България плати най-скъпия входен билет за Европейския съюз

Нужни са 50 години докато приходите ни от ЕС се изравнят със загубите ни от закриването на ядрените блокове и членския ни внос в ЕС

Разсъждавайки на тази голяма тема се върнах в мислите си десетина години назад в историята на присъединяването ни към Европейския съюз. Не толкова дали трябваше да се присъединяваме, а по условията на членството и по функционирането на Европейската общност. Преди десетина години писах, че присъединяването ни към Европейския съюз няма разумна алтернатива. Проблемите не бяха в идеята за обединяване на Европа, а в начина на обединяването, в нерационалното управление и в дейността на общността. Така мисля и сега.

България е страната с най-нисък или между най-ниските БВП на човек от населението, най-ниска производителност на труда, най-ниска конкурентоспособност, най-голяма бедност и най-лоши икономически, технико-икономически, финансови, социални, екологични, демографски, институционални, здравословни, санитарно-хигиенни, корупционни и други показатели, присъединявала се до сега към ЕС. Корените на тази изостаналост са далече назад в нашата история.

Предстои ни много дълъг път на догонваща модернизация, докато постигнем икономическо развитие, сравнимо със средното в ЕС. То ще изисква огромни човешки усилия, многомилиардни физически и човешки инвестиции, изобретателна предприемчивост и стратегическо въображение. Ще са нужни не години, а десетилетия. И то много десетилетия. Добре е това да се помни на фона на фойерверките по присъединяването и илюзиите по догонването.

  1. Преждевременното закриване на 4 ядрени блока

При цялата ни бедност, на България беше наложено да плати най-скъпия входен билет за ЕС. Този входен билет има много съставки. Една от тях е предсрочното ултимативно закриване на 4 ядрени блока в АЕЦ Козлодуй с обща мощност 1760 мегавата. Никоя друга страна-кандидат не е плащала предварително такава “входна такса”. Вместо да бъде улеснена поради наследената изостаналост и окуражена за усилията през годините до присъединяването, на България беше наложено тежко наказателно бреме.

По мои оценки през 1995 г. създаването на заместваща мощност на закритите реактори щеше да ни струва 4-5 млрд. щатски долара. Понеже през тези 20 години не беше направено нищо за изграждане на заместващи мощности, ако съдим по офертата на Уестингхаус през 2014 г. за седми блок в АЕЦ Козлодуй, изграждането на тези мощности сега ще ни струва 10-12 млрд. долара. Ако продължаваме да отлагаме сумата ще расте. Към тях би трябвало да се добавят още много стотици милиони долари за създаване на хранилище за отработеното ядрено гориво и други допълнителни съоръжения. Позовавам се на варианта с Уестингхаус, защото българските власти, по настояване от Вашингтон и Брюксел, не пожелаха да изградят АЕЦ Белене по руски проект и с руска техника и технология, който би ни струвал два пъти по-евтино при еднакво качество на работата и сигурност за населението.

Към това следва да се прибавят и стотици милиони долари, загубени през всяка от тези години поради пропуснат износ на електроенергия в съседните страни; пропуснато производство на далеч по-евтина електроенергия от малките реактори за българските потребители и за износ, поради изтичането на първоначалния им експлоатационен срок и начислените вече амортизации за възстановяване; пропуснати печалби на АЕЦ Козлодуй; пропуснати доходи от намалена заетост и намален обем ремонтни, транспортни и други външни услуги за централата; пропуснати постъпления в републиканския бюджет от ДДС, корпоративен данък, данък върху доходите на физически лица и други данъци и такси; пропуснати постъпления в бюджета на община Козлодуй; значителни разходи около реакторите след спирането до консервирането им в продължение на много години. Размерът на пропуснатите ползи в продължение на 25 години по изброените направления е около 3,0 млрд. долара. Към тях ще се прибавят още загуби през следващите години до изграждането на заместващи мощности. Общият размер на понесените и очакваните загуби и пропуснати ползи ще възлиза на около 14 млрд. долара.

2. Платен членски внос в Европейския съюз

България плаща редовно в началото на всяка година членския си внос по установени от Европейската комисия критерии (виж таблица 1.).

Таблица 1. Членски внос на България за бюджета на ЕС

Години

Годишна вноска в

млн. лева

2007

634,4

2008

659,9

2009

931,8

2010

779,7

2011

811,5

2012

895,7

2013

908,2

2014

904,7

2015

979,9

2016

935,0

2017

967,0

Източник: Сайт на Министерство на финансите,

Раздел Бюджет. Всички данни са фактически, само

за 2016 и 2017 са прогнози на Министерството.

 

За осемте години членство в ЕС до края на 2014 г. сме внесли 6,53 млрд. лева (около 3,25 млрд. евро или 3,51 млрд. долара по сегашния обменен курс). Това означава по 816 млн. лв (около 400 млн. евро или 440 млн. долара) средногодишно. За 2015-2017 г. се очаква да внасяме около 960 млн. лв. (около 480 млн. евро или 530 млн. долара) средногодишно.

  1. Получени средства от Европейския съюз

През предприсъединителния период България е получила 1962,7 млн. евро (виж таблица 2.):

Таблица 2. Изплатени средства от ЕС на България през

предприсъединителния период

Вид постъпления

Общ размер в млн. евро

САПАРД – до 31 декември 2009 г.

881,4

ИСПА – до 31 януари 2015 г.

783,2

ФАР- до 31 декември 2011 г.

28,4

Шенген – до 31 декември 2010 г.

252,8

Финансов механизъм на европейското икономическо пространство (изплатени от 2004 до 2009 г.)

16,9

Общо

1962,7

Източник: Сайт на Министерство на финансите, раздел България и ЕС.

Към получените средства през предприсъединителния период трябва да се прибавят и изплатените ни средства от структурните фондове и от Кохезионния фонд след присъединяването, т.е. от началото на 2007 до края на 2014 г. (виж таблица 3.).

Таблица 3. Изплатени средства от структурните фондове и от Кохезионния фонд

(с натрупване по години)

Години

Размер в млн. евро

До края на 2014 г.

5098

До края на 2013 г.

3616

До края на 2012 г.

2275

До края на 2011 г.

1257

До края на 2010 г.

681

До края на 2009 г.

174

До края на 2008 г.

19

До края на 2007 г.

-

Източник: Сайт на Министерство на финансите, раздел България и ЕС.

И така, общият размер на платените на България средства от ЕС през предприсъединителния период и по време на досегашното членство до края на 2014 г. е 7,06 млрд евро или 7,63 млрд. долара по настоящия обменен курс. Получили сме в повече 4,1 млрд. долара, отколкото сме платили като членски внос. Ако обаче сравним с понесените и очаквани загуби от закриването на четирите ядрени блока, след приспадане на получените до сега компенсации от Европейската комисия, предстои ни да компенсираме още около 10 млрд. долара (14,0-4,1).

Като член на ЕС България до сега е получавала от структурните и други фондове по 730 млн. долара средногодишно. Ако допуснем, че и в бъдеще ще получаваме същия годишен размер, са ни нужни още около 14 години, за да покрием загубите от преждевременното закриване на четирите ядрени блока в АЕЦ Козлодуй. Ако допуснем, че ще получаваме по 800 млн. долара средногодишно, в резултат на по-добро усвояване, ще са ни нужни около 12 години. Ако включим в сметката и членския внос, който ще плащаме през следващите години и допуснем, че той ще е на сегашното равнище –около 530 млн. дол. средногодишно (макар, че най-вероятно ще е повече), се оказва че нетният годишен излишък (разликата между получени средства от ЕС и платен членски внос) намалява до около 200 млн долара.

При това положение ще ни бъдат нужни още около 50 години, за да покрием загубите от закриването на ядрените блокове. Неизбежно възниква въпросът: кои са виновниците за това суперпрестъпление срещу националните интереси на България? Ще понесе ли някой отговорност за натоварването на България с такова непосилно бреме? При безнаказаното допускане и толериране на такива престъпления няма защо да се учудваме, че 80% от българите сега живеят под европейската граница на бедността! Защото, наистина ненаказаното престъпление е покана за нови престъпления! А в някои случаи и за повишаване в министерски ранг.

Освен казаното до тук, за да бъдем прецизни, трябва да имаме предвид, че значителна част от предоставяните ни еврофондове се връщат обратно към най-развитите страни членки под формата на астрономически консултантски и проектантски хонорари за техни експерти и особено чрез доставката на машините и съоръженията за съответните обекти. По този начин богатите страни от ЕС получават допълнителна полза, а ние понасяме загуби, за които не е прието да се говори публично.

  1. Достатъчни ли са тези изчисления?

Тези изчисления са точни, но съдържат доста условности, защото:

Първо, не включват ползите на България от свободното ни пътуване из Европа, по-големите възможности за работа на български граждани в другите европейски страни и изпращането на част от техните доходи на близките им в България; възможностите на български студенти да учат в тези страни, в това число и в най-реномирани университети; по-голям достъп на българските потребители до разнообразни и качествени европейски стоки в чужбина и от западноевропейските търговски вериги в България; пренасянето на европейски добри практики у нас в различни области на икономиката и извън нея и т.н.

Голямата част от тези ползи не се поддават на количествено измерване, с изключение на паричните трансфери на стотици хиляди българи, работещи в други европейски страни. Тук също има редица условности. По понятни причини, действителните преки трансфери на роднини и други лица са по-големи от официалните, отчитани от БНБ. Но колко по-големи, това също е трудно да се каже. Според изследвания на наши икономисти, общите годишни преводи от чужбина (от Европа и други региони на света) преди присъединяването ни към ЕС са били 1,3% от годишния ни БВП, а след присъединяването – 2,1%. Според наши финансисти те са между 0,8 и 1,0 млрд. евро годишно. По оценки на МВФ и на Световната банка общият размер на средногодишните валутни трансфери от чужбина към България за 2010-2013 г. е бил около 1,48 млрд. щатски долара и вече превишава постъпленията от преки чуждестранни инвестиции.

Числата на трансферите са впечатляващи, но зад стотиците хиляди наши сънародници, които ги изпращат, стоят многомилиардни разходи на България по тяхното отглеждане и образование в миналото и многомилиардни пропускани ползи, че сега са принудени от неволята да работят в чужбина, а не в родината си. Те работят за чужди икономики, като създават за тях многомилиардни допълнителни блага. От дохода, който получават, средно около една трета изпращат на свои близки в България, а другите две трети изразходват за свое текущо лично потребление и евентуални инвестиции в съответните страни, като допринасят за по-висок икономически растеж и по-големи постъпления от данъци в техните национални бюджети.

Нормата на експлоатация на чуждестранните работници там е много по-висока от тази на местните работници. Те създават поне толкова принаден продукт, колкото е получаваният доход под формата на заплата. От това следва, че изпращат в България едва една шеста (14-16%) от онова, което създават в съответната страна. С други думи, ако ежегодно създават нова стойност за 9,0 млрд. долара, около 1,5 млрд. долара изпращат на близки в България, а 7,5 млрд. долара остават в страните домакини. Тези трансфери безспорно са полезни за България сега. Но ако искаме да знаем пълната истина, те са още по-полезни за страните, в които нашите хора работят.

Изпращаната в България малка част от създадения там общ доход от нашите работници не е благодеяние или подарък към нас. Тази практика за нас е по-добра от нищото в момента, а за много български семейства, оставени тук без доходи, е единственият начин за оцеляване, но това не е пътят към благоденствие и национален прогрес на България. То помага само за мизерно финансово оцеляване на много семейства. Но даваме ли си сметка колко семейни трагедии поражда принудителната раздяла на стотици хиляди български семейства: разводи, драматични последствия за възпитанието на децата, оставени без единия, а в някои случаи и без двамата си родители, поверени на техните баби и дядовци, изоставени тук болни и немощни възрастни родители и т.н. Това също не подлежи на количествена оценка. Знаем само, че тези драматични морални трагедии разрушават тъканта на нашето общество и са дори по-опасни от финансовите лишения. Като пиша тези редове си спомням за великолепната песен „Я кажи ми облаче ле бяло”, която ме е трогвала още от детинство.

Второ, изчисленията съдържат и други условности: не включват огромните загуби, изразяващи се в пълна разруха на неконкурентната и незащитена българска икономика от принудителното й неравностойно участие в Общия европейски пазар. В предишната си статия (Разгромът на българската икономика), публикувана на 13 Май тази година в Поглед.инфо, се опитах да представя негативните последствия за България след асоциирането и присъединяването ни към ЕС. Знаем, че тези загуби са огромни, дори разорителни, че може би възлизат на много десетки и дори на стотици милиарди долари, но не се поддават на задоволително количествено измерване. Във всеки случай, не ми е известен сериозен опит за такава оценка.

Разгромът на нашата икономика не се дължи на членството ни в обединена европейска организация. Дължи се на конкретния настоящ Европейски съюз с многобройните му дефекти, който не засилва, а отслабва Европа Това не означава, че всяко участие на слаба икономика в интеграционна общност на силни икономики винаги има такива разрушителни последствия. Подобни последствия се проявяват само когато не се вземат подходящи контрамерки. То се дължи на погрешната политика на ръководството на ЕС и на българските правителства, които не взеха и продължават да не вземат мерки за подходяща вътрешнообщностна защита на нашата неконкурентоспособна икономика в жестоката конкуренция на Общия европейски пазар, където силните винаги печелят, а слабите винаги губят. Това не подлежи на оспорване. На тази тема съм се спрял по-подробно в статията Реиндустриализацията на България и Общият европейски пазар от 15 април 2014 г. Виж публикация № 249 в моя сайт в интернет на адрес www.iki.bas.bg/CVita/angelov/index.htm

От тези разсъждения не следва, че България трябва да напусне ЕС. Нужни са незабавни радикални мерки за промени в режима на функциониране на Общия пазар на ЕС, главно за защита на националните интереси и на икономиките на по-бедните членове чрез подходящи форми на вътрешнообщностна протекция. Само така може да се постигне постепенно намаляване на социално-икономическата пропаст между най-богатите и най-бедните страни членки. Само така може да се избегне или смекчи развитието на общността на две или повече скорости, което се отрича официално, но е неоспорим факт и е само временно палиативно решение. Само така ЕС може да се спаси от разпадане и от превръщането му в не много далечното бъдеще в малка група от 8-10-12 по-богати страни с относително сравними по равнище на развитие и по конкурентоспособност икономики.

В този смисъл трябва да се помисли сериозно по целесъобразността от предлаганото напоследък ускорено приемане в ЕС на страните от Западните балкани. Това би увеличило икономическата и социалната разнородност на Общността, би изострило рисковете за нейното развитие и даже за оцеляването й. Членството в ЕС не е най-подходящото средство за решаване на вътрешните политически, икономически, социални, етнически и други проблеми на тези страни. То по-скоро ще пренесе тези проблеми в бъдещия разширен Европейски съюз и ще го дестабилизира още повече.

Но дори и в този си непълен вид посочените до тук данни са тревожен сигнал за размисъл по резултатите от нашето участие в ЕС. Особено по необходимостта от бързи мерки за отстраняване или поне смекчаване на настоящите сериозни дефекти на политиката на ЕС в различните области на икономиката и извън нея. Ако не се вземат такива мерки напрежението между богатите и бедните страни в ЕС ще расте и в недалечното бъдеще може да предизвика сериозни вътрешни конфликти. Европейските народи нямат интерес и не желаят такива социални и икономически сътресения. Защото в бъдещия многополярен свят с няколко икономически гиганта, с още по-силно политическо, икономическо, социално, религиозно и друго съперничество, Европа може да преуспява само ако е много силна. А ще бъде силна само ако е обединена от общи цели и от прилаганите средства за тяхното постигане.

  1. Неравностойните преговори за присъединяване към ЕС

Преговори по присъединяването между България и Европейската комисия в началото на това столетие в строгия смисъл на думата нямаше. Европейската комисия диктуваше своите условия, а българската страна се съгласяваше с всичко. Нашето правителство дори се гордееше, че „затваря” бързо преговорните глави, за разлика от румънските ни съседи. А важна беше не скоростта на закриването на главите, а тяхното съдържание – какво ще получаваме и какви ангажименти поемаме в съответните области.

Връх на преговорния диктат беше искането за преждевременно извеждане от експлоатация на четирите ядрени блока. Да напомням ли за дискриминационния 7-годишен период за аграрните субсидии; за настояванията за форсирана приватизация; за ограничаване на социалната ориентация на икономиката, чрез рязко свиване на държавните субсидии; за лишаване на стотици предприятия от държавна подкрепа и ускоряване на техните банкрути; за увеличението на безработицата; за комерсиализацията на повечето социални дейности; за ограниченията наши сънародници да работят в другите страни членки и за неравностойното третиране на нашите работници там. Това по-скоро приличаше на безусловна капитулация на победена държава, отколкото на преговори между равни партньори.

Крайно нереалистични бяха и очакванията на значителна част от българите по това време. Според национално социологическо проучване от края на 2004 г., приблизително половината от българските граждани смятаха, че след като станем член на ЕС, жизненото ни равнище ще се повиши бързо и защитеността ни от престъпления ще се подобри веднага.

Ориентацията ни за присъединяване към ЕС, беше превърната от медиите и от основните политически партии в нова надежда за спасение от безработицата, бедността, престъпността и корупцията. Редките гласове на реалистите се заглушаваха с обещания за златния дъжд, който ще се изсипе върху страната ни чрез еврофондовете и за превръщането ни в Швейцария на Балканите. Въпреки това управляващите не проведоха налагащия се при такива съдбоносни за страната ни решения, референдум за членството в ЕС. Защото се опасяваха от истински публични дебати по тази тема и не желаеха да разкриват съдържанието на водените преговори и на поетите от името на България ангажименти с договора за присъединяване. 

През първите няколко години (от началото на 2007 г. и почти до края на 2011 г.) бяхме нетен платец в бюджета на ЕС (т.е плащахме повече, отколкото получавахме), поради ниското усвояване на структурните фондове, а плащахме членския си внос в пълен размер. По време на преговорите се очакваше нетните средногодишни трансфери от ЕС към България да растат през следващите бюджетни цикли. Противно на очакванията, общата сума еврофондове за България през новия бюджетен цикъл 2014-2020 г. е по-малка от предходния.

 

Като изхождаме от горните количествени оценки, необходими са 40-50 години докато натрупващите се действителни нетни трансфери от ЕС към България се изравнят със загубите ни от предсрочното закриване на ядрените блокове в АЕЦ Козлодуй и плащания от нас членски внос в ЕС. Това е равнозначно на лишаването ни от достъп до фондовете на общността за този период. Ако четирите ядрени блока не бяха изведени от експлоатация преждевременно, тези ресурси можеха да се използват за ускоряване развитието на други сектори на икономиката и на обществото. Многобройни изследвания в чужбина, а и у нас потвърждават, че ядрени блокове от типа на закритите у нас продължават да работят нормално в други страни и могат да работят безопасно още 20-30 и повече години. Каква крещяща несправедливост се допусна спрямо България!.

Трудно е да се каже дали тази оценка за броя на годините (40-50), необходими за изравняване на ползите и загубите от членството ни в ЕС ще се промени съществено, ако добавим количествено неизмеримите ползи и загуби, за които стана дума по-горе. На пръв поглед, ползите от членството са много големи. Но и загубите от преждевременното извеждане на ядрените блокове, от разгрома на нашата неконкурентоспособна икономика и от забавеното ни бъдещо развитие са смразяващи.

Главна отговорност за това носи ръководството на ЕС с твърдата му предубеденост спрямо нашите ядрени блокове. Всички компетентни международни институции в тази област и най-вече Международната агенция за атомна енергия във Виена, потвърдиха многократно, че реакторите са безопасни. Натискът за извеждането им от експлоатация не беше по технико-екологични причини. Главната причина за смъртната присъда над реакторите беше, че са руски. Силно влияние оказаха и корпоративни користни интереси на американски и западноевропейски компании – доставчици на такива съоръжения. Впоследствие се оказа, че в Европейската комисия никога не е имало официално решение за закриване на блоковете. И въпреки това ни беше наложено.

Отговорност носят и българските правителства, които водиха преговорите и подписаха споразумението за присъединяване през април 2005 година. Жалко, че България нямаше и няма правителства, като настоящото правителство на Гърция, които да отстояват фундаменталните ни национални интереси! Нашите тогавашни политици допуснаха и нарушение на конституцията, като не изпълниха решението на Върховния административен съд по този въпрос. У нас, обаче за такива “дреболии” не се търси отговорност. Надявах се, че след време интересите на България като член на общността ще се защитават по-добре, отколкото в преговорите за присъединяване. Изминалите повече от 8 години показаха, че и тези ми очаквания са били напразни.

  1. Недостатъчното подпомагане от страна на ЕС продължава и сега

Неразбирането на тежките социално-икономически проблеми на България и недостатъчното подпомагане от страна на ръководството на ЕС за тяхното постепенно преодоляване и догонващо развитие, продължава и сега. Те дори продължават да вземат и да ни налагат решения, които противоречат на националните ни интереси:

В условията на нашата бедност, през последните години у нас идват хиляди бежанци от арабските и африканските страни, подгонени от подклажданите там от САЩ и някои европейски страни вътрешни конфликти. Потокът от отчаяни хора от тези страни към Европа ще спадне рязко, ако престане деструктивната намеса на САЩ и някои европейски страни в тези региони. Финансовото бреме и другите проблеми, които този поток от отчаяни хора ни създават, при нашата сериозна бедност, стават все по-трудно поносими.

Вместо подклаждането на конфликтите да се преустанови, т. е. да се отстрани главната причина за бежанските потоци, и финансовата отговорност за това бреме да се поеме от правителствата на истинските виновници, които ги подклаждат, и преди всичко САЩ, то се стоварва върху южноевропейските страни, в това число и върху нас. През 2014 г. България е получила от ЕС само 15 млн. евро, а сме изразходвали многократно повече по тяхната издръжка, за възстановяване на загражденията по границата с Турция и други предпазни мерки. Да не говорим за нефинансовите проблеми, които ни се създават. Най-новите опити за въвеждане на квотно разпределение среща съпротивата на най-влиятелните страни членки на ЕС.

САЩ и някои европейски страни са инициаторите на икономическите санкции срещу Русия, заради провежданата от нея политика в защита на фундаменталните й национални интереси. Русия беше принудена да отговори с контрасанкции, от които България и други европейски страни търпят големи загуби в инвестициите, износа, транспорта, туризма и други области. Ръководството на ЕС задели някакви средства за подпомагане на отделни пострадали страни, но отново забравиха за България, понеже „не сме имали обща пряка граница с Русия”.

По инициатива на президента на Европейската комисия г-н Юнкер се създава специален инвестиционен фонд от над 300 млрд. евро. Започна набирането на проекти за финансиране. България предложи своите проекти, но отново бяхме пренебрегнати. Има вероятност да се приеме само един наш проект за скромната сума от около 50 млн. евро, докато преобладаващата част от средствата се насочват към най-богатите страни-членки. Защото те подготвят най-добри проекти и по-успешно ги защитават. Ако причината наистина е в това, защо не ни помогнат да подготвяме по-добре проектите с които кандидатстваме?

7 юни 2015 г.