Димитрина Тончева

В антракта на болката
Влиза по-младичкият от двамата най-добри уролози в стаята ни.С розови ръкавици,с бяла разкопчана манта,развява я покрай леглата на другите жени и като един бял прилеп каца на столче до мен с думите:
-Сега ние с тебе трябва да свършим една работа.
-Каква?-питам го.
-Ще махаме нефростомата и дренажа
Двете тръбички,които излизат от бъбрека ми и завършват с торбички,в които следва да се събира урина.В моите торбички почти нищо не се събрало и докторите изразиха съмнение,че бъбрекът не работи.Та белият прилеп се надвесва с розови пръсти над гърба ми,където е операцията.Кара ме да се хвана с с две ръце за таблетката на леглото за по-голяма опора и кураж.Нещо,което ми напомня филмите в които поставят пръчка в устата на ранения,за да я стиска ,докато вадят куршума от тялото му.Та хващам се с едната ръка за таблетката,но понеже не виждам нищо на гърба си ,другата ми ръка опипва марлите и тръбите там.Единият ми пръст се мокри и питам дали не кърви там,а докторът:
-Ти защо пипаш там?Това е моя работа.Леко разочарована от интонацоята му отговарям:
-Ми нали заедно щяхме да вършим работата.А той:
-Твоята работа е да стискаш леглото и да си поемеш дълбоко въздух,а моята -да гледам тръбите,операцията и да ги махна.
Не го питам дали ще боли,то е ясно,щом ше стискам...Не помня да съм стискала друг път толкова силно.Таблетката падна.Чудна сила придобива човек от страх.А не болеше чак толкова,защото продължавах да стискам в очакване на болката,да вия и да цвиля ,ако се налага,пък то докторът бил махнал вече тръбите.
На тръгване ме пита дали да казвал на сестрите да ми слагат обезболяващо и се смее.Отговарям му непременно като продължавам да очаквам някаква огромна нечовешка болка,щото честно казано се наситих на това чувство тия дни-да боли.
Лекарят сложи някакъв плик на мястото на мъркучите.Каза,че този бъбрек тепърва щял да ми създава проблеми и намекна за отстраняването му.Глава си давам,бъбрек не давам,ми се загнезди в главата поредната глупост.Което било нормално за състоянието ми:)
Поседях,поседях си в леглото в очакване на сестрите с обезболяващото,призив за влизане наново в операционната или информация за изписването ми,че по клинична пътека това се очакваше днес,но нищо от трите изброени не дойде,та хванах асансьора ,ей така -без придружител и слезнах на партера за кафе,което пих с кеф под синьото небе с прохладния вятър под ръка,с лепнатия найлонов плик на гърба и се радвах,ама от все сърце се радвах на едно 3-годишно хлапе,което с гордост ми показваше чернитите букви от маркирането при пробите.И аз имам, посочих му ръката си.А той ми казва,че само на героите правели такива татуровки,които хич не болели:)