В доклада си „Предаден ли е Левски и от кого?" Стоян Михайлов посочва, че вина за оклеветяването на поп Кръстю имат Величка Хашнова, Марин поп Луканов и другите от фамилията на поп Лукан Лилов, Димитър Пъшков, Захари Стоянов и Иван Вазов, като отхвърля ролята на политическите фактори преди Освобождението и на държавата след това за формиране на общественото мнение по този въпрос. С други думи, той не приема политизирането на проблема.

Безспорен факт е, че клеветата срещу ловчанския свещеник най-напред е огласена от страниците на вестник „Независимост" - орган на българската революционна емиграция.

В бр. 38 от 9 юни 1873 г. редакторът Любен Каравелов съобщава на своите читатели, че е научил „из достоверен источник, че покойни Васил Левски е предаден от двама ловчелие" - Добре механджия и Пано Петков, като намеква, че „тука е помешен и един поп, но ние и до днес не сме известни до колко е голямо неговото предателство".

В бр. 47 от 11 август 1873 година Любен Каравелов публикува Дописка от Плевен, в която се казва: „Позитивно вече се знае, че Васил Левски е предаден от поп Кръстя. Васил е дал на тоя поп малко парици и някои други неща да ги скрие; а тие парици и тие неща са биле най-главната причина, която е накарала черковният служител да предаде една християнска душа на турските джеляте. Няколко честни българе съветовале Василя да не ходи при поп Кръстя, но той ги не послушал, защото поп Кръстйо е бил председател на един от частните комитети. Когато Васил излязъл от поп Кръстъвата къща, то бил хванат от заптиете. ... Сега засега почти, почти секи българин са гнуси  от попа Кръстя. Секи българин го нарича Юда и  презира го. ... Тоя предател беше дошел преди
малко време в градът ни; но нашите го приеха така, както приемале и най-гнусавите гадове."

С това се поставя началото на кампанията срещу поп Кръстю във вестник „Независимост".

В брой 23 от 23 март 1874 година Любен Каравелов отпечатва нова дописка, този път от Ловеч: „Познатият вече предател убиец на покойни Василий Левски в последнйото време е станал официален шпионин. Аз говора за поп Кръстя Недялков, който до днес още са счита за христиенин и който служи в черковите ца божественна служба. Тоя ерей направи преди десетина деня в друга една гнусава пакост, която свидетелствува твърде ясно, че поп Кръстйо принадлежи в числото на оние отчаяни харсъзе които са не срещат не само между христиенете на восток и запад, но и между гръците. Преди три недели поп Кръстйо отишел в Троян ... Тоя български изрод беше испроводен от правителството да търси някакви си „комети", т.е да шпионира и да клевети невинните селене. Не преминаха нито пет деня после неговото отивание в това село, а 7 - 8 души младежи бяха вече уловени и оковани в железа. ...Трябва да ви кажа и това, че почти сичките ловчелие (освен безгрешните чорбаджие) са настръхнале от страх и вардат са от поп Кръстя, като от чумата. Много майки проклинат това смръдливо куче и молат бога за отмъщение!... Ако вие да би са срещнале с тоя човек, то би трябвало да си помислите, че той е някой архимандрит или някой владика. Лицето му блести, като месечина, от дървено масло, от лой и от чорбаджийско лустро; дрехите му са лъщат от коприна; в къщата му която той направи преди малко време са намира цял харем момчета и вдовици| (измекерки); а хатът му цвили и сваля звездите. .. .Освен това, поп Кръстйо води след себе си и оланин. И така тоя изрод събира плодове от своето предателство и блаженствува от сяка една страна. Тряба да ви кажа и това, че той са не покорява даже ни на епископът си; а дядо Аверкия (който е Врачански, а не Ловчански владика - б.м.) има доста причини да мълчи и да са потая (?). А ще ли народът ни да търпи тие изроди още дълго време? - Аз мога смело да ви кажа, че това не е възможно. Но вие твърде лесно можете да ми предложите следуюшият въпрос: „А нема между вазе са не намира нито едно юнашко сърце, което да избави народът си от тоя изедник и да отмъсти и за покойни Левски, и за оние невинни деца, които гният по Деари-Бекирските темнииици?- Почекайте още малко. Ако в нашите сърца да има нелицемерна честност, то ние ще да ви покажеме своята сила. ... А какво прави владиката ни? - Той приследова някакви си атеисти, които уж биле наводниле  отечеството ни и които грозиле и на православието ни  и на народността ни. Вижте му умът, та му кройте аба."

Всички твърдения, съдържащи се в цитираните публикации, са абсурдни. Странно впечатление прави обаче фактът, че с времето хулите и злостните нападки по адрес на свещеника се засилват, докато за Васил Левски се говори все по-рядко.

Така  стигаме до последната дописка от Ловеч, отпечатана в брой  43 от 10 август 1874 година, в която дори името на Левски не се споменава. За сметка на това обругаването на поп Кръстю тук преминава всякакви граници: „Из Ловеч являват, че поп Кръстйо, който преди година и половина предаде на турците своето стадо, е афоресан от народната совест и от чистотата на човечеството. Ако тоя изрод излезе в черковата да раздава нафора, то ни един верующи са не приближава до него; ако върви из пътят, то секи му обръща гърбът си; а ако иде в някоя къща, то или бягат от него, или го посрещат без език и с очевидна ненавист, чегато е евреин или чегато е брат на Юда (Разбира се, че му е брат. р.) Мнозина му говорат в очите, че той е предател и че е проклет от бога; но той мълчи, като черен гроб, и върви из пътят като подивял."

Ясно е, че злонамерените слухове и плиткоскроени лъжи за поп Кръстю, пуснати от неговите лични врагове в Ловеч, щяха да бъдат забравени без намесата на Любен Каравелов. Той превръща вестник „Независимост" в глашатай на клеветата. С кампанията срещу поп Кръстю Любен Каравелов обслужва интересите на българската революционна емиграция, която се стреми да наложи своето влияние сред народа. В преследване на тази цел революционерите се изправят срещу Българската православна Църква, на която ловчанският свещеник е виден представител.

Известно е, че българското духовенство има основен принос за запазване и укрепване на народността. След създаването на Екзархията обаче революционерите оспорват нейната водеща роля в развитието на обществото.

Ярък изразител на тези радикални настроения е поетът -революционер  Христо Ботев. Във вестник „Знаме" той пише: "Екзархията, за осъществяването на която българският народ ... изгуби цели 20 години...е принесла такава полза на тоя народ, каквито са му принесли  различните хатихумаюни, хатишерифи и гюлханета...искат да ни уверят, че екзархията е начало на нашето освобождение, че тя щe ла извади народът из тинята на робството и на невежеството, че тя ще да прибере под своите ощипани крила отдалечените части на народът и огради своето стадо от сяка една чужда и вредителна за неговото единство пропаганда и че ще да положи основният камък на неговото бъдъще щастие и благоденствие; но ние, които имаме твърде малко вяра в калимавката... и които нямаме особена любов към всемирните паразити на човечеството (духовенството - б. м.) не можеме да видиме онова, което не съществува, и не можеме дд' предположиме това, което и самата история опровергава."(брой 7 от 2б януари 1875 година, ст. „Какво може да направи нашето духовенство")

В статията си „Народът и духовенството" (бр. 16 от 17 май 1875 г.) Христо Ботев изпада във видимо противоречие - от една страна той признава ролята на Екзархията като защитник на народността, но от друга, продължава да твърди, че тя няма право да решава съдбините на народа: „...черковният вопрос, около когото сме се въртели в продължението на цели 20 години, е за нас и за българският народ вече анахронизъм, а екзархията е такова учреждение, което има смисъл само за оние епархии, които не са още смъкнали от шиите си ненавистното фанариотско иго и които се раздират от убийствените пропаганди на гърцизмът и на сърбизмът. Екзархията, повтаряме ние, е потребна само затова, за да прибере разпръснатите части на народът и да ги свърже в едно цяло; а сичкото друго - не е за нейните уста лъжица. Като учреждение, което е основано на власт, на лъжа и на насилие, тя не може да привлича симпатиите ни на един свестен човек...сяко едно гнило, безумно и несъвременно учреждение е осъдено рано или късно на смърт ... Един от най-главните врагове на прогресът и на свободата са били, а може би още дълго време ще да бъдат духовенството и религията. ... Религията пропада и дава място на по-новото и научно миросъзерцание, духовеството слазя от сцената и дава място на свободата и на равенството... народът...отдавна вече е вдигнал своите надежди от екзархията и я търпи от немай-къде ... това показва, че той.. .е народ от новата история и с твърде завидно бъдъще."

След Освобождението някои от новите български управници предприемат действия, насочени към ограничаване правата яа Българската православна църква.

Особено активен в това отношение е Стефан Стамболов. В стремежа си да подчини духовенството на своята политика, най-напред налага премахването на Търновския митрополит Климент (Васил Друмев) от поста екзархийски делегат и замяната му с управляващия  Софийска епархия бивш Скопски митрополит Кирил, "който  стоеше далеч от политическите работи и бе наклонен да се вслушва в исканията на правителството." (1887 г.)

Обвинените в русофилство  синодални архиереи Търновски митрополит Климент, Варненско-Преславски  митрополит Симеон и Врачански митрополит  Константин са изведени насила от синодалната сграда  в София и откарани по епархиите им (31 декември 1888  срещу 1 януари 1889 г. с.с.).

Стамболов се намесва и в изборите за нови митрополити. По повод избирането на Натанаил за Пловдивски митрополит патриарх Кирил пише: „На I 1891 г. Стамболов бе телеграфирал на Пловдивския окръжен управител да работи заедно с окр. управители от Хасково и Пазарджик за избирането на Натанаила, като се внуши на избирателите да дадат глас за него...Телеграфическо нареждане той бе изпратил и на окр. управители в Хасково и Пазарджик."

През 1892 година Стамболов налага управляващия Ловчанска епархия еп. Партений за Софийски митрополит. Във връзка с това събитие, Тома Васильов, тогава главен секретар на МВР, си спомня изречените от министър-председателя думи: „Аз искам за владика човек, който да ми бъде послушен и да не ми пречи на моята политика. Ученост, благочестие, морал и др. подобни не ми са потребни. Антим (другият кандидат-б.м.) не е за мене. Аз ще туря Партения."

Най-ярък пример за политическа разправа с духовен лидер е насилието, упражнено върху митрополит Климент. През 1893 година той е нападнат от проправителствена тълпа в митрополията му, където унищожават всичките му ръкописи, малтретират го, бива заточен в Петропавловския манастир, съден и осъден на затвор, който излежава в Гложенския манастир. Тук през 1894 година го посещава Ловчанският окръжен управител Марин поп Луканов, който дълго увещава „твърдоглавия" владика да отиде в столицата, за да иска милост от премиера. Това нещо, което е под неговото достойнство, Климент категорично отказва да направи. Тогава Марин поп Луканов прибягва към брутални заплахи, че щели да го качат на едно  краставо магаре и да го развеждат като чучело из цяла България.  А след тази тьржествена церемония" щели да го прехвърлят в
иякое село на турска територия.

И все пак, въпреки антицърковната политика на някои авторитарни правителства, до  9 септември 1944 година наред с клеветата  за поп Кръстю се чува и истината.

2. Учудваща е констатацията на Стоян Михайлов, че след тази дата (9 септември 1944 г.) „властта не внася корекции" по темата,  нямало документи, които да третират въпроса за предателството на поп Кръстю, и той бил „предоставен на историческата наука"

Що за историческа наука е тази, която не допуска да се каже истината? Защо в периода 1944-1989 година няма нито един учебник по история, одобрен от Министерството на народн просвета, в който поп Кръстю да не е представен като предател Васил Левски? Документи, за каквито пише Стоян Михайлов  е имало и след Освобождението, но тогава истината е била обществено достояние, докато тоталитарната власт превръща лъжата в догма. Затова издателствата, които през комунизма са само държавни, отказват да публикуват какъвто и да е материал в защита на поп Кръстю с един и същ мотив: „издаването не е целесъобразно,  понеже е в  противоречие  с официалната историческа доктрина."

Доктринерското мислене на комунистите не допуска друга идеология, освен комунистическата. По тази причина религията е наречена опиум за народа.

3. „Що се отнася до отношението на управляващата партия в лицето на БКП към православната църква у нас", което Стоян Михайлов определя като „многоаспектно" и неподдаващо се „на еднозначна характеристика", налице са факти, които говорят за извършени престъпления. Ето само част от тях: без съд и по най-зверски начин са избити десетки свещенослужители, в това число архимандрит Паладий от Видин, отец Лука Юруков от Панагюрище, йеромонах Наум. архимандрит Ириней и Неврокопски митрополит Борис; т. нар. Народен съд осъжда 148 духовници, от които 13 получават смъртни присъди и веднага са екзекутирани; храмовете са затворени, църковните имоти -одържавени, семинариите - закрити; екзарх Стефан е отстранен от екзархийския престол и интерниран в село Баня; съставът на Синода е подменен с удобни на властта лица.

4. Не е вярно твърдението на Стоян Михайлов, че „Поп Кръстю през 1879 г. осъжда... опита за получаване на пари от Денчо Халача, завършил трагично с убийството на неговия слуга."

Трябва да се отбележи, че формулировката, дадена от докладчика на това деяние, ясно показва, че той не прави разлик между получаване и кражба. Получаването става със съгласиет на даващия и в конкретния случай опита за получаване на пари завършва с отказ. В този смисъл поп Кръстю не осъжда опита за получаване на пари (да не забравяме, че той е касиер на Ловчанския  революционен комитет). Последвалото проникване в дома на Денчо  Халача, с цел да бъде ограбен, докато той и семейството му  отсъстват, не е нищо друго освен кражба, за която Левски пише в  писмо до Любен Каравелов на 25 август 1872 година: " С още един другар по пладне в Ловеч всред града, преоблечен, тайно, че  през друга къща влизам у едного чорбаджия ... в къщата му...изчупил бях врати, сандъци и не намерих повече освен 1400 гр. турски все бешлици."

Появилият се неочаквано слуга се превръща в неволен свидетел на престъплението и това довежда до неговото убийство от Левски.

Ha нас, както и на поп Кръстю, не ни е известно в Наредата и на революционната организация да има член, който предвижда убийство на невинен човек. Затова свещеникът с основание пита: „Кой и защо уби невинното младо момче в Лович (в Денчовата къща) и защо отиде там? Народ ли да събужда, или къща да обира и хора да убива?" По същата логика той осъжда и убийството на дякон Паисий от Димитър Общи в Орхание: „Кой и защо уби дякон Паисия, когато той беше невинен човек и, който и при издъхването си не изказа убийците ако и да ги знаеше кои са?" „Разумният човек, казва поп Кръстю, може да нарече народно движение, само ония дръзновени юнаци, като X. Димитра, Ботя, Панайота и др. които ги последваха и излизаха да се бият с тиранското правителство и изгинаха за отечеството си; както и толкова братя в Тракия, а не такивато съмнителни потайности (т.е. кражби и убийства на невинни хора, при това българи - б.м.); които се вършеха по явна посока към съсипителни следствия."

5. Стоян Михайлов не е първият и надали ще е последният, които се замисля къде е мястото на поп Кръстю в националната ни история.

Поп Кръстю е свещеник със задълбочени познания и широка култура, патриот и просветител. За него унгарският изследовател Учен ф. Каниц пише: „За щастие, намерих в особата на главния учител на българското училище Господин Никола П. Ковачев и в неговите приятели... и особенно в поп Кръстя, високо образовани хора, които толкова любезно, колкото и неуморимо ми спомогнаха
в моите изследвания, в моя труд."

Свещеникът е  един от водачите на ловчанските българи в борбата им за църковно-национална независимост: „При всичко, че роден българин, на  владиката Иларион всичките напредничави хора гледаха  като на едно мощно препятствие за скорошното образование на народа, защото той управляваше съвсем в духа на фанариотските владици, на които той бе побелял ученик. Нему преписваха много своеволия в венчаванията и разводите, него описваха като жаждущ за пари, но още по зле, той постоянно бе в борба както пропъдените гръцки попове, с учителите и с либералните попове от Ловеч, като например с поп Кръстя"  и " В църква от амвона той (поп Кръстю-б.м.) държал пламенна реч пред Илариона против него и гръцките владици."

След избирането на Иларион за Кюстендилски митропол ловчалии възлагат на поп Кръстю да изпълнява длъжнос владишки наместник.

При посрещането на ловчанския митрополит Дионисий поп Кръстю произнася смело напътстващо слово: „Като истински Пастир на Христовото стадо, недейте мисли, че правдата може се погази някога, а кривдата да възтържествува. ...Прегледайте училищата;  защитете истинските и достойни учители, шарлатаните презрете. Претърсете свещенството; на достойн дайте дързост да изпълняват истински високите си длъжности грубите и вредителните възпрете от шарлатаниите, които вършат безсъвестно в унижение на цялото свещенство и в срам православната наша вяра. ...Работете съвестно. Не мислете, своеволията и себичността на някои по-горни лица можат да Ви направят добър и самостоятелен. ...Бъдете защитник на правда и строг гонител на кривдата и беззаконието, ако искате да придобиете любовта на стадото си." И до днес малцина онези, които биха се осмелили да поучават прекия си служебен началник, и то на всеослушание.

Ловчанският митрополит и бъдещ български екзарх Йосиф отличава поп Кръстю с офикията „иконом" и го назначава за свой наместник в Орханийска околия.

Поп Кръстю пропагандира идеите за национал освобождение. Той пръв донася и разпространява в Ловеч съчиненията на Георги Стойков Раковски.

Поп Кръстю участва в ръководството на Вътрешна революционна организация, създадена от Васил Левски. Той заклева членовете на Българския революционен централ комитет в Ловеч и става негов касиер.

Свещеникът замисля да издава вестник, който ще разпространява свободно в Българско. За това научаваме от едно писмо на Васил Левски до Любен Каравелов от края на юли началото на август 1872 година: „Наш свещеник, на име поп Кръстю ще дойде при вас да се разбере ще може ли на нашата печатница да издава вестник, който ще бъде свободен за в Българско. Той щеше да отиде в Ибрпаила да го издава, но аз му казах по-напред да дойде да се разбере с вас. Човек е, който може да ви бъде полезен, па и вие нему в неговата работа. Той ще дойде с осем-десет хиляди гроша. Вижете дано направите по-добра работа"

Поп Кръстю е автор на "Требник" - сборник от съчинения: стихогворения, басни, епиграми, публицистика. Част от тях са слова произнасяни при изпълнение на служебните задължения (^Молитва", „Слово на святое кръщение", „Венчание", ^Погребение"), пред ловчанското гражданство („Слово върху "бществените работи") или при тържествени случаи („При посрещането на един владика").

П. Р. Славейков публикува четири от произведенията на свещеника („Кой е благороден", „Надут секретар", „Свободията е по лоша от неволията" и „Един армаган") във вестника си „Целокупна България" през 1879 година.

Във всички служебни и обществени дела, с които се занимава, поп Кръстю показва завиден за тогавашния българин интелект и висок морал. „Точно тия качества на човека са били еманацията на узрялото вече национално самосъзнание." Поп Кръстю е разбрал, че „нито кух ритуал, нито бездейно отшелничество, а жива дейност и жива мисъл помагат за спасението на човечеството" и „е вървял по истинската пътека. Хем не се е задоволявал с ритуала на енорийски свещеник, хем е проповядвал на своите миряни действие за постигане на свободата. А пък след като са я постигнали, действията им да бъдат такива, че да не обезсмислят нейната ценност. И с мисъл, и с действие попът е стоял на висотата на епохата си."

Личности като поп Кръстю, "Превъзмогнали егоизма си в полза на общността", са истинските нравствени ориентири,  от които българското общество има нужда. От тази глелна точка определението на Стоян Михайлов за свещеника като "регионален деец" няма никакво значение. А може би са прави  онези автори, които виждат в подобно подценяване мъката  на някои лица, заради отнетата им привилегия да казват кои е национален деец и герой. „Досега тоя статут са  имали властниците, манипулаторите от бърлогите на партизанщината, агресивните обществени провокатори.  Как така изведнъж самите почтени граждани ще започнат да определят беззащитната почтеност като мерило за историческо достойнство? Тогава къде отиват те, хиените на словото?"

6. Своите „уводни бележки" Стоян Михайлов завършва с оценката, че „е несериозно да се създават организации "Граждани срещу насилието, които не разкриват икономическите, класовите и другите социални корени на насилието в съвременник свят, включително в България, и не се обявяват против тях" Откъде Стоян Михайлов черпи сведения, че създателите на фондация „Граждани срещу насилието" не се борят като цяло и по отделно за социална справедливост? И нима оклеветяването на един невинен човек не е насилие, срещу което трябва да се борим?

Клеветата също е Голготски кръст.

БЕЛЕЖКИ
1.   Г. Генов, Политическа и дипломатическа история на България, т. XII, С, 2001 г., стр. 61
2. Г. Генов, цит. съч., стр. 64
3. Патриарх Кирил, Натанаш митрополит Охридски и Пловдивски (1820 - 1906), С, 1952 г.. стр. 533
4. Т. Васильов, Живот и спомени, С, 1938 г., стр. 152
5. Стефан Цанков, Българската православна църква от освобождението до настояще време, ГСУ, Богословски ф-т, т. XVI, 1939 г., стр. 35
6. В-к Глас македонски, бр. 32 от 1894 г.
7. Клеветата за поп Кръстю, С, 2004 г., стр. 63
8. Стоян Груйчев, Черна книга за престъпленията и жертвите на комунизма в България 1917 - 1990 г., С, 2001 г., стр. 6-16
9. Васил Левски, Документално наследство, С, 1973 г., стр. 208
10. Ръкописите на поп Кръстю, С, 2002 г., стр. 128-129
11. Ф. Каниц, Градът Ловеч, Л., 1902 г., второ издание, стр. 35
12. Ф. Каниц, цит. съч., стр. 36-37
13. П. Стоянов, Градът Ловеч, 77., 1901 г., второ издание, стр. 63
14. Сб. Ловеч и Ловчанско, KH.IV, С, 1932, стр. 23
15. Ръкописите на поп Кръстю, С, 2002 г., стр. 115-116
16. Сб. Ловеч и Ловчанско, кн. IV, С, 1932, стр. 30; М. Арнаудов, Екзарх Йосиф и българската културна борба след създаването на Екзархията (1870-1915), m.l, С, 1940, стр. 222
17. П. Стоянов, цит. съч., стр. 64
18. П. Стоянов, цит. съч., стр. 22 и стр. 64
19. Васил Левски, Документално наследство, С, 1973 г., стр. 200
20. Ръкописите на поп Кръстю, С, 2002 г.
21. В-к Целокупна България, бр. 33 от 31 октомври и бр. 36 от 12 ноември 1879 г.
22. М. Ганчев, Необходимият поп Кръстю, В: Правото излезе налице, С, 2005 г„ стр. И
23. М. Ганчев, цит. cm., стр. 15
24. Клеветата за поп Кръстю, С, 2004 г., стр. 79
25. Пак там
26. М. Ганчев, цит. cm., стр. 13