и духовно значение. Не на последно място това посещение трябваше да бъде и значимо, защото беше първото представително посещение на нашия президент в чужбина и той трябваше да се възползва от тази чудесна възможност.

Но този път изникна проблем и причината е вероятно в държавата. Президентът на републиката организира визитата, откъде дойде грешката?

Проблемът, разбира се, е в този от държавата, който осъществява посещението и неговото отношение към него. Ако не влага на първо място духовно, както и символично и историческо значение, а го свежда до един формален акт – да отиде в Рим, за да се снима с папата, като води със себе си със същата цел още няколко „големци“ от правителството и парламента, то естествено нищо няма да се получи. Струва ми се, че оттам най-вече дойде проблемът. Та вижте самия състав на делегацията. Няма, разбира се, никакви ограничения от страна на Ватикана. Всички опити на президентството да прехвърли проблема от болната глава на здравата, бяха, разбира се, смешни и жалки. Знаем и от дипломатическия протокол, а просто от здравия разум, че отсрещната страна не казва и не може да каже на президента кого той да включи в своята делегация. По принцип Светият престол изпраща една ориентировъчна нота, в която подканя делегациите да включат значими личности за държавата и обществото. И толкова. Това се прави, защото мнозина, не само от България, желаят снимки с папата, та ръководителите на делегациите да не се изкушават да водят със себе си рода до девето коляно.

Защо обаче този път бяха изключени тъкмо представителите на духовенството, тоест на Православната и на Католическата църква?

Предполагам, че поради незаинтересованост от страна на президента и на неговите сътрудници как да подготвят това посещение на високо равнище. Факт е, че им е за първи път. Това, разбира се, не ги оправдава. От Ватикана имат едно изискване: броят на делегацията да не надвишава десет човека, тъй като десет са столовете в папската библиотека, където се посрещат делегациите. Мога да кажа от собствения ми болезнен опит, че обикновено преди посещението започва жестоко настояване с кого и как тази делегация да бъде разширена до 14, 16 или 18 човека. И това е една от основните грижи и неприятности, когато трябва да се организира това посещение. Винаги са правили опити да включат директори на дирекции, началници на кабинети, пресаташета. Имало е дори случаи, когато премиери и други отговорни лица са искали да влезе и началникът на охраната им. Нормално, всеки иска да се снима с папата. Но тази година, може би като бивш военен, г-н президентът е решил да бъде стриктен и е казал – щом е казано 10, 10 човека, няма да се излагаме. И най-вероятно, не мога да гадая, когато са се появили, както винаги, двама високопоставени кандидат-делегати в повече, било той, било някой от неговите сътрудници, (но той естествено носи отговорността) е решил да махне духовниците като най-лесно. Нали Църквата е отделена от държавата, пък си има и собствени канали.

Жалкото и тъжното този път е, че в делегацията, която представляваше българския народ в Рим, бяха включени лица със спорна репутация като г-н Марешки. Това, че някой е депутат или заместник-председател на Народното събрание, не го прави сам по себе си достоен да представлява българската духовност и култура. Г-н Марешки е сложил огромна своя снимка в цял ръст на голямата сграда на Централната поща във Варна, която той е купил. Сигурно това е най-голямата снимка, която някой си е поставял в България, може би сега ще се възползва от този повод, за да сложи и своя снимка с папата. С една дума, отговорността за състава на тази делегация е изцяло на президентството. Ето в предишни години г-н президентът Плевнелиев беше включил в своята делегация например проф. Цочо Бояджиев. Така трябва да се постъпва. В тази делегация трябва да се включват се известни хора на културата, на изкуството, на науката, изтъкнати учители. Съвсем не е казано, че българската култура трябва да се представя само и единствено от политиците.

Наред с всичко това основна задача на делегацията е да представя българския народ по възможно най-достойния начин в Рим. Това не става само и единствено с едно влизане в затворените пространства на Ватикана, с една снимка с папата и толкоз. Тези посещения би трябвало да бъдат използвани за популяризиране на българския принос за запазване делото на Св. св.Кирил и Методий, за отправяне на силни послания. Това става с целенасочена работа и добра програма. На първо място храмът „Сан Клементе”, където е погребан св. Кирил, който е и причина за посещението, трябва да се превърне в максимално българско място. А тази година дори не видяхме снимка от посещение в храма „Сан Клементе” и поклонение на гроба.

Да изясним това: защо тази година нямаше поклонение в храма „Сан Клементе“, нали по замисъл това е поклонение пред мощите и делото на Светите братя?

Да, това трябва да е първата и основна задача и цел на тази делегация. Но тази година за първи път не видяхме такова посещение. Също така трябва да има  поклонение и в базиликата „Санта Мария Маджоре”. Тъжно и жалко за мен е, че на 15-тата годишнина от посещението на папа Йоан Павел II в България не бе положено и едно цвете на неговия гроб в базиликата „Св. Петър”, както направи миналата година президентът Плевнелиев. Не беше посетен и българският паметник в градините на Ватикана. Нямаше никаква съпътстваща програма, а може и трябва да използваме тези посещения не за разходка до Рим, а за популяризиране на българската култура. Да има например изложба, да има концерт, да има научна конференция, а не просто едно формално посещение. Всяка година би трябвало да се прави нещо различно, инак няма защо да се учудваме, че някой изземва нашия празник.

А какво е обяснението за подобно рязко съкращаване на програмата?

Аз нямам никакъв достъп до президента. Нашите управници са винаги свръхзаети с особено важни дела, но те не владеят един от действително важните инструменти на властта, особено, когато става дума за президентската институция, а именно способността чрез символи да се съхранява традицията, да се отправят силни и ясни послания, които да се запомнят не само в България, но да направят впечатление и на Ватикана, и на по-широката римска и световна общественост. Мисля, че ще е от голямо значение, ако това неуспешно посещение, цялата тази поредица от гафове ни послужат като урок за догодина, когато ще се навършат 50 години от началото на тези посещения и когато България ще председателства Европейския съюз. Трябва да се възползваме от факта, че папа Йоан Павел II който дойде в България за 24 май по стъпките на светите братя Кирил и Методий, ги провъзгласи за покровители на Европа.

Появиха се публикации, че посещението на българската делегация във Ватикана е било съкратено след думи на Западноевропейския митрополит Антоний, с които той упреква държавата в опит да отстрани Църквата от делото на Светите братя?

Очевидно имаше обида от страна на митрополит Антоний, това ясно се видя. Може би след неговата остра реакция е имало и засягане от страна на президентството. Ала това са дребнавости, субективни емоции, които трябва да останат на съвсем заден план поради голямата отговорност, която имат и БПЦ, и Светият синод, и президентството. Не бива да се правим на обидени деца. Случилото се би трябвало да бъде повод за митрополит Антоний и за целия Синод, както и за българския патриарх, да преразгледат своето отношение към делото на светите братя Кирил и Методий, към обгрижването на паметта на нашите светци. През последните години БПЦ демонстрира рязко охлаждане в отношенията си с Католическата църква. Светият синод не изпрати български архиереи на Всеправославния събор на остров Крит и съвсем официално бе заявено, че причината за това е текстът за отношението на Православната църква към останалия християнски свят. Становището на Светия синод все още може да се прочете на сайта на българската патриаршия, в него стои обяснението, че е недопустимо Католическата църква да бъде наречена църква.

Но пак на сайта на Българската патриаршия може да се прочете изявлението на митрополит Антоний, че така се влошават отношенията  на БПЦ с Римокатолическата църква.

Естествено, че когато говорят за Католическата църква, няма как другояче да я нарекат освен църква. Ако не е църква, идва въпросът защо взимат от нея храмове, защо искат да се срещат с нейни представители. За митрополит Антоний и БПЦ в случая шапката на държавата беше много удобна, защото не ги ангажира с нищо: те са част от делегацията, влизат и заявяват своето достойнство, на което държат. Но същевременно е налице тъжният факт, че БПЦ не отдава истинска духовна почит към делото на Св. св. Кирил и Методий. Досега български патриарх не се е поклонил нито на гроба на св. Кирил, нито, доколкото знам, на гроба на св. Методий във Велехрад. Негово Светейшество патриарх Неофит като митрополит е ходил няколко пъти в Рим, но като патриарх – не. Българската патриаршия не трябва да чака първо руският патриарх да отиде да се поклони на гроба на св. Кирил, за да го последва скоро след това и българският. Не трябва да бъдем вечно втори.  Инак съвсем скоро някой от тези ловки и изобретателни руски историци ще докаже, че още когато св. св. Кирил и Методий са били в Херсон, тоест в днешен Крим, те са занесли азбуката там, а оттам тя е отишла право в Русия и това е било първото кръщение…

Вече има такива версии.

Естествено, но ще ме учуди, ако скоро Путин не реши това да стане официалната версия, а линията Москва – Крим – Рим да се превърне в добре дошла за сегашната руска политика историческа ос. Затова не трябва да чакаме руския патриарх да ни изпревари, което с тези темпове и с това отношение на БПЦ е напълно възможно. Българската православна църква носи отговорност за едно активно присъствие, за едно активно честване не само на 24 май, но и на 11 май, както и на 14 февруари – успението на св. Кирил. Същото отношение трябва да имаме и към паметта на св. Методий и неговото успение на 6 април, защото всички, особено новите славянски държави, се възползват от това дело и от тази памет, за да създадат своята историческа памет и традиция. В това няма нищо лошо, това е естествено, няма защо да се сърдим и да казваме: „А, не, ние сме първи”, само защото през 1852 г. Найден Геров е възродил този празник и това честване. Не трябва, разбира се, да го забравяме. Винаги трябва да казваме, че честването на 11/24 май, започва и то не случайно именно в България.

За да има смисъл честването на празника, неговият смисъл трябва да е ясен най-напред на самите нас. А ние, както показва и това посещение в Рим, все повече го превръщаме в псевдоморфоза, ако използвам един технически термин, въведен от Шпенглер. Псевдоморфозата е изпразването на едно събитие от собственото му съдържание, превръщането му в празна черупка – формално посещение в Рим, снимка с папата. Това позволява събитието да се изпълва с чужди нему съдържания, да започнат да го изземат други страни.

Тук стигаме до Владимир Путин и нашумялата му фраза, че славянската писменост е дошла от македонските земи.

Както винаги, фразите на Путин са лукави. Македонците биха могли да използват тази фраза за легитимиране на техните претенции към Солун, откъдето идват братята Кирил и Методий. Щом Крим е свързан с историята на Русия и това го прави руски, тогава и Солун е свързан с историята на Македония…

При това руският президент съвсем съзнателно пренебрегна българската история и произнесе тази фраза пред своя македонски колега. След това, както вече споменах, в Москва навярно ще забравят „македонските земи“ и ще започнат да твърдят, че са получили писмеността директно от пребиваването на Светите братя в Херсон, ще си създадат нови легенди, които служат не на историческата истина, а на определени политически цели. Трябва обаче не да влизаме в полемика с Путин, а казаното от него да бъде за нас ясен сигнал за неговото реално отношение към България и Балканите, както и да прозвучи като камбана и да ни събуди, защото забравихме нашия, при това най-български празник. Забравихме неговото значение, нехаем за символния капитал, който можем да извлечем от него в Европа. Големият проблем днес е, че ние не честваме истински празника дори в България. Та какво се прави: едно формално шествие с формални слова от президентството до Народната библиотека. Училищата са затворени. Празникът става само празен от учебни занятия ден. Трябва да е ден на буквите и на учениците, но вместо тях виждаме единствено абитуриентите, които празнуват с клаксони, скъпи коли, чалга и тоалети. Тоест празнуват онези, които се радват не че са ученици, а че са свършили да бъдат ученици. Това именно викат по улиците.

Ала празникът всъщност е празник на първолаците, на  тези, които са научили буквите, празник е на учителите, на тези които са ги научили на тях. Този ден е празник на българския учител, той трябва да възвърне своето самочувствие. Трябва да се намерят формите и начините този празник да бъде всенароден. Една от фаталните грешки, разбира се, бе направена при приемането на конституцията – този ден трябваше да се превърне в национален празник, защото това е уникалното, което ние имаме.

Затова е много важно да кажем как този празник може да се изпълни със съдържание. Какво може да направи България, за да възвърне ролята си и да придаде нов смисъл на празника на светите братя Кирил и Методий?

Що се отнася до празнуването в България, ние просто трябва да отворим дебата. За да се върне всенародното празнуване, трябва да се проведе широк обществен дебат и той да не се води само около 24 май. И аз се надявам с нашия разговор да започнем този дебат, в който да се включи гражданското общество. То, заедно с училищата и държавата по места, трябва да изпълни празника със съдържание. Аз съм изгубил доверие в държавата, която нарежда отгоре. Надеждата ми е по-скоро в самото общество, в различните неправителствени организации и дружества, в училищата по места, които да не чакат да им се спусне нещо, а да започнат своите инициативи, така както е направил навремето Найден Геров в Пловдив. Но, пак казвам, трябва да започне дебат.

А в Рим ситуацията е много по-проста и проблемът много по-лесно решим. Ние имаме добре база и традиция, но тя трябва да се използва, за да се изпълни  празникът с реално съдържание. Ето, ние нямаме Кирило-Методиевски институт в Рим. Когато аз бях посланик при Св.Престол, предложих, наред с поставянето на български паметник в градините на Ватикана и предоставянето на храм за БПЦ, да бъде създаден и Кирило-Методиевски институт. Мислех, че това ще е най-лесното, а то се оказа поне за мен невъзможно. Имаше незаинтересованост не само от държавата, но и българските академични институции, което за мен бе най-тъжното и неразбираемото.

Когато говорих с папа Йоан Павел II по повод неговото предстоящо посещение в България, той каза: „Rosa bulgara, rosa mistica”. Ние можем да свържем 24 май с празника на българската роза, което ще направи впечатление. Може да направим изложба в „Санта Мария Маджоре”, може да направим изложби, концерти, конференции в други храмове и зали. Може да посещаваме не само гроба на св. Кирил, но да помислим и за всички други знакови места за България като гроба на Парчевич или площада на името на Асен Пейков, един от големите не само български, но и италиански, европейски скулптори на ХХ век. Защо имаме културен център и академия „Борис Христов“ в Рим? Имаме всички тези институции и всички тези възможности, а какво се получава – едно нищо. Когато бях посланик във Ватикана, предложих във връзка с годишнината от посещението на папа Йоан Павел II да направим концерт на българските гласове в Сикстинската капела. Щом заговорех във Външно министерство за тези неща – рози и концерти – там ги възприемаха като моя приумица, едва ли не като нещо налудно. Общо взето чиновниците във Външно министерство не желае да излиза от протокола. А нещата не трябва да са формални. Хората, които отиват на посещение в Рим, трябва да са свързани с наследството на св. св. Кирил и Методий.

Всяка година се прави подарък на папата, а като че ли няма какво да подарим, свързано с Кирило-Методиевото наследство?

Щом тези подаръци се правят формално, те често стават и смешни. Няма лошо всеки път да подаряваме икона, но един подарък има смисъл, когато този, който го подарява, влага в него смисъл и значение. Би трябвало да се помисли какво обича, от какво се интересува, какво цени папа Франциск, един папа, който държи на простотата. Президентът Радев добре се сети тази година да му подари розово масло, нещо действително характерно за България, което сигурен съм и папа Франциск, който обича естествените неща, е оценил. Но едно мускалче не стига. На него биха могли да се подарят, дори, защо не, плодовете на нашата земя – кисело мляко, сирене, сладко от рози и пр., плодове, с които се гордеем, при това лични подаръци, които ще стигнат пряко до него и той със сигурност ще опита,  а не служителите на Ватикана да ги отнесат в музея (засега по-скоро склад) за подаръци. Би могло да бъде значи нещо дребно, но с вкус и хумор. Той цени тези неща. Не трябва да бъдем грандомани, най-важното е подаръкът да идва от сърце.

Говорите за личния подарък, а аз имах предвид издания, свързани с Кирило-Методиевото наследство, с каквито, уви, не разполагаме.

Както казах, ние нямаме институт в Рим, няма обединение на кирилометодиевистиката, която трябва да мисли за такива издания. Другият голям въпрос е, че нашата кирилометодиевистика трябва да излезе от тясната си и строга академичност. Нейното призвание би трябвало да бъде и в това резултатите от изследванията да стигат до широката общественост. Това е дългът на всеки учен, особено на тези, които работят в сферата на културното и духовно наследство. Затворени в своята наука, нашите кирило-методиевисти не общуват с широката общественост, нямат послания към нея, не популяризират онова, което знаят и което съответно биха могли да претворят в хубави издания.

Затова нека нашият разговор бъде един призив да възкресим делото на Св. св. Кирил и Методий. Традицията съществува, само ако е жива, ако не се превръща в мъртва черупка, в псевдоморфоза, както казах. Честването на празника трябва да ни обединява – всички учени, духовници, учители, ученици, народ. Така както е било през Възраждането, за да стане празникът наистина всенароден. Ако продължаваме в същия дух, съвсем скоро ще забравим какъв празник е и е бил 24 май, а младите поколения ще го свързват единствено с абитуриентските балове.
-----------------------------------------
Проф. Владимир Градев преподава теория на религията в специалност културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и философия на религията в Нов български университет. Основните му изследователски интереси са в областта на философия на религията, съвременната философия, културологията и политическите науки. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко (1999), Прекъсването на пътя (2000), Политика и спасение (2005), Между абсолютното тайнство и нищото (2007), Това не е религия (2013), Излизания (2015).

 

Тодор Чонов

Балада за момичето от село

След скандали семейни, трагически трусове,
устояла на ревност селяшка и присмех,
ти пристигна в града на тримесечни курсове –
облекчено на целия свят се усмихна.

Обло слънце премина над старите болници
и политна на запад, и вече ръждясва.
Няма ги тарикатите, нямаш поклонници
и защо още никой не те забелязва.

Ето ги – попрегърбени – пият и пушат те,
нещо средно са между мъже и момчета.
Но защо ти напомнят случайно за крушите,
подредени грижливо у вас на бюфета.

И защо са сърцата панелно затворени,
и душите защо са в бетонни прегръдки.
От скамейките смътно дочуто говорене
плахо прави след теб само няколко стъпки.

Бавно-бавно се стича нощта от балконите
и прозорците светват съвсем неумело.
И градът си събува без свян панталоните...
Трите месеца свършиха. Няма път за към село.

Plamen Darakchiev

17.6.2017

Днес ми разказаха историята на млада, образована и успяла в професията си жена, която гасне от левкемия. Видях нейния профил във ФБ -- на всичкото отгоре е забележително красива. 
От окуражителните постове на нейни познати и приятели от църквата, с която тя е ангажирана, човек лесно можешда се досети, че положението е критично. През последната година тя самата почти не пише. Наместо постове -- снимка след снимка. Нейни. Тя, милата, явно прави отчаян опит да остави истинския си образ на красива жена, да получи не само съжалението и насърчението на хората, но и тяхното възхищение.

Дано Господ се смили над нея. Дано да стане чудо. Или пък поне да и бъдат спестени мъките и агонията. 

Но животът е несправедлив. Най-вече към онези, които поради спецификата на заболяването не са на легло и съответно имат своите нормални социални контакти. И точно в това е жестокото. Как да ви го обясня ? Ами представете си например осъден на смърт, чиято присъда ще бъде изпълнена след броени дни, но той не е в килията си, а на свобода. Сложили са му гривна за проследяване и са го пуснали да прекара оставащите му дни сред хората. Сред хората, които живеят своя делник и се радват на живота. Кой би издържал на това ? 

Мога да си го представя и аз. Дори знам, че в този случай човек много често изпитва гняв и дори ненавист към околните. Изпитвал съм го аз, преди години, когато в разгара на лятото се разхождах по главната улица на един курортен град. В десетия ден от гладната ми стачка и пълна неизвестност, докато ще продължа. Повярвайте ми, трябваше да положа много усилия, за да се смиря, за да овладея гнева и откровената ненавист към всички тези летовници -- мъже, жени и деца, които се разхождаха, похапваха и се радваха на слънчевия ден. 

Още по-несправедлив е живота, заради този бум в социалните контакти, комуникациите и технологиите през последните 10-15 години. Дето се вика можеш да си отидеш от този свят, буквално потопен в искрящия и кипящ пъстър живот. С непрочетени sms-и на телефона, с недовършен пост в блога или коментари постфактум в някой от профилите в социалните мрежи. Точно това видях миналата година около 24 май, когато четях постовете и разглеждах снимките, които ни бе привел предната вечер приятел от Пловдив, на когото гостувахме. Нямаше и половин час, откакто бях прочел неговите реплики на един от коментарите под последния му пост, когато ми позвъни телефона и разбрах, че е починал. Инфаркт. А коментарите под поста му продължаваха. 
Да, това е положението днес, съвременнико ! И да ти кажа, сега вече започвам в гледам по друг начин на една прелюбопитна точка в правилника на Велинградската общинска болница. Прочетох я една януарска нощ на 2013 г., докато будувах край леглото на майка ми, която береше душа. Точка 2, подточка 8 от този правилник гласеше: „Пациентът има право да умре достойно." 

Тогава изразих възмущението от тази кретенщина в пост в моя блог под заглавие "Не умирайте в малкия град !". Сега си мисля, че по-мъдро и по-намясто не би могло и да бъде.

Утре рано сутринта, след работа, ще мина през "Света София", ще запаля свещ и ще си кажа новата молитва: "Боже, дай ми живот за да се радвам на всичко ! Прочетох я на стената на младата жена, където нейн познат бе написал следното: 

"Човек помолил Бог:

-Боже дай ми всичко, за да се радвам на живота!

А Бог му отвърнал:

-Дал съм ти живота за да се радваш на всичко!"