Росица Нешкова

Бях на 23, когато започнах работа в Онкологията.Току-що завършила -млада,нежна,пълна с мечти....Дали случайно попаднах точно там..точно в този момент,или съзнателно съм търсила трудния път ?!..Дали трябваше да послушам завеждащия секция,че тази работа не е за моята ефирна тогава физика..Дали това беше първото тежко изпитание ?! Дали трябваше да плача всеки път, когато провеждах експерименти с мишлета,които умираха....Мъкнех тежките кафези с разширени очи в груба среща със смъртта и страданието....Това ли калява човека, това ли го прави силен не знам....Пред очите ми си отиде момче..по-младо от мен..Четеше в болницата за изпит...Не можа да го вземе..смъртта го изпревари и взе него...Още помня ужаса на всички нас, които се бяхме сприятелили с него и добродушната му усмивка..И вярата му,че ще вземе изпита добре...Не искам да ви натъжавам ни в клин ни в ръкав..Но като видя как някой се оплаква от живота си.без сериозна причина..здрав и прав и ми идва да викна с всичка сила ....И ми идва да разкажа за онова момче, което обичаше живота.....Което знаеше, че си отива , но се усмихваше...Идва ми да разкажа на всички....