Снимка и текст: Николай Генов

Пътеката ми неусетно се беше вляла в калдъръмен път и след няколко завоя пред очите ми се откри вълнуваща гледка - една от онези внушителни сгради, които човек може да види само на сън. Над гората старчаха изящните върхове на кипарисови дървета. Обикновено, където има кипариси, има и манастир, но в случая уточнението е излишно, защото стоях занемял пред голимия манастир. Спомних си думите, записани в един от хрисовулите на цар Иван Александър от 1342 г.: „Там се намира божественият и всечестен дом, който е почитан в името на славния великомъченик Георгий, наречен Зографски...”

Бях стигнал до манастира-светиня, построен след падането на България под византийско робство. Историята разказва, че по онова време от българския град Охрид дошли трима братя със славен болярски произход - Мойсей, Иван и Арон. Те построили три кули и заживели в тях като исихасти. По-късно решили да съградят свой манастир на името на Св.Георги. Името „Зограф” дошло от това, че светецът сам се изографисал на една дъска. Така се появила чудотворната икона, пазена и до днес в главния храм на манастира.

Преди повече от два века “Зограф” се е намирал недалеч в околността, където от него са останали само руини, а строежът на сегашното място започнал през XIV в. Най-старата му днешна част е от 1758 г., а най-новото крило с трапезарията и църквата „Св.св. Кирил и Методий" били издигнати през 1896 г. В големия манастирски двор между два високи кипариса през 1768 г. е построената със средства на хаджи Вълчо от Банско старта църква „Успение Богородично". Голямата съборна църква до нея „Св.Георги Зограф” пък е била издигната на мястото на съборената през 1801 г. Тя е широка, с изящен иконос¬тас и има оловен покрив. Стенописите й, както пише на един надпис над вратата, са дело на странджанеца Митрофан Зограф, заплатени от видинлията Иванчо Алтъпармаков. На тях, наред с множеството религиозни сюжети, видях безброй ликове на светии, на балкански владетели, сред които и този на цар Иван-Асен ІІ, на тримата братя основатели на манастира, на ктиторите проигумени Ефтимий и Порфирий, а също и нападението на пирати и героичния отпор, който им дали 26-те манастирските братя през 1275 г. Защитавайки манастирската кула, те били изгорени живи, но не се предали. Впоследствие ги канонизирали. Игуменът ми разказа, че след битката при Клокотница на 9 март 1230 г. българският цар Иван-Асен ІІ посетил Света гора, където прекарал няколко дни и дарил Зографския манастир с грамота. Този български владетел и царете Иван Александър и Иван Шишман се почитат като ктитори от атонските манастири.

Църквата „Св.Георги Зограф” има великлепен резбован иконостас с 8 големи икони. Той е с изящни двери и невероятен владишки трон с ребован балдахин. На видно, достъпно за богомолците място в църквата се пазят трите чудотворни икони, обковани със сребро и поставени под защитно стъкло. Главната сред тях е тази от легендата, на която светецът се е самоизографисал. Наричат я Фануилската икона. Също с неговия лик е и Аравийската икона. За нея се твърди, че дошла тук, след като преплавала морето на гърба на необучено магаре. Третата от чудотварните икони е пак на патрона и е дарена от молдовския владетел Стефан Велики в началото на ХVІ в. Според специалисти и трите икони са надзографисвани върху по-стари.

В големия двор срещу входа на манастира се намира скромният възпоменателен паметник на същите 26-те свети зографски мъченици. А извън сградата на манастира е гробищната църква. В нея са събрани и подредени черепите и костите на стотици умрели в манастира монаси. Недалеч са и няколкото сгради на някогашната манастирска болница, която се е славела из целия полуостров с добрите си лекари - монаси.

За нас Зографският манастир винаги е бил свято място, защото в най-критичните дни за България е оставал вярна крепост на българщината. Тук са живели наши народни просветители и оттук смелите им идеи са тръгвали за България.

В Селиновата кула в стария "Зограф" от 1365 до 1370 г. е живял Патриарх Евтимий (според писмени сведения на Григорий Цамблак). По това време манастирът е бил висша книжовна школа за българските монаси. Самият Евтимий бил последовател на бившия зографски мо¬нах Теодосий Търновски - най-талантливия ученик на основателя на исихазма Григорий Синаит. Исихазмът пък бил пренесен в Сърбия от друг зографец, Константин Костенечки.

В манастирската библиотеката се пазят преписът на Патриарх-Евтимиевия служебник от XIV в., наречен Зографския свитък, 50 царски хрисовула, Драгановият миней и Радомировият псалтир от XIII в., житието на св. Петка от Патриарх Евтимий и още стотици други.

През 1762 година отец Паисий се премества в Зографския манастир, където завършва работата си по своята „История славянобългарска“. Въпреки че са ни известни неговите писмени обещания "на книга” да остане до края на живота си в Света гора, неспокойният му дух, който не можел да го остави на едно място, го подтикнал сам да стане разпространител на великото си дело из България.

През 1908 г., когато се ровел из прашните, необитаеми зографски килии с изпочупени прозорци, академик Йордан Иванов намерил смятания за изгубен „Поменик на българските царе" и за негово учудване това, което се считало за безвъзвратно загубено - оригинала на Паисиевата история ...

Качих се на мнастирската кула в източното крило. Наричат го Банска махала, защото тази най-стара манастирска част била построена с дарения от жителите на гр.Банско. Разгледах множеството параклиси, чиито всеки сантиметър беше щедро изографисан, видях камбаните и погледнах от камбанарията към двора.

Незабравими са часовете и дните, които прекарах по скатовете на планината край манастира. Наблюдавах как слънцето позлатява «Зограф». После облаците го сливаха с околната гора. Точно тогава започваха да бият камбаните.

Поредните дни в Градината на Божията майка минаха неусетно. Когато тръгнах от "Зограф" към Арсаната (Зографското морско пристанище), мъгла и дъжд бяха обвили манастирските кули….