В сезона на есенните мъгли - една тема за размисъл: „Историческата наука в предутринна мъгла". Тема, съзнателно провокативна за среща с жреците на четвъртата власт, чиито сетива реагират вече само на скандални, свръхестествени и ирационални дразнители... При това не става дума за науката история - изобщо, а за един участък, където се разискват от цял век последните месеци от живота на Апостола на свободата Васил Левски. Към планината от публикации, натрупани във времето, се притуриха напоследък и две нови книги - на проф. Крум-ка Шарова и Ал. Стефанов; както и писмото на Института по история към БАН, пътувало четири години до своя получател - председателя на Културно общество „Поп Кръстю", г-н Вътьо Раковски.
Монографията „Поп Кръстьо Никифоров и Васил Левски. Пътят на едно предателство" от Крумка Шарова излиза година след смъртта на нейната авторка. Не е обозначено кога е написана и поради какви причини се е наложило да бъде издадена от нейните наследници, последователи или ученици. В редакторската бележка на последната корица авторката е характеризирана като „един от най-известните изследователи на българското националнореволюционно движение през XIX в. и дългогодишен ръководител на секция „История на българския народ - XV-XIX в." в Института по история на БАН". За съжаление, посмъртната й публикация не съдържа нищо ново като факти, научни открития или оригинални хипотези около събитията по залавянето на Апостола, публикувани, преписвани и преразказвани от осем десетилетия, дешифрирани, оборени и обяснени в хода на Времето. Авторката борави с три източника: книгите на Д. Т. Страшимиров, Иван Унджиев и Ст. Карако-стов, макар да е наясно, че: „Страшимиров не е разполагал с издирената и частично публикувана документация през последните почти седем десетилетия" (стр. 10). Изградена върху твърдата убеденост в „предателството" на свещеник Кръстю Никифоров, монографията е пълна с „доказателства" от общ характер: „няма данни", „допускаме", „предполагаме", „навярно", „ако станат достояние турските архиви" и пр. В повърхностен комунисти-ческо-агитаторски стил авторката не изследва и анализира, а илюстрира преднамерената теза, без широта на погледа върху причинно-следствените връзки на събитията, без творческа инвенция и вникване в същността на отразяваната епоха. Никъде тя не се спира върху образа на Поп Кръстю или на детайли от биографията му, не задържа вниманието си върху възрожденско-будителска-та роля на свещеника в Ловеч или на енергичната му дейност в помощ на Църквата като свещеноиконом, доверено лице на бъдещия Екзарх Йосиф I... Стесненият идеологически кръгозор на авторката нагажда събития, факти и изводи към преднамерени заключения, което прави публикацията мъртвородена в днешно време на измъкване от забрани и табута от всякакъв характер; подсъзнателно това са били причините за задържането на ръкописа от издаване, - нарушението на това намерение е грях, който остава върху съвестта на наследници, редактори и издателство „Гутенберг".
Още по-отчайващ пример на преднамереност, стигаща до религиозен фанатизъм, е книгата на Ал. Стефанов „Левски & Попа" (КК „Труд", ред. Р. Радулов) След вулгарните романи на Калчев, родното книгоиздаване подхваща поредица от вулгарни исторически четива, „благословени" с възторжени текстове от професионални историци. Авторът, художник по образование, прекарал повече от времето си не в ателието, а по кръчми и кафенета, в продължение на двайсет години прави анкета сред българите с един въпрос: какво ще попитате Левски и Поп Кръстю, ако бяха живи? Скудоумие, което кара мнозина да махнат с ръка, но хиляда души взели участие в анкетата. Получила се е долнопробна попара от клишета, ругатни, вулгаризми, кръчмарски закани, богохулства. Стефанов обикаля страната като самозван апостол, вместо да седне и да чете най-новите изследвания, документи и разкрития, доказващи невинността на ловчанския свещеник за злощастния край на Васил Левски. Наученото в прогимназията е достатъчно за самозвания историк: Попът е предател, българите не се нуждаят от Бог, техният Бог е Левски. („Какъв Господ, какъв Левски! - нахокала го една монахиня в манастир - Господ е един на всички, и Левски ще се разсърди на глупостта ти, господине!")Гос-подинът продължава, дето седне и стане, брътвежа си -станал подзаглавие на книгата, сякаш за да потвърди една мисъл на Павел Вежинов, цитирана в книгата: „На такива сърцето им се пръска от любов, а умът от глупост!"
Ако анкетираните хиляда българи представляват представителна извадка от населението, изводите от този факт са умопомрачителни: това ли е равнището на днешна България, това ли е културата, манталитета, морала и всичко, което се нарича ценностна система на един народ?
Вместо да си задава подобни въпроси, доцентът по история Пламен Митев е написал възторжено въведение в книгата на Стефанов; за него тя е „явление", „творческо попадение", „неподправена изповед". Като професор Шарова и той е от „хардлайнерите", които не се съмняват в издайничеството на „Попа", обладани от презумпцията за „вината". Противно и на собствената му уговорка, че „съвременната историческа наука не разполага с автентичен документален материал веднъж-завинаги и еднозначно да отговорим има ли предателство или не". Научният деец Митев не разполага с автентичен материал, не са му необходими научни аргументи, стига му само „вярата", че Попа е Позорът, поставен до Величието...
Бихме отминали двете книги - малко ли книжнина произвеждат днешните издатели, достойна за Суходол! -ако не бе писмото на Института по история, написано от канцеларски чиновник, но подписано от директора - Чл.-кор.д.и.н. Г. Марков. Забавеният с години отговор звучи формално, в небрежно високомерна тоналност: „историческата колегия има своето оформено, аргументирано и отстоявано от различни свои уважавани представители становище". Тоест: „Случаят е приключен: забравете!"
От 2002 година, когато бяха публикувани „Ръкописите на Поп Кръстю", излязоха още няколко книги на издателство ,Нернат", доказващи аргументирано невинността на ловчанския свещеник. Последна е книгата „Поп Кръстю - живот и дейност", сборник с материали от Юбилейната национална научна конференция (22 ноември 2006) с позиции на акад. К. Косев, проф. д-р Г. Бакалов, с.н.с. д-р Хр. Темелски, д-р Ж. Желев, доц. д-р Иван Петев, чл.-кор.д-р Ст. Михайлов. Излязоха отделни публикации в медиите, станаха дискусии в столицата и по страната, обществената телевизия произведе документалния филм на реж. Дочо Боджаков ,Нерна легенда". Сред образованите и мислещи слоеве на гражданството настъпва оздравителен процес на измъкване от мъглата на лъжата и клеветата, в подкрепа на обективната истина за трагиката на онова време. В този процес няма задкулисни лични интереси, няма корист, нито ретроградие; от изчистване на името на Поп Кръстю не следва, че ще падне сянка върху образа на Великия Апостол - тъкмо обратното - защото свещеник Кръстю Никифоров е един от малкото другари на Левски, за които в писмата му не се среща лоша дума, упрек или съмнение.
На фона на това оживление, странно изглежда мълчанието на гилдията на професионалните историци, както и писменото мнение на историческата колегия в отговора на Института. Погледът на колегията е изцяло обърнат назад, към „средите на академичната общност -от Димитър Страшимиров до проф. Крумка Шарова", тяхното мнение е „преобладаващо в научно издържаните и професионално написани публикации"... С остарелия инструментариум на днешните историци, с огледалото за обратно виждане - техният основен прибор за разпръсва-не на историческата мъгла, едва ли ще дочакаме нещо добро за моралното освестяване на днешните българи. Обществото чака обективна оценка на трагични събития през XX век - тоталитаризма, репресиите, лагерите, колективизацията, „възродителния" процес, вместо това, историческата наука още се лута в мъглите на Предосвобождението.
Консерватизмът е бил винаги доминиращ в мисленето на българското общество; всичко ново, напредничаво е бивало посрещано с неохота, с открита или скрита съпротива, всеки опит за реформа е преминавал през мъчителни перипетии и трансформации, завършващи с обезсмисляне на начинанието или с незначителни резултати. Свидетели сме на последните две десетилетия посткомунизъм, когато бе извършена гигантска мими-крия, непозната по мащабите си в досегашната българска история - подмяната на демократичните процеси в обществото с реставрацията на комунистическата номенклатура, трансформирала политическата си власт, привилегии и скрити мрежи на влияние, с овладяване на икономическите и финансови позиции във властта. Като че не е имало падане на Берлинска стена, разпускане на Варшавски договор и разпад на Империята на злото. Като че не е имало обществено осъждане на репресиите, потискането на свободомислието, нравствените поражения от комунистическата идеология, страха от органите на Държавна сигурност. Зад фасадните успехи с приемането ни в Европа текат негативни процеси, които подкопават имунната система на нацията: национализъм, масова неграмотност и малокултурие, деградация във възпитанието на новите поколения, престъпност, беззаконие...
Къде са българските интелектуалци в посткомунистическата мъгла? Част от отговора на този въпрос се съдържа в писмото на Института по история към БАН.