Васил Стоилов е български художник. Платната му са разнообразни, от всички жанрове на живописта: битова живопис, интериор, натюрморт, пейзаж, портрет. Предпочитана от него техника е акварелът, а платната му се отличават с точност на рисунъка, лекота на колорита и любов към детайла.

Стоилов е роден в София, където завършва Първа мъжка гимназия и продължава образованието си в Художествената академия, специалност живопис в класа на проф. Цено Тодоров.

Още с дипломирането си през 1927 г. получава признанието на художествената критика и през следващата година, при първото си участие в обща художествена изложба, печели право на специализация за Франция.

Пристига в Париж на 4 януари 1929 и пребивава там докъм средата на 1932 година. След изтичане срока на стипендията се издържа с картините си. Рисува портрети и пейзажи за своите меценати, между които най-известният е Андре Мейно, служител в агенция “Хавас”. На него художникът дължи контактите си и с много други ценители на изкуството, колекционери, модели и галеристи; прекарва незабравими и ползотворни за творчеството си летни дни и седмици в неговата вила на брега на Атлантика в курортното селище Cap Coz. Участва в престижни изложби - Есенния салон на Гранд Пале, галерия “Фигаро”; Прави самостоятелна експозиция от 50 платна и 12 рисунки в галерията Анри Манюел на Монмартр. През 1932 г. на общата изложба на дружеството на френските художници картината му “Селянинът със стомната” е отличена с “Mention Honorable”.

В Париж Васил Стоилов дружи с видния български библиограф Никола Михов, с когото се среща всекидневно в Националната библиотека, за да чете стари книги за богомилите и албигойците. Силно се развива интересът му към техните учения и религиозни практики, към тяхната символика, която влияе както на живописното му творчеството, така и на заниманията му с литература. В последните години на гимназиалното си образование и като студент той усилено пише поезия. А през целия си живот пише статии и книги върху изобразителното изкуство, голяма част от които не са публикувани. Увлича се от културата на Изтока, споделя възторга и увлечението по Николай Рьорих през 20-те и 30-те години, дружи с Николай Райнов, Благой Мавров и др. български интелектуалци, свързани с интереса към езотериката и мистиката.

Независимо от факта, че живее в Париж, когато модерното изкуство завладява все по-големи територии и силно променя всеобщия вкус, Васил Стоилов не изменя на своя кумир, който е Леонардо да Винчи, и на създадения от него класически идеал.

През лятото на същата година се завръща в България и на следващата — организира първата си самостоятелна изложба в София. През 1934 г. се запознава с Ганка Найденова — племенница и изследователка на творчеството на Пейо Яворов, с която десет години по-късно сключва брак.

От 1958 г. е професор по изобразително изкуство. Проф. Стоилов завеждаше катедра в Архитектурния факултет (на тогавашното ИСИ [1]), откъдето номенклатурата го извади чрез една афера с износ на икони. Сред известните му творби са „Гостенка“ (1927 г., заради която печели специализацията във Франция), „Мома от с. Герман“ (1937), „Жътва“ (1942), но най-емблематична е серията му „Български мадони“.

Стоилов прави десетки самостоятелни изложби и участва в многобройни национални и чуждестранни общи експозиции. Негови картини са притежание на галерии и частни колекционери по цял свят. Носител е на множество награди и отличия, сред които орден “Народна република България” (1978 г.) и званието “народен художник” (1983 г.).

Последната му изложба в България е през 1989 година в галерията на СБХ; през същата година излага и в Токио, където впоследствие се открива и зала с постоянна експозиция на негови творби. Умира в София на 13 февруари 1990 година.

* * *

Светът на художника

Светът на художника В. Стоилов, в който външното е символ на вътрешното, видимото на невидимото, включва познатата патриархална йерархия от ценности - семейството, рода и родния пейзаж, най- близкото човешко и природно обкръжение, свързано с първите впечатления и усети от появата на бял свят до израстването и формирането на човека и личността. Това е един завършен и красив, но не и безконфликтен, свят. Едно от подчертано интересните противоречия, по-скоро вътрешно, психологическо, етично и естетическо е богомилството на Васил Стоилов. Увлечението му по това религиозно учение, появило се през 10 век, обявено по-късно от църквата за ерес, не е проява на обикновено любопитство.  Ученическите му тетрадки по литература и ръкописните му книги със стихове са украсени с рисунки и винетки с църковен изобразителен реквизит – църковнославянски шрифтове, стилизирани образи на Христос, придружаващи текстове, които обаче са твърде далеч от каноничното християнство.

Интересът към богомилството и неговите сродни европейски духовни движения – патарени, катари, албигойци – за В. Стоилов се превръща в предмет на професионално проучаване. При първото си пребиваване в Париж (1928-1932), благодарение на приятелството си с големия български библиограф д-р Никола Михов той открива във Френската национална библиотека голямо количество от интересуващата го литература по този въпрос, като продължава в този дух на нови търсения и при всяко от следващите си пътувания там. Ценни издания за богомилите, между които е и т.нар. Златна книга[6], той събира и в личната си библиотека. В посоката на богомилството, на извънканоничното боготърсачество, В. Стоилов търси корените на българския етнически и антропологически характер и тип. А увлечението му по идеите и изкуството на Рьорих бележи степента на универсализация на тези негови духовни нагласи и занимания.

Четенето на споменатата Златна книга, което можем да проследим по запазения в архива му екземпляр, отбелязва синхронизирането и наслагването на сходните конструкти между богомилството и идеите на Рьорих. “То [богомилското учение] представлявало не само едно възвестяване на творческите и разрушителните сили, които движат всемира и на които е подчинен и човекът, но в него е била провъзгласена и всеземночеловеческата общиария, всеземночеловеческото общожитие при всечеловеческо равенство и всечеловеческо братство, без лична собственост, без царе, без царства, без господари и без роби”. Подчертаната от В. Стоилов част в този израз характеризира посоката на подчертаванията в цялата книга. Отбелязани са всички изрази и отделни думи, изразяващи универсални понятия в нейния текст.

*

Събираните от В. Стоилов материали за Н. Рьорих са свързани и с обществената задача да запознае по-широка част от българското културно общество с идеите и творчеството на този мислител, художник и учен, за когото по това време се говори на много места по земята, който изпраща своите сигнали от Изтока, от Индия и Тибет и от свободния свят отвъд океана. Пространната статия на нашия художник, посветена на Н. Рьорих, е публикувана в няколко броя на вестник “Родно изкуство” през 1940 година (от бр. 4 до бр. 5 вкл.). Тази статия заема особено място в литературните и изкуствоведски изяви на В. Стоилов. Тя представлява своеобразен код към общуването и разбирането на изкуството не само Рьорих, но и на самия В. Стоилов. Замислянето и написването на текста за Н. Рьорих е повод и за кореспонденцията на нашия художник със самия Н. Рьорих, както и с музеите и центровете, събиращи неговото изкуство и пропагандиращи идеите му – Париж, Рига, Ню Йорк, Москва и др. За да разберем мащабите на тази задача, е добре да я положим върху важните събития от тези години – навечерието и началото на Втората световна война, пресният спомен от индийските националноосвободителни борби начело с Ганди и обаянието на младия Джавахарлал Неру начело на Индийската държава, както и обиколките на големия индийски мислител и писател Рабиндранат Тагор из Европа и гостуването му в България, изобщо обаянието и влиянието на Изтока, на неговото изкуство и философия за европейската култура.

Виждане /1/

Немалко са истините изказани за изкуството и неговите неизбродни пътеки: ала това все още не може да изведе света към светлина и същинско виждане. Защото ако творецът намира себе си в нещата що превъплощава във видения на душата си, зрителят в повечето случаи остава чужд на тия видения; неговата неподготвеност му пречи да проникне в света на твореца, чрез който би се научил да вижда по-дълбоко и по-вярно природата. И ако е вярно казаното, че изкуството води към провиждане – оня, който гледа, трябва да знае да вижда. А това е въпрос на работа, на еволюция. Plus on aime et plus connait, казва Леонардо. Да знаеш да виждаш е също тъй изкуство, както да знаеш да твориш. Виждането е особен род творчество: то ни освобождава от заблужденията на физическото зрение и ни разтваря широко вратите на същинския свят: такъв, какъвто са го виждали ония, чиито имена ще пребъдат: Рембранд, Веласкес, Леонардо, Хокусай и много други знаещи истината. Негли хората щяха да бъдат други ако знаеха да виждат.

Има народи, чиито духовни водачи са ги научили да виждат същинския мир. Всеки народ ги е имал, а тия що си нямат, ще ги имат. Може би японците са умеели най-много от всички да виждат. И техният път към творчество е най-чистият: той е простота и същност. Затова изкуството им има облик, има характер. То е светло като синия лазур на небето и дълбоко като бездните на слънцето.

Оня който е съзерцавал японски творби, знае що е същност в изкуството. И – простота на нещата. Японците се невмислят в онова що не говори за светлината; грубата форма с нейната светлосянка и материалност ги незанимават. Те виждат в линии и светлина: баграта и формата са дадени символично и опростено. Небето е синьо, езерото с вълните си – зелено, върховете на планините са странно далечни и бели. Хората дишат заедно с тревата и птиците. Има в картините им единност,
неосъзната за западното изкуство.

Васил Стоилов

----------------------------------------
[1] В.Стоилов. Есе. Ръкопис; публикува се за пръв път; запазени са езиковите особености на текста. От колекцията на НБУ. Фонд 2.

Източник: bibliosphere.nbu.bg