от Михаил Иванов - 15/12/2014

В текста, който предлагам на читателите, ще стане дума за събития, в които съм бил участник или на които съм бил свидетел, така че в този смисъл той би могъл да бъде отнесен в рубриката спомени. Едновременно с това  ще се опитам да представя своята гледна точка с надеждата да допринеса за осмислянето на някои важни по мое мнение процеси, в резултат на което българското общество днес се намира в състояние, от което мнозина не сме удовлетворени.

Времето на действието, към което се връщам, са първите години сред радикалната промяна на 10 ноември 1989 година, когато в резултат на вътрешен преврат в Комунистическата партия беше отстранен от властта Тодор Живков. От тогава се навършва четвърт век и това прави отново актуална темата за това „какво всъщност стана” през този исторически период.

Червената нишка в моя разказ ще бъдат етническите отношения. При това тази тема няма да бъде разгледана в нейната цялост – ще съсредоточа своето внимание само върху някои въпроси, които си мисля, че представляват интерес. С други думи ще се опитам да сложа само някои парчета от пъзела, нагаждайки техните правилни места. За да се нареди целият пъзел са необходими допълнителни усилия.

На това място искам да предупредя читателите да бъдат нащрек и да се отнасят с необходимото недоверие към моите думи. Когато водиш разказа от първо лице, не си застрахован от изкушението да се самоизтъкнеш, да преувеличиш своята роля, да бъдеш много личен в своя коментар. Пък и при най-добрата памет човек не всичко си спомня напълно точно – не случайно Георги Данаилов е озаглавил една своя великолепна книжка със спомени „Доколкото си спомням”.  Всъщност историците предполагам знаят, че в реконструкцията на историческата картина не могат да се доверяват единствено на спомените и личното мнение на участниците и свидетелите на дадени събития.

И така, след тези уговорки, нека да започна:

На 1 декември 1989 г. в нашия Институт за ядрени изследвания беше дошла да ни говори за борбата, която водят турците за своите права, Таня Желязкова – жената, която имаше съпружески отношения с Ахмед Доган (или Меди Доганов, както тогава го наричахме). Беше я поканила Светла Дренска, с която вече близо 40 години сме много близки – винаги сме били съмишленици, имаме много общи публикации по физика, мъжът й Владимир Герджиков е ръководител на моята дисертация, ние с жена ми Ганка сме техни кумове. Светла настойчиво повтаряше, че процесът на демократизация, на който всички с надежда смятахме, че е поставено необратимо начало, може да бъде блокиран от етническото напрежение, възникнало в резултат на асимилаторската политика на комунистическото ръководство.

Бях на същия акъл като Светла, така че с готовност се включих в срещата с Таня, която продължи няколко часа. Подробното съдържанието на разговора ни вече е избледняло в паметта ми – най-общо ставаше дума за репресиите срещу турците, за това, че те имат свои съпротивителни организации; тогава за пръв път чухме и за Меди. Повече говореше Таня, а ние я разпитвахме.

Недоволството срещу така наречения „възродителен процес” напираше в мене вече от няколко години, но сега, под впечатлението на проведения разговор, в съзнанието ми ясно изкристализира идеята, че трябва да се създаде организация, в която да членуват наравно българи, турци, помаци, цигани, евреи, арменци – от всички етнически и религиозни групи, и която да послужи за място, където да се търсят решения на натрупалите се тежки проблеми в етническите отношения у нас.

Таня ни каза, че вечерта в Университета ще има събрание на Клуба за гласност (Клуба за подкрепа на гласността и преустройството) и ние – няколко души приятели физици, решихме да отидем. Прибрах се в моята стая и написах набързо на ръка две и половина страници.

Тези дни в Софийския университет вреше и кипеше. Провеждаха се събрания на Екогласност, на Студентската федерация, на Клуба за гласност. По коридорите беше пълно с хора. На външните стени на сградата около входните врати бяха разлепени саморъчно направени „вестници” – от дълги перфорирани по краищата листове хартия, на които тогава принтирахме текстовете от „персоналните компютри”, които вече се бяха появили. Събранието беше в емблематичната 65 аудитория (в източното крило) – същата, в която Клубът беше създаден. Във фоайето пред нея Таня на една масичка събираше подписи за незабавното освобождаване на Меди Доганов и другите политически затворници турци. На вратата стояха две строги жени с вид на функционерки, които внимаваха в аудиторията да не влизат случайни лица. Ние не бяхме членове на Клуба и трябваше доста да им се помолим, за да ни пуснат. Така са запознах със скъпите ми и досега Вяра Смилкова (уви, вече покойник) и Мария Бойкикева (Моката). Записахме се и ние за членове на Клуба.

След като водещият проф. Иван Николов откри, взех първи думата (през 1998 година Копринка Червенкова публикува стенограмата от това събрание във вестник „Култура” – брой 44 от 6 ноември). В подготвения кратък текст, който прочетох, предложих „да се основе Комитет за национално помирение, в който да участват наравно българи и турци, всички, които пожелаят”. Обявих се за това турците да имат правото на свободно избрано име, правото на език, вяра, обичаи, на избор къде да живеят и къде да се трудят, като настоях турските политически затворници да бъдат освободени. След събранието при мене дойдоха много хора да се запишат в Комитета.

През следващите дни бяхме неразделни с Таня. На другия ден сутринта – 2 декември (беше събота), отидохме с нея на събрание на Независимото дружество за правата на човека в кино „Петър Берон”, където тя отправи апел за освобождаването на Меди Доганов и другите политически затворници и съобщи за моята инициатива. След това отидохме в Южния парк, където тя продължи да събира подписи, а ние, група физици, са включихме да й помагаме.

Там – в Южния парк, се запознах със Сюлейман Гавазов, който вече беше чул за моята идея да се създаде Комитет за национално помирение и пожела да се включи. Бай Сюлейман през 60-те години е бил главен редактор на списанието „Йени Хайат” (Нов живот), но след като го обвиняват в протурски национализъм, е уволнен. По-късно успява да постъпи на работа във вестник „Труд”. През 1985 г. към него се обръщат да се включи в съпротивителна организация срещу „възродителния процес”, но той отказва. Организацията е разкрита от ДС. Ръководителят й – журналистът Халим Пасажов (Пасач), и други участници в нея (от тях познавам Шукри Топчу от Ардино) са зверски инквизирани от следствените органи на Държавна сигурност. По-късно същата година, въпреки оказания силен натиск, Гавазов отказва да подпише станалото на времето известно писмо на общественици и интелектуалци турци, в което те са подложени на унижението да заявят: „Да, ние сме българи, отказали се доброволно, убедено и напълно съзнателно от имена, чужди на българския ни народностен корен”.

На 3 декември с мене се свърза Антонина (Нина) Желязкова. Научила за моята идея, тя веднага поиска да се запознаем. Името на Антонина беше станало изключително популярно сред българските турци, след като през юни 1989 г. по радио Дойче веле се излъчва нейното открито писмо до лежалия две години в затвора и изгонен от България неин колега от Института по балканистика Салих Бакладжиев. В това писмо тя се обръща към бай Салих и към всички наши съграждани мюсюлмани с молба за прошка за страданията, които са им причинени от комунистическия режим.

С бай Сюлейман и Нина проведохме няколко срещи, на които подготвихме проекта за учредително обръщение от името на бъдещия Комитет.

На 4 декември няколко души отидохме в сградата на Народното събрание, където се срещнахме с Груди Атанасов и Али Рафиев. Бай Груди ми се беше обадил още на 2 декември сутринта по телефона. Беше научил от съпругата си Елена Атанасова (член на Комитета за гласност) за моята идея и поиска да се видим.

Груди Атанасов, който стана един от учредителите на Комитета и в първите месеци беше активен негов член, е стар комунист, партизанин, бил е командващ Шуменската въстаническа зона, имал е ятаци турци. През всичките години на комунистическото управление се е застъпвал за правата на турците, като през 80-те години пише писмо до ЦК срещу „възродителния процес”.

Бай Али Рафиев, който също стана един от учредителите на Комитета, е най-високо издигналият се в комунистическата йерархия турчин. Бил е първи секретар на Силистренския окръжен партиен комитет. През 1967 г. като завеждащ отдела на ЦК на БКП за работа с масовите организации и турското население той  ръководи изготвянето на проект за всестранно развитие на турското малцинство. Този проект всъщност е широкомащабна  програма – издигане на турци в държавните органи, увеличаване на печатните издания на турски език, засилване обучението на турски език, създаване на турски драматичен театър, увеличаването на радиопредаванията и въвеждане на телевизионни предавания на турски език и т. н. Проектът е отхвърлен от Тодор Живков като „искания за културно-национална автономия на българските турци”, а Али Рафиев отстранен.

На срещата бяхме с Миролюба Дренска, както и с Виктор Самуилов и Румен Леонидов, които тя беше поканила и с които ме запозна. На това място ще кажа, че Миролюба, с която бяхме съмишленици, се включи много активно в създаването на Комитета и много скоро се превърна в неговия организационен мотор.

Разказахме на Груди Атанасов и Али Рафиев нашите идеи и намерения, които те приеха напълно и изразиха готовност да помогнат с каквото могат.

Учредихме Комитета за национално помирение в една от аудиториите на Университета на 7 декември. Учредители станахме 73 души – хора от БАН и Университета, писатели, журналисти, музиканти, художници, кинодейци; активисти на възникналите през 1988 и 1989 г. независими сдружения; българи, турци, евреи, роми; християни и мюсюлмани; вярващи и невярващи; едни от нас бяха членове на Комунистическата партия, други нейни противници – впоследствие едни се ориентираха надясно, други наляво, трети в политическия център, четвърти останаха настрана от политиката, отдавайки се изцяло на основните си занимания.

В Обръщението, което приехме, настоявахме да се възстанови правото на свободен избор на име, да се признае правото на етнокултурна идентичност, на език, религия, обичаи и традиции, да бъдат освободени политическите затворници, да се прекратят дискриминацията и произволът при постъпване на работа и установяване на местожителство, средствата за масова информация да съдействат за националното помирение. Настоявахме още да се състави парламентарно-гражданска комисия с участието на представители на независимите сдружения, която публично да разследва асимилационната политика на предишния режим. Заявявахме, че „само безкомпромисното разграничаване от миналото, само истината за него може да донесе национално помирение”.

Учредителното събрание избра Сюлейман Гавазов, Антонина Желязкова и мене за говорители на Комитета.

Сутринта на 8 декември връчихме в парламента подписката за освобождаване на затворниците, която Таня Желязкова събираше и заедно с подписката – текста на нашето Обръщение. Уреди да ни приемат Груди Атанасов.

Вечерта отидохме с Таня Желязкова в хотел „София” (сега „Радисън”), където в тогавашната зала „Триадица” беше насрочена пресконференция на учредения предишния ден Съюз на демократичните сили. Залата беше претъпкана, едва успяхме да се проврем между хората. В края на една дълга маса бяха седнали председателят на СДС Желю Желев, секретарят Петър Берон и говорителите Георги Спасов и Румен Воденичаров. В един момент Деян Кюранов от Екогласност (също от учредителите на Комитета) се обърна към Желев да ми даде думата. Съобщих за новосъздадената от нас организация и накратко казах за нейния характер и цели. Раздадох десетината екземпляра от Обръщението, напечатани от членове на Комитета на пишеща машина, и те веднага бяха разграбени.

След пресконференцията, воден от Таня Желязкова, тръгнахме за дома на Стефан Гайтанджиев на ул „Фритьоф Нансен”, където се беше събрал Инициативният комитет за организиране на митинга на 10 декември. Беше пълно с хора от различни партии и организации – помня социалдемократите д-р Дертлиев, Ангел Ахрянов и Михаил (Мишел) Петков, от земеделците – Милан Дренчев, Бойко Пройчев от Подкрепа, от Екогласност – Вяра Николова (тя също беше между учредителите на Комитета),   Йордан Василев (също от Комитета). Появи се и Христофор Събев. Чакахме да дойде Желев.

Най-после той пристигна заедно с Петър Берон. Ние с Таня веднага се приближихме към тях двамата и тя каза: „Мишо ще направи изказване на митинга за турците”. Последва бурна реакция от страна на Берон – „Не! Желю, ти помниш какви условия ни постави Луканов – да имаме собствена охрана на митинга и освен това – да не говорим за турците и…” (той спомена и за трето условие, което за съжаление не помня). Желев за миг замълча и после каза: „Нека Мишо да готви изказване”.

Едва по-късно научих, че на 13 ноември вечерта в дома на Николай Хайтов част от оформящата се опозиция (всъщност преди всичко хора от Клуба за гласност и Екогласност) са се срещнали с Андрей Луканов. За нея най-напред ми разказа Кольо Босия, който е бил от тези, които са били изолирани и зад чиито гръб е проведена срещата (а между тях са Петър Дертлиев, Милан Дренчев, Константин Тренчев, Любомир Собаджиев, Христофор Събев). За нея пише обстойно  и Желю Желев в своите спомени „Въпреки всичко”, като двата разказа за това как е било организирано това среднощно събрание се допълват, без да си противоречат. Според спомените на съпругата на Хайтов Жени Божилова, предадени в новоизлязлата книга „Пориви и покруси” на покойния вече проф. Димитър Ненов, срещите са всъщност две – втората – ден или два по-късно вече в дома на Луканов.

На следващия ден подготвих изказването си с помощта на Ангел Ахрянов, който също стана член на Комитета – той ми даде много добри съвети  как да го построя, така че да бъде прието максимално добре. После Вяра Николова взе готовия текст, за да го размножи и вечерта го раздаде на Инициативния комитет. Моето изказване беше единственото, което беше гледано предварително от всички. Слава Богу нямаше забележки.

Притеснението от темата за правата на малцинствата беше основателно – на предишния митинг на 18 ноември, когато Румен Воденичаров в своето слово се изказа в защита на мюсюлманите, последваха викове и освиркване. Сега при подреждането на ораторите ме сложиха между Марко Ганчев и отец Христофор Събев – Ганчев да създаде по-жизнерадостно настроение, а отецът да призове към човеколюбие и така да се тушира напрежението, ако някои започнат да ме освиркват.

На 10 декември (беше слънчев неделен ден или поне така съм го запомнил), когато се качихме на стълбите пред храма „Александър Невски“, всичко ми се беше свило. Площадът беше изпълнен от хора –  до улица „Раковски”. Долу, вляво от нашата импровизирана трибуна, видях многочислена група на мюсюлмани, дошли от Родопите за митинга.

Без да беше официално обявено, това всъщност беше първият митинг на СДС. Най-напред водещият Петко Симеонов даде думата на председателя на СДС Желю Желев. В словото си Желев застъпи и етническата тема. След като констатира, че „етническите проблеми продължават да не се поставят за решаване, макар че точно това, съчетано с един реален процес на демократизация, който в момента тече в страната, създава истинска взривоопасна смес” [1], той съобщи за създаването на нашия Комитет „който – както каза  – си поставя благородната задача (викове ”Браво!”) да не допусне отново да се разпалва междуетническа вражда, докато новите лидери на Комунистическата партия не започнат практически да решават проблемите. (Викове ”Браво!”)” По-нататък той обяви платформата на СДС за първите крачки, които трябва да бъдат предприети за излизането на страната от кризата и демократизирането на държава. И поиска:

„Да се сформира парламентарна комисия с участието на независими представители, която да разследва етническия конфликт, възникнал по времето на Живков. (Викове „Браво!”) Да се определят виновните и да се предложат форми за мирно разрешаване на възникналото напрежение. (Викове „Браво!”) Политическа реабилитация за всички, които са били осъдени  заради убежденията им. (Викове „Браво!”)”

Моето слово беше съвсем кратко. То започваше с думите: „Това, което обединява нас, присъстващите на този митинг, е стремежът към демокрация.”

Тук ще направя кратка пауза в своя разказ, за да кажа – да, основното, което тогава обединяваше и въодушевяваше хората, беше надеждата, че ние ще тръгнем по пътя на демокрацията. Не случайно и току що основаният съюз беше наречен „Съюз надемократичните сили”. Желев формулира пред митинга главната цел на СДС по следния начин: „Главната цел на СДС е не завоюване на политическата власт – както го подозират някои, а извеждането на страната от тоталитаризма на широкия път на  демокрацията в най-тясно сътрудничество с всички други демократични сили и организации. (Викове „Браво, браво!”, ръкопляскания, продължителни викове ”Демокрация, демокрация!”)” Дали ще тръгнем наляво или надясно,  беше разбира се важно, но не и от първостепенно значение. Основното, първостепенното, което според мене тогава искаха повечето хора, беше отхвърлянето на тоталитаризма и  радикалното демократизиране на обществото.

По-нататък заявих пред митинга, че пред демократичното ни развитие е изправена преградата на изкуствено създадената от предишния режим вражда, чието преодоляване  и възстановяването на  добрите отношения между етническите и религиозните общности в страната е целта на нашия Комитет –  организация, в която равноправно да участват българи и турци, както и представители на други общности – всички, които пожелаят. Когато заявих нашата позиция, че всеки гражданин трябва да получи право на свободно избрано име, на език, религия, обичаи и традиции, независимо от своята етническа и религиозна принадлежност, множеството на мюсюлманите избухна във възторг.

Думите ми бяха изпратени с викове „Браво!” и ръкопляскания. Имаше и едно изсвирване, но то остана само и беше заглушено от одобрителните възгласи. Отдъхнах си!

След митинга в градинката на Св. Климент Охридски членовете на Комитета се срещнахме с помаците, които бяха дошли в София, организирани от техни активисти – членове на Независимото дружество за правата на човека. Останахме там няколко часа. Така започна моето приятелство с много от мюсюлманите от Родопите.

Там – в градинката на Св. Климент Охридски, се запознах с Мирослав Дърмов (който се записа в Комитета) и съпругата му Наталия (дъщеря на генералния секретар на Турската комунистическа партия Исмаил Билен (Марат); за съжаление почина много млада). Миро е работил, доколкото знам, в паспортната служба на милицията; завършва психология в Дрезден и защитава докторат по право.

През тези дни Комитетът беше много активен. Проведохме събрание на крак в Южния парк – там към нас се присъединиха турци от Кърджалийско – студентът в София Феим Мендерес от Бенковси, Бахри Юмер от Джебел и Мюмюн Емин. Членове на Комитета (диригентката Събка Геновска, Деян Кюранов, Лиляна Александриева, Светлана Иванова, Веселин Кандимиров, Красен Станчев и Хюсмен Мутафов) участваха в митинг на Независимото дружество в Гоце Делчев. Антонина Желязкова даде интервю на Румяна Узунова по Свободна Европа.

Запознах се с излезлия преди два дни от затвора Меди Доганов на 23 декември в 23-та аудитория на Университета, където бяхме свикали поредното събрание на Комитета. Аз вече имах някаква  представа за него от разказите на Таня Желязкова. Бях помолил Таня, когато ходи на свиждане в Пазарджишкия затвор, да му носи документите на Комитета и да му разказва за всичко, което правим. Ние с Нина няколко пъти си говорихме колко добре би било той да се включи в нашата дейност. Бай Сюлейман беше казал, че ще се отдръпне, за да може Меди да играе водеща роля. Когато влязох в аудиторията, вътре беше пълно. Първите, които видях, бяха Таня и доведения от нея Ахмед Доган. Ръкувахме се и веднага му предложих да влезе в ръководството на нашата организация, което предстоеше да изберем. Той категорично ми отказа, като каза, че има други планове.

На събранието бяха дошли много хора. Тук бяха Радой Ралин, Христо Ганев и Бинка Желязкова, Невена Стефанова, Мария Бойкикева, Вяра Смилкова, Елена Атанасова, Искра Панова, Светлана Иванова и Радко Костадинов, Блага Димитрова и Йордан Василев, Хуан Тху Ха, Дончо Папазов, Юлия Гурковска, Вивиана Асса, Анжел Вагенщайн, Еди Шварц, Соломон Паси, Мануш Романов, Мирослав Дърмов, Румен Малеев, Евгения Хайвазова, Кин Стоянов, Любомир Собаджиев, Анастасия Рашева, Асен Давидов, Боряна Александрова, Илона Томова, Зафер Галибов, Самуел Франсес, Емил Миланов, Лъчезар Тошев, Георги Марков (биолога), Лъчезар Карагьозов, Георги Друмев, Зина Соколова, Свилен Станимиров, Светлана Бахчеванова, Петър Стайков, Красен Станчев, Веселин Кандимиров, Светлана Жулева, Гергана Жулева, Ваня Митева, Стефан Гайтанджиев, Мая Гайтанджиева, Виолет Цеков, Вяра Николова, Вероника Николова, Виктор Самуилов, Румен Леонидов, Димитър Новачков, Пламен Цветков, Богдан Глишев, Владимир Райчев, Стефан Златев, Петринел Гочев. Имаше много турци – освен Сюлейман Гавазов, бяха Сабахаттин Байрам, Али Рафиев, Кязим Мемиш, Шевкет Фейзула, Йълдъз Ибрахимова, Айше Малеева, Вежди Рашидов, Халил Етем, Мехмед Рахим, Нурсес Лаз, Исмаил Наим, Байрам Мъстън. Голяма беше групата на физиците – освен Светла Дренска и сестра й Миролюба Дренска, бяха Лора Николова, Маргарита Таскаева, Евгени Таскаев, Вера Михайлова, Стоян Златев, Елка Златева, Стефан Иванов, Христо Чернев, Лидия Заркова и Борис Стефанов, Трифон Томов, Владимир Герджиков, Виржиния Досева, Виктор Бадулин, Петър Шарланджиев, Владимир Молотков,  Дамян Сариев, Тодор Русков, Методи Гелев, Лидия Кинова, Стела Калева. Няколко души, между които Събка Геновска, Деян Кюранов и Лиляна Александриева, не можаха да дойдат, защото бяха заминали за Мадан, където на следващия ден се проведе митинг в защита на правата на мюсюлманите. Сигурно изпускам някои хора и ги моля да ме извинят – това успях да извлека от непълните си записки, моите спомени и спомените на няколко тогавашни членове на Комитета, на които се обадих.

В своето встъпително слово Антонина Желязкова подчерта, че Комитетът няма политически амбиции и не възнамерява да участва в предизборната кампания – той е необвързан и независим, както от официалните власти, така и от другите независими движения.

„Ние  се събрахме  – каза тя – като приятели и съмишленици да се борим с мирни и законни средства за истинска равноправна национална политика и с надеждата, че ще допринесем за това в нашата страна да бъде потушена предумишлено разпалената междуетническа вражда.  Събрахме се, за да смекчаваме и неутрализираме, доколкото е по силите ни, отблъскващите страсти на национализма, шовинизма  и расовата омраза. Искаме всички в нашата страна: българи, турци, българо-мохамедани, евреи, арменци, цигани да бъдат свободни, равноправни и да живеят в разбирателство и добросъседство. И най-накрая, ние се събрахме просто в името на човешката порядъчност”.

След това от името на тримата говорители предложих да изберем ръководство – Съвет на представителите, отговорни редактори и Оперативно бюро.[2]

След като прочетох списъка с предложенията, Кин Стоянов спонтанно възкликна: „Защо не предлагате Меди Доганов?”. Отговорих, че сме имали най-голямото желание той да се включи между нас, но че е отказал категорично –  Кин би могъл лично да го попита, защото Меди е между нас – седи на реда зад него. Тогава Ахмед Доган стана и повтори своя отказ. Говорил съм с доста хора от Комитета, които си спомнят този епизод. Естествено е да има различие в това как всеки от нас си спомня неговите думи, но отказът му беше направил впечатление на всички. В моята памет е останало следното: „Благодаря за поканата, но аз току що съм излязъл от затвора, не познавам много от вас и ми трябва време да се уверя във вашите благородни намерения”. Когато чух това, в мене се появи тягостното чувство (в началото все още не напълно определено), че нашите пътища са различни.  Меди и Таня поседяха още малко и си тръгнаха преди да завършим.

Искам да спомена и за една важна среща, която се състоя на същия този 23 декември преди събранието. Обади ми се Соломон Паси и предложи да ме запознае с негов познат – турчин, който иска помощ от нас. Срещнахме се надвечер в една сладкарница на ъгъла на „Шипка” и „Димитър Полянов” (сега „Кракра”). Така се запознах с доктор Осман Ачикбашиев от Търговище, който ни разказа накратко своята история: През октомври пристигат у тях длъжностни лица, които дават броени часове на семейството да се подготвят за заминаване, като вземат най-необходимото. Транспортират ги заедно с други от Търговище в Северозападна България, където ги разквартируват по селата. След промяната на 10 ноември Ачикбашиеви се връщат в Търговище, но намират в жилището си настанени други хора, а той междувременно е лишен от работа.

Така научих за едно от последните престъпления на комунистическия режим – насилственото депортиране през октомври на над две хиляди турци от Североизточна в Северозападна България, при което тях ги лишават от жилища и работа, да не говорим за бременните, майките с кърмачета, както и за децата, които трябва да ходят на училище. След като се разделихме с доктор Ачикбашиев, тръгнахме с Мони на събранието в Университета, където той, след като избрахме ръководството, разказа на събралите се за нашата среща.

В първите месеци на промени, когато страхът все още не беше изчезнал, турците, помаците и ромите, които се присъединяваха към нас в Комитета, намираха вътрешно спокойствие – те можеха да се наричат и да бъдат наричани с истинските им имена, да се самоопределят като турци или като мюсюлмани и това да бъде приемано нормално от останалите, да настояват да им бъдат възстановени правата рамо до рамо с нас – другите, които бяхме солидарни с тях. След години много от представителите на турската интелигенция са споделяли с мене колко важна е била за тях тази територия на душевно освобождаване.

През декември 1989  въпросът за ревизиране на политиката към малцинствата става актуален в ръководството на комунистическата партия. На пленум на Централния комитет на БКП, проведен на 10 декември, академик Николай Тодоров (историк, директор на Института по балканистика, бъдещ председател на VІІ-то Велико Народно събрание) прави изказване, в което остро критикува акцията за масовото насилствено преименуване на турците („тюркоезичното мюсюлманско население”, както ги нарича) през зимата на 1984-1985 г. Според акад. Тодоров в резултат на „възродителния процес”, засегнал съдбата на стотици хиляди хора, се е разиграла „истинска трагедия с част от населението на България”. Той настоява  „разкриването на конкретната вина и посочването на конкретните виновници” да бъде една от първостепенните задачи на комунистическата партия. Смята, че „изборът на име е лично дело и лично право”. В новосъздадената обстановка са възможни, според него, две решения: 1. „да се освободи страната чрез изселване от едно национално напрежение”; 2. „да се приеме, че могат да се създадат условия за приобщаване на тази група към основната народност, макар и за неопределено време”.

Към края на месеца Антонина Желязкова ми каза, че е била посетена в дома й от човек, представил се за сътрудник на ЦК (тя така и не му запомнила името), който се интересувал от целите и характера на нашия комитет.

По това време получих покана от завеждащия Информационно-социологическия център при ЦК на БКП Янчо Георгиев и от доцент Кирил Кертиков да участвам в разговор, посветен на „актуалните проблеми на възродителния процес”, който щеше да се проведе на 26 декември в Социологическия институт (на ул. Московска 13).

Ще направя отклонение, за да спомена, че за първи път чух за този център и неговия ръководител по-рано през 1989 г., когато партийният секретар в нашия институт по ядрени изследвания Стойко Неов (бях тогава заместник партиен секретар) ми каза, че е получил писмо от Янчо Георгиев, в което се иска той да изпраща информация за всички по-важни събития от живота на партийната организация и института. Вътрешно се наежих – всъщност от Стойко се искаше той да стане доносник и освен това е отвратително да знаеш, че ни гледат като мравки под стъклен похлупак. Стойко ме увери, че няма да прави нищо във връзка с това искане без мое знание и ние не изпратихме нито една такава информация. Сега си мисля, че  това е било опит в ЦК да се получават паралелни сведения, наред с тези, които се получават по линия на Държавна сигурност. Пиша това за онези, които изцяло са се концентрирали върху Държавна сигурност като основна сила на злото по онова време. Репресивната машина на тоталитарната власт е много по-мащабна и наред със службите за сигурност включва и други мощни механизми, за да владее над хората. Един от тези механизми е самата комунистическа партия. Голямото зло е в самата тоталитарна власт, на която Държавна сигурност е само един подчинен и верен служител.

В Социологическия институт отидохме със Сюлейман Гавазов и още  няколко души от Комитета. Спомням си, че бяха Мануш Романов и съпругата му Салиха Демирева, Шефкет Фейзула, Илона Томова, Светлана Иванова. Беше дошъл и  току що излезлият от затвора Халим Пасажов, който се присъедини към нас.

Преглеждам кратките и непълни бележки от срещата, които съм си водил с моя нечетлив почерк. Тя се ръководеше от Янчо Георгиев. Присъстваше най-разнообразна публика. Тук беше акад. Николай Тодоров, който общо взето повтори тезите от изказването си на пленума на ЦК. Впечатли ме изказването на социолога доктор Петър-Емил Митев, който беше категоричен, че българският етнически проблем трябва да бъде решен, като правата на мюсюлманите бъдат възстановени, защото това е въпрос на демокрацията у нас, както и на националния ни престиж. Социалният психолог проф. Георги Йолов настоя да се говори с това население в стила на помирението, като се отиде по места, да се дигне похлупакът от него и то бъде допуснато до средствата за масова информация. Президентът на „Подкрепа” д-р Константин Тренчев призова за тясна колаборация с Комитета за национално помирение, поиска да се спре противобългарската и антитурската кампании и настоя да се отчетат грешките, като се създаде съответна комисия с участието на независимите сдружения.

Участваха и изявени привърженици на „възродителния процес”. Един от тях беше партийният функционер Борис Аврамов, който като секретар на Окръжния комитет на БКП в Благоевград взима активно участие в насилственото преименуване на помаците в Пиринския край в началото на 70-те години. Заедно с него беше и един от идеолозите на асимилационната политика на комунистическия режим проф. Петър Петров, чиято книга „По следите на насилието (Документи за помохамеданчвания и потурчвания)”, излязла през 1972 г. (второто издание в два тома – през 1988 г.) е един от основните идеологически инструменти на „възродителния процес”.

От кратките ми бележки се добива впечатлението за една по-примирена позиция от страна и на двамата. Те настояха да се свика комитет или комисия (според проф. Петров тя да бъде към Народното събрание), която да подготви решение за бъдещата политика по отношение на мюсюлманите. Проф. Петров дори подложи на сериозна критика прилаганите при провеждането на „възродителния процес” методи. Същевременно той направи застраховката, че въпросът трябва да се решава в съответствие с националните интереси. Избързвайки напред, ще кажа, че основен аргумент на противниците на възстановяването на етнокултурните права на малцинствата е, че това противоречало на националните интереси, които трябва да се поставят над всичко. С това нашия Комитет категорично не се съгласяваше, настоявайки, че гарантирането на етнокултурните права на етническите и религиозни общности е в интерес на цялото общество, т. е. в интерес на нацията.

Ние от Комитета представихме нашата позиция. Спомням си, че пространно изказване направи Сюлейман Гавазов, който поиска пълно възстановяване на правата на турците у нас, включително правото на свободно избрано име, правото да се говори на турски, както и да се възстановят радиопредаванията и издаването на литература и периодика на турски. Той поиска да се направи разследване за извършените престъпления и да се поиска отговорност от виновните. А тези представители на турската интелигенция, които са служели на пропагандата на режима, насочена към заличаване на етническите различия на турците, да бъдат отстранени от заеманите постове. Подчерта, че за турците в страната България е тяхна родина и че между българи и турци е имало и трябва да има добри отношения. Много развълнувано беше изказването на Мануш Романов, който настоя да се води активна политика за подобряване положението на ромите. Светлана Иванова предложи да се създаде научен център, в който да се съберат специалистите в тази област.  Халим Пасажов категорично заяви, че турският въпрос не може да се решава без турците.

На 26 и 27 декември в София започнаха да пристигат големи групи помаци – главно от Родопите (Чепинското корито, поречието на Места, Чеч, Мадан). На проведения на 29 декември пленум на ЦК на БКП се споменава, че броят на протестиращите пред парламента през този ден е около 10 хиляди. Бяха организирани от Независимото дружество за правата на човека, оглавено по това време вече от Румен Воденичаров, който, както се разбра, беше заел мястото на Илия Минев. Те се струпаха около сградата на парламента, скандирайки „Искаме си имената”. Водеха ги Байрам Гетов (той има дванайсетгодишна присъда като водач на съпротивата в Корница през 1973 г. срещу насилствената смяна на имената), Хасан Бялков също от Корница и четиримата координатори: Али Стивасаров от Зараево, Поповско, Мохамед Пилев от Мадан, Ваис Кунгьов от Велинград и Ибрахим Кърпачев от Лъжница, Гоце Делчевско. В историческата памет на помаците този техен протест е запомнен като „Първата вахта”.

Не си спомням кой ми се обади по телефона на 26 декември около обяд, но веднага тръгнах към Народното събрание. Там имаше вече много членове от Комитета, които разговаряха с помаците. Беше доста студено. Спомням си, че тези дни през деня се показваше някакво слънце, но през нощта температурата падаше под нулата (някои нощи до –10 градуса). Имаше и снеговалежи. Много от членовете на Комитета, особено жените, се включиха да носят чай и закуски. Физичките правеха чай в Атомния център и в термоси с коли колеги го сваляха до парламента. Някои приготвяха в домовете си банички, кифлички, соленки, курабийки. Виолет Цеков уреди да предадат по програма „Хоризонт” призив на нашия Комитет към софиянци да носят на придошлите от Родопите мюсюлмани храна и  топли напитки, за да ги подкрепим. И софиянци се отзоваха. Някои от нашите членове и досега си спомнят за това. Лъчезар Тошев даже го написа в един свой спомен.

Докато повечето мюсюлмани стояха на вахта, някои от водачите им дадоха интервюта по телевизията. Запомнил съм, че наред с Румен Воденичаров в организацията на протеста беше много активен Георгий Лунд от Независимото дружество. Доколкото помня, той живееше близо до парламента и неговият дом се беше превърнал в база на протестиращите.

Вахтата продължи няколко денонощия. През деня помаците обикаляха в плътни редици около сградата на Народното събрание, скандирайки своите лозунги за връщане на имената им. През нощта повечето от тях оставаха на открито. Много от членовете на Комитета оставахме с тях до късно.

На втория или третия ден някой каза, че към площад „Народно събрание” се е отправила манифестираща колона на противници на възстановяването на правата на мюсюлманите. Това се оказаха привърженици на новопоявилата са Българска национално-радикална партия (БНРП) с ръководител д-р Иван Георгиев. Не бяха много. Те развяваха български знамена и скандираха своите националистически лозунги. Изтръпнахме. Страхувайки се от провокация, предупредихме помаците да не се поддават. Това обаче се оказа, че не беше необходимо. Хората от Родопите останаха спокойни, а и хората на Иван Георгиев се въздържаха и до сблъсък не се стигна. Колоната мина през площада и зави през градинката на Св. Климент Охридски.

Междувременно на 27 декември сутринта голяма група от членове на Комитета отидохме в ритуалната зала на тогавашния Благоевски районен съвет в началото на булевард „Витоша”. Бяхме взели решение за това на събранието от 23 януари. Тогава Байрам Мъстън от Момчилград, който по това време работеше в Кремиковци, поиска Комитетът да му помогне и да се застъпи новороденият му син да бъде наречен с мюсюлманското име Осман. Решихме да се намесим, като Комитетът стане колективен кръстник на детето. Тази ни акция се оказа описана и в справка на Софийското управление на МВР, която беше публикувана в един от сборниците, издавани от Комисията по досиетата. Влязохме в залата и Байрам поиска от служителката детето да бъде записано с името Осман. Тя каза, че отговорът на неговата молба ще бъде даден на 29 декември. Тръгнахме си, като се уговорихме да отидем отново след два дни.

На 29 декември следобеда на този ден  на служебния вход на Народното събрание се появи секретарят на ЦК на БКП Александър Лилов (доколкото си спомням с него беше и председателят на Народното събрание Станко Тодоров). Лилов с мегафон съобщи на струпалото се множество, че току що Централният комитет на комунистическата партия е взел решение да бъдат възстановени правата на мюсюлманите в България. Последва нещо неописуемо. Помаците, които няколко денонощия бяха стояли на своята вахта, бяха обхванати от бурна радост. Те бяха щастливи. Те плачеха и се прегръщаха. Спомням си как Хасан Бялков се беше затичал срещу мене по тротоара от западната страна на парламента и, като ме видя, се хвърли да ме прегръща.

Множеството постепенно се измести пред официалния вход на сградата. Там сред хората се появиха д-р Константин Тренчев и определеният наскоро за говорител на БКП проф. Иван Ангелов. Те  потвърдиха новината. Помаците от радост ги понесоха на ръце и появилите се току що на площада камери на телевизията заснеха това. Така в съзнанието на широката публика Тренчев и Ангелов останаха като основните персонажи на взетото решение, с което беше даден старт на процеса за  възстановяването на мюсюлманските  имена. Тази персонализация после се оказа не без значение.

Аз бях застанал в подножието на паметника на цар Александър ІІ, откъдето видях как помаците се наредиха на стълбите на парламента и с много чувство запяха. До мене беше застанал Байрам. Той мълчеше и сълзите се стичаха по лицето му. Попитах го какво пеят хората. А той ми отговори: „Религиозен химн. Пеят във възхвала на Аллах и на правителството.”

После си тръгнаха. Тръгнаха си убедени, че въпросът с възстановяването на техните имена е решен и оттук нататък остава да се уредят само техническите подробности. На големи групи те се отправиха към гарата – най-напред по бул. „Руски” (както тогава се наричаше бул. „Цар Освободител”), за да свият после по бул. „Мария Луиза” (тогава бул. „Георги Димитров”). Ние вървяхме с тях. Случи се така, че когато първите стигнаха между сградите на тогавашния Държавен съвет (днес на Президентството) и на тогавашния Партиен дом (днес на Народното събрание), по същото време ръководителите на комунистическата партия, които бяха отишли в Държавния съвет, за да формализират партийните решения, се връщаха обратно в Партийния дом  да продължат своя партиен пленум. И тогава станахме свидетели на една сцена, която се е запечатала в паметта ми. Помаците се хвърлиха към Петър Младенов, Добри Джуров, Андрей Луканов, Станко Тодоров и другите от управляващата върхушка, за да се ръкуват с тях и да им благодарят за взетото решение. За тях в този момент това не бяха  партийни велможи, които носеха вина за техните страдания и сега незаслужено приемат благодарности, а тези, които представляват държавната власт, тези, които представляват българската държава. Те благодаряха на тази власт, към която се чувстваха лоялни, че отново ще могат да възстановят своята духовна цялост.

И сега, когато си спомням всичко това, се питам: Какво направихме и какво не направихме? Как допуснахме разни злосторници – лъжепатриоти, лъжезащитници на националните интереси, лъжеборци за права и свободи – да отблъснат помаците от държавата и те да се свият в черупките си, да се отчуждят, а младите да тръгнат масово да се изселват в Америка, Канада, Испания и други западни държави? Как стана така, че държавните институции и нароилите се политически партии не намериха път към тях, а гледаха безучастно как те остават сами на себе си? С единствената им надежда, че ако гласуват за ДПС, въпреки че много от тях не го одобряват всъщност, ще могат да разчитат на някаква защита.

Преди време ми попадна линк на  видеозапис в интернет от този следобед пред парламента (около 1 час). За съжаление вече не може да се активира. Жалко, защото видеозаписът съдържаше много ценна информация, включително за Комитета. На него например се вижда как нашият член Феим Мендерес от Бенковски произнася развълнувана реч. В множеството пред Народното събрание различих и Йълдъз Ибрахимова – скромна и с достойнство – и тогава, и до днес тя е съхранила будно своето гражданско чувство.

Към края на деня, както се бяхме уговорили, група от наши членове отидоха на кръщаването на Осман. Оказа се, че всичко е минало благополучно и детето е получило своето мюсюлманско име. За тези, които са били на кръщенето, това и досега е вълнуващ спомен. Младото семейство Мъстънови бяха щастливи.

Вечерта останах за известно време във фоайето на хотел „София” (сега „Радисън”), където се бяха събрали Румен Воденичаров и някои от ръководителите на мюсюлманите. Спомням си, че беше Хасан Бялков. Беше се разгорял остър спор. Хасан и другите помаци настояваха да се обособят от Независимото дружество. Румен Воденичаров беше категорично против.

На състоялия се на 29 декември пленум на ръководството на комунистическата партия, както е известно, Александър Лилов прочита доклад от името на Политическото бюро (Политбюро), в който се приема съответно  партийно решение за възстановяване на правата на турците и мюсюлманите. В него се отхвърля като „принципно неправилна” и се осъжда като „груба политическа грешка провежданата от авторитарния режим на Тодор Живков кампания за насилствено създаване на „етнически монолитна българска нация” и свързаните с нея извращения на конституционни права на български граждани”.

Непосредствено след това държавно-партийният елит се премества в сградата на Държавния съвет, където се провежда съвместно заседание на Държавния съвет и Министерския съвет, на което се взема вече институционално решение. Решенията от 29 декември и докладът на Лилов, подготвени за двайсетина (а може би и по-малко) дни, които бяха публикувани на следващия ден – 30 декември,  са обременени от недомлъвки и половинчатост на обявените мерки.

В доклада и в решенията става дума само за масовото преименуване на турците у нас през зимата на 1984-1985 г. и провежданата след това асимилационна политика, включително и провокирането на масова изселническа кампания през лятото на 1989 г. Но няма и намек за това, че така нареченият „възродителен процес” или, казано с правилните думи, грубото погазване от режима на Тодор Живков на етнокултурните права на мюсюлманските малцинства у нас се извършва планомерно и последователно в продължение на две десетилетия, като стартът е даден с решение на Политбюро през 1969 г. Няма нито дума за насилственото преименуване на помаците в началото на 70-те години, нито дума за преименуването на циганите на няколко вълни, последната – най-масовата от които, е в периода 1981-1983 г. Нищо не се казва за пълзящата асимилация сред турското население, наричана в документите на Държавна сигурност евфемистично  „преименуване на лица от смесени бракове” (правят се „изследвания” на родословното дърво на едно семейство, „открива” се, че той или тя произхожда в близкото или далечното минало от българи или българомохамедани и въз основа на това се извършва насилствено преименуване на двамата съпрузи и децата). Точно тази пълзяща асимилация, особено интензивна в периода 1982-1984 г., предизвиква ожесточена съпротива – създават се  първите нелегални турски организации, извършват се и първите терористични актове през лятото на 1984 г. във Варна и Пловдив.

Ограничаването във времето създава, разбира се, удобството тази стратегически осмислена политика да се сведе до еднократен акт, предприет „неочаквано” еднолично от Тодор Живков, и до следствията от този акт. В доклада изрично се казва, че „политическата отговорност за това волунтаристично решение носят персонално Тодор Живков и неговото най-близко обкръжение”.

В решенията от 29 декември нещата продължават да не се наричат с истинските им имена. Турците в България са наречени „тюркоезично население”, като по този начин се внушава, че това не са турци, а някаква общност, която говори на език от тюркската езикова група. Премълчава се забраната за изучаването на турския и другите малцинствени езици и забраната на тяхната употреба в художествената литература, периодичните издания и радиопредаванията, като се осъжда единствено недопускането със средствата на административния произвол да се говори и на „други езици в битовото общуване”. (Интересно е да се спомене, че в доклада на Лилов изразът „в битовото общуване” отсъства. В изказване на министъра на вътрешните работи Атанас Семерджиев  пред Колегиума на министерството от 29 декември, публикувано в споменатия по-горе сборник на Комисията по досиетата, се споменава, че въвеждането на израза „в битовото общуване” става по настояване на Минчо Йовчев) И не на последно място –  невинно репресираните политически затворници във връзка с промяната на имената се предлага не да бъдат напълно реабилитирани и компенсирани за причинените страдания, а само да бъдат амнистирани.

Но, въпреки всичко това, решенията на комунистическото ръководство от 29 декември представляват радикален завой в етническата политика на българската държава. С тях се възстановява като морална и политическа норма правото на всеки на доброволен избор на име, на свободно вероизповедание, на придържане към своите обичаи и обреди и, макар и само в битовото общуване, на ползване на своя език. Като грубо нарушение на законите и Конституцията и сериозно подкопаващи единството на българския народ се осъждат предприетите от края на 1984 г. и след това принудителни действия на авторитарния режим, с които тези права са погазени.

Ето защо нашият Комитет одобри тези решения. Още на 31 декември ние излязохме с декларация, в която с приповдигнат тон заявихме, че Комитетът „гласува своя кредит на доверие на новото ръководство”. Нашата оценка  беше, че „България направи решителна крачка по пътя на демокрацията”. Тази наша декларация е интересна и с това, че в нея ние направихме стъпка към прерастването на Комитета в движение, като призовахме да се създават повсеместно комитети за национално помирение – „по места и предприятия”, които да съдействат решенията от 29 декември да се реализират без забавяне, както и да се решава всеки случай, където има нарушаване на законите и правата на гражданите; навсякъде да се създават „условия и атмосфера на добросъседство”.

Не без самоирония си спомням, че в нашата наивност тримата говорители бяхме изписали на края на декларацията, която беше публикувана на 2 януари във в. „Кооперативно село”, имената и телефонните си номера. Последва това, което сега се нарича телефонен тероризъм. Анонимни лица ни се обаждаха по телефоните с люти закани. Нина Желязкова щяха да я горят като Жана д’Арк на клада, бай Сюлейман Гавазов –  да го режат на парчета с турски ятаган, а за мене съобщиха с най-сериозен и тържествен тон на 85-годишната ми майка, че Висш патриотичен съд е издал смъртни присъди на няколко лица и, „да, ето тук в списъка е и Вашият син, който също предстои да бъде екзекутиран”. Не беше подминат и Анжел (Джеки) Вагенщайн, който беше много активен в популяризирането на нашите идеи и за това върху него се изсипаха яростни антисемитски проклятия. Писмено поискахме от милицията да се положат усилия да бъдат издирени и наказани смелите анонимни герои, за което дадохме съгласието си телефоните да ни се подслушват (иначе не можело, нали Народната милиция и Държавната сигурност вече ще работят демократично). От това, разбира се, нищо не излезе, но и заплахите престанаха.

Лозунгът за национално помирение бързо доби популярност. Той гъвкаво беше възприет от комунистическата пропаганда. Още в доклада на Александър Лилов беше включен раздел „Главното сега е не възмездието, а помирението”. Тук е необходимо да се направи уговорка, свързана с това какво се разбира под възмездие. Нашата позиция, заявена в многобройните ни документи, беше, че националното помирение, т. е.  възстановяването на добрите междуетнически отношения, е възможно (нека да повторя) само в резултат на безкомпромисно разграничаване от миналото, само ако се каже цялата истина за извършените насилия и за страданията на хората. При това има виновни, заявявахме ние, и прокуратурата трябва да потърси отговорност от тях.

Сходна беше и позицията на акад. Николай Тодоров в споменатото негово изказване от 10 декември. Той също подчертава, че разкриването на конкретната вина и посочването на конкретните виновници е първостепенна задача и заключава, че ако лозунгът за „помирение” и за „единение” придобие недиференцираност по отношение на отговорността, той ще обрече на застой и ще създаде пречки на процеса на обновление. В края на декември и началото на януари идеята за помирение и съгласие става водеща в публикациите на органа на комунистическата партия „Работническо дело”. Уводната статия на вестника от 31 декември е озаглавена „По пътя на националното съгласие и помирение”. На 2 януари 1990 г. Политбюро провежда заседание, на което оценява обстановката в страната. В публикацията за това заседание се подчертава, че „висшият национален дълг и интересите на родината повеляват сега народно единство, помирение и съгласие”. На 2 януари на митинг в Кърджали Андрей Луканов (по това време секретар на ЦК на БКП) заявява: „нека разберем, че изходът от тази трудна ситуация е един-единствен – помирение и демокрация”.

На 5 януари е публикувана декларация  в подкрепа на решението на Държавния съвет и Министерския съвет от 29 декември, подписана от 27 политически и обществени организации, между които комунистическата партия, Българския земеделски народен съюз, Отечествения фронт, комсомола, професионалните съюзи, а също така – съюзите на научната и художествената интелигенция. Декларацията е подписана и от Съюза на демократичните сили, представляващ нововъзникналата опозиция в страната. В нея се прилага без изменения създадената с решенията от 29 декември матрица, като се иска да се вземат ефективни мерки за отстраняване на допуснатите нарушения, за строго зачитане правото на свободен избор на име, на свободата на вероизповеданията, на използване в битовото общуване на други езици освен българския, на спазване на традиционните обичаи и обреди. Подписалите организации призовават Народното събрание да предприеме такива мерки, които ще допринесат за народното единство, помирение и съгласие.

Но да се върна към 29 декември. В своите късни емисии, когато съобщаваше за решенията от този ден и свързаните с тях събития, радио Дойче веле съобщи и за кръщаването на новородения Осман (ние вече имахме добро сътрудничество с българската редакция на радиото и особено с Румяна Таслакова). Годината завършваше оптимистично.

В първия ден на Новата година обаче научихме, че на 31 декември сутринта шофьорите на таксита в Кърджали са се обявили против взетите решения и, образувайки автоколона, с надути клаксони, запалени фарове и носейки лозунги „България на българите”, обикаляли града. Така започнаха вълненията, които през първите дни на януари заляха Кърджалийско, Разградско и други райони със смесено население в страната и които имаха трайно последствие върху по-нататъшното политическо развитие.

(Продължава)

Текстът е публикуван в "Дневник"

[1] Този и следващите цитати от словото на Желев са от намиращ се в моя архив аудио запис.

 [2] Окончателно избрахме: Съвет на представителите – Анжел Вагенщайн, Антонина Желязкова, Бинка Желязкова, Блага Димитрова, Виолет Цеков, Дончо Папазов, Кязим Мемишев, Любомир Собаджиев, Мануш Романов, Радой Ралин, Събка Геновска, Сюлейман Гавазов, Халил Етемов, Христо Ганев; отговорни редактори – Сабахаттин Байрамов, Йордан Василев; Оперативно бюро – Веселин Кандимиров, Красен Станчев, Мехмед Рахимов, Миролюба Дренска, Мирослав Дърмов, Михаил Иванов.