Севим Тахир (студентка втори курс, специалност "Политология" в Пловдивския университет, 2006/2007 г.)


Етническият мир е непресъхваща тема за анализи, дискусии и коментари. Имайки предвид комплексирания характер и спецификата на проблема, подобна тенденция е логично обяснима. Спекулациите с етническия мир  се превърнаха в основен инструмент на определени политически групи за извличането на политически облаги и печелене на популярност, но в случаите когато един политик не е в състояние да овладее и канализира своите мисли, езикът се превръща в негов враг.

Говорейки за  етнически мир, е редно и целесъобразно да представим понятието "етнос" в неговата пълнозначност. Общоприетото разбиране за „етнос” се свързва с народ, народност. Това е социална група, която е обединена на основата на общи връзки, но  е различна. Съзнанието за собствена идентификация е необходима за разграничаването и осъзнаването, че  посочената група е по-различна от "другите", но това не я прави по-малко ценна и значима в съвместния живот с хората от различен етнически произход. Традициите, които според съвременните автори, представящи глобалната епоха, губят своето значение, изиграват решаваща роля при консолидирането и изграждането на етническия образ на дадена общност и нейните културни особености. Това твърдение се отнася със същата сила и за религията, която формира система от ценности и оформя индивидуалния мироглед чрез своя фундамент - дълбоко кодифициран в съзнанието на хората. Тя е основен стожер на обществото като цяло и се отразява във всеки един аспект на човешкия живот.

Деликатността на темата предполага съобразителност, информираност и далновидност, изисквания с които малко коментатори се съобразяват и създават предпоставки  за поява на междуетническо напражение. Предтставителите на отделните етнически общности стават особено чувствителни, в случаите когато се засягат ценности, изграждащи тяхната идентичност. С цел тя да бъде запазена се задействат механизмите за защита, което от своя страна води до капсулиране на самата етническа група. Всяка реакция, несъобразена с културните особености и конюнктурните различия, е неадекватна и в известна степен вредна.

При решаването на всяка проблемна ситуация е задължителна употребата на механизмите на толерантността, доколкото това е възможно, и избягване на насилието.

За да придобием пълна представа за мащабите на проблема, ще си послужим с данни на Националния статистически институт по отношение на вероизповеданията и тяхното процентно разпределение в България.
 

Източно-православното християнство е доминиращо и обхваща 6 552 751 begin_of_the_skype_highlighting FREE 6 552 751 end_of_the_skype_highlighting души, или 82.6% от населението на страната.
 

Към 1.03.2001 г. на второ място е населението с мюсюлманско вероизповедание – 966 978 души, или 12.2%.

 

Към армено-грегорианското вероизповедание се отнасят 6 500 лица, 6 350, от които са арменци.
 

От общо 1 363 лица, принадлежащи към еврейската общност, само 573 са посочили, че принадлежат към юдейското вероизповедание.

Следва да проследим информацията за  броя на лицата, декларирали принадлежност към определена етническа група :

българска - 6 655 210,

турска - 746 664,

ромска - 370 908,

руска – 15 595,

арменска – 10 382,

влашка – 10 566,

македонска - 5 071,

гръцка – 3 408,

украинска – 2 489,

еврейска – 1 363,

румънска – 1 088,

друга – 18 792.

Не са се определили 62 108 души.
 

Според това преброяване турците са концентрирани главно в три района: Кърджалийския край (Източните Родопи); Източния дял на Стара планина; Лудогорието и Добруджа, като е вероятно в процес на урбанизация те да са се придвижили към съседни градове и райони. По общи наблюдения основен поминък на българските турци е земеделие, занаятчийство, сладкарство, търговия и животновъдство, като влияние за начина на прехрана оказват особеностите на самия район. Трудовата миграция към по-големите градове е тенденция, която трайно се налага. Разбира се, известен процент от българските турци заемат престижни длъжности и властови позиции.

Мирното съжителство между християни и мюсюлмани, турци и българи, изградено върху взаимното уважение на традициите, културните особености, битовите специфики и религиоаните убеждения, е факт през всички тези векове. Тези отношения, прецизирани в морален и психологически план обаче от Възраждането до днес са обременени от недоверие, предразсъдъци и реваншизъм.

До прекъсването на отношенията между тези две етнически и религиозни общности - българи и турци, се стига по време на установяване на комунистическо управление в страната.

Процесът на насилствено коопериране на земята е причина за масово напускане на  пределите на България през 1950-1951 г. на  около 155 хил. турци в Турция.
 

Най-масовата  вълна на миграция е от 1989 г., когато подгонени от възродителен процес, около 360 хил. души се преселват в Турция. След падането на режима част от тях се завръщат в България, но около 240 хил. предпочитат Турция за постоянно жителство. Една от основните особености на това управление се изразява в повсеместната забрана на религията. Толерантността по своята същност никак не се вписва в комуничестическата догматика, но тя се проявява във вид на известна компенсация по повод на гореспоменатата забрана. Така се създават държавни училища за обучението както на турци, така и на евреи и арменци, като целта в случая е: чрез образование и култура да се превъзпитат в партиен дух малцинствата. Атеистично образование, което е дълбоко идеологизирано, води до пълна морална и културна унификация на децата. Учените-анализатори на това управление не са единодушни по отношение на целите на държавния апарат. Някои от тях застават зад идеята, че се подготвят подходящи кадри за пренос на комунистическата идеология в Турция чрез изселнически кампании, но дали подобно твърдение е реалистично, е трудно да се каже.

Налага се т.нар. идея за паноптикума, при която държавният апарат обхваща, наблюдава и контролира представителите на малцинствата, особено онези, които се отличават с амбиции, интелект, таланти и стремеж към образование.

В стремежа си да се унифицира населението насилствената политика достига огромни мащаби. Ще си позволя да посоча само част от действията, предприети при опита да се заличи културно-религиозната специфика на българите-мюсюлмани: промяна на имената на помаците през 1972/1974 г. и особено на българските турци през зимата на 1984/1985 г; забранено е да се говори на турски език на публични места и в междуличностните отношения; забранени са празничните ритуали; закрита е университетска специалност - турска филология; разрушават се мюсюлманските гробища; променят се имената на вече починали представители на тази етническа група; унищожават се  здравните картони и архивите на болниците и клиниките за хронично болни.

Този въпрос не би могъл да бъде изчерпан, а коментарите преустановени, защото самото му поставяне предполага наличието на проблем.

Днес турската общност е част от българския етнически модел и запазвайки своята уникалност, се социализира успешно в обществото и постига едно пълноценно съжителство с представителите на останалите етнически общности. Тенденциите са красноречиви по отношение на една основна теза: личните качества и умения са от решаващо значение при възприемането на даден човек. Имайки предвид епохата, в която живеем, глобализацията и придружаващите я процеси, религиозните и етническите различия остават на заден план, за да предоставят възможност за сдружаване в името на общите проблеми на човечеството. Възприемането на всеки един като личност е по-разумно решение, което е присъщо за неограничените от своите предразсъдъци, защото всяко едно генерализиране на дадено твърдение води до появата на  грешка и съответства на некомпетентност. За да приемеш нещо или някого, трябва да го опознаеш, ето защо информираността и знанието са основи фактори и за постигане на разбирателство.

Предубедеността предполага ограниченост при възприемането на дадено явление, а това от своя страна ни ощетява, защото ставаме негодни за истината.