Блага Димитрова

Бележки по романа "Лице" 

(откъс)

Криминалният роман на романа

Работих върху книгата почти десет години на пресекулки. Две мъчителни операции ме откъснаха от ръкописа. Но и в най-критичните моменти ме крепеше една необяснима, неоснователна вяра, че непременно ще оживея и ще довърша романа. Той се превърна за мене в опус вите (лат. – творба на живота – бел. Й. В.). Излишно е да напомням, че това се дължеше на късмета, който ми бе донесъл коминочистачът.

Нищо не бе случайно. Съпругът на лекуващата ме, трогателно всеотдайна д-р Попова, се оказа един от участниците в студентския вестник "Авангард" заедно с моя мъж. Този щедър човек ме снабди с пълно течение на вестника от своя личен, добре подреден архив. "Авангард" играе важна роля в превратностите на политиката, описани в романа през периода на прословутия априлски вятър. А богатият опит с бълнуванията редом със смъртта до възглавницата, който придобих в онкологията, ми послужи за надникване вдън преизподнята на агонията в онзи дял от романа, когато героинята Бора е на ръба между живота и смъртта, спасена благодарение на нежните грижи на любимия. Не мога да скрия, че в образа на този мъж се разгатват чертите на моя Йордан, който денонощно бдеше над болничното ми легло. (Това бе в Онкологията и най-мъчително – в реанимацията – след тежката 6-часова операция на Блага. Там около 12 денонощия не мигнах, за да сменям банките за преливане на кръв, глюкоза и др. Седях на един стол до Блага, която бе между живота и смъртта, първите дни – бездиханна – бел. Й. В.)

И тъкмо довърших работата си над последния вариант, на връх Великден забравих дебелата папка в едно такси, взето направо от улицата, без да погледна номера му. Всичко бе изгубено. Никога не съм била толкова отчаяна. Но аз не съзирах зад рамото си саждената сянка на своя закрилник. Кой друг би могъл да извърши такова чудо, освен коминочистачът? Още на другия ден шофьорът на таксито ми донесе папката, без да ме познава, без да открие адрес, телефон или име, понеже липсваше заглавната страница на ръкописа – работен екземпляр! То е било цяло криминално издирване, все едно уравнение с всички неизвестни.

Съпругата на шофьора, Стойка, словослагателка в наборния цех на полиграфическия комбинат, щом видяла, че мъжът й се готви да хвърли намерената в таксито, никому ненужна папка, викнала: Стой! Ти нямаш представа какъв труд е положен от машинописката! И му заръчала да не се прибира вкъщи, докато не открие собственика. Той напрегнал паметта си за всички непознати пътници, които е превозвал този ден по цяла София, мъчейки се да възстанови на какви адреси ги е откарвал. И започнал от най-далечния: в Бояна. Защо тъкмо оттам? Спомнил си, че на слизане аз съм казала: Дано пак се случи да ни возите! Направил един курс чак до там, намерил вратата, пред която сме спрели, и попитал нашите приятели Харитина и Тодор Борови дали една такава папка не им е позната. Ние предната вечер бяхме вдигнали тревога с надежда, че е останала у тях. Щом продумал, те просто не знаели де да го дянат от радост, дали му нашия адрес и му пожелали от добро да не се отърве.

Оттогава се сприятелихме със семейството му, бяхме на кръщенето на малката им щерка и често посещавахме Стойка на работното й място в печатницата.

Сляпа среща

Първоначалното заглавие за заблуда на цензурата бе "Сляпа среща", насочващо вниманието към любовната линия в романа.

Предварително бях наясно каква ще му бъде съдбата, но реших да опитам. Предадох ръкописа в издателството на Отечествения фронт през 1977 – по-далече от писателските контролни органи. И книгата попадна веднага в сляпа улица. Върнаха ми я с рецензия от критика Иван Цветков – оценката бе в общи черти положителна, но устно рецензентът изрично е предупредил директора Иван Пейковски, че тази книга в никой случай не бива да се публикува. Това бе общоприет похват – да не се оставя писмен документ за отхвърлен ръкопис, а на четири очи да се внушава категоричен отказ. Дори не ставаше и дума за основна преработка, на която впрочем не бих се съгласила – те ме познаваха. (Иван Пейковски, Бог да го прости, бе от Троян, редактор там на местния вестник преди години, познавахме се добре и така узнах за подличката маневра – бел. Й. В.)

Прибрах си тежката папка и я тикнах в най-долния рафт на шкафа. Там тя пролежа две години. Един ден ненадейно ми се обади редакторът в отдел белетристика на издателство "Български писател", прозаикът Димитър Коруджиев, наш близък приятел. По своя инициатива поемаше риска да предложи романа ми за печат под истинското заглавие "Лице". Никак не вярвах, че е възможно да успее. Но той бе упорит. Забелязала съм, че крехките, болнави, уязвими хора са с много по-силен дух от здравеняците и бабаитите.
Читателите мислят, че авторът е проявил смелост сам срещу жестоката система. Но не по-малка, дори по-жертвоготовна е решимостта на редактора да поеме върху себе си опасността за издаването на една критична срещу режима книга. Димитър Коруджиев, болен, с две малки деца, загуби не само работата си в издателството, но виснеше заплаха да не публикуват и неговите произведения, забележителни с висока литературна стойност и с особена духовна светлина, която след Йордан Йовков не бе озарявала нашата книжнина. Нелепа ситуация: колеги бяха принудени да стават цензори-редактори на свои пишещи събратя. Аз дължа редица свои книги на жертвоготовни редактори: Надя Кехлибарева, Михаил Берберов, Андрей Германов, Иван Давидков, рано изтлели върху тази пъклена жарава на службата цензор-цербер.
Последен редакторски оглед извърши Върбан Стаматов, също колега, добронамерен, но службата си е служба...

Едно лице зад романа "Лице"

За да се вмъкне ръкописът през иглените уши, нужен бе рецензент, но не какъв да е. Трябваше да се намери влиятелен литератор от висшите кръгове на писателското съсловие. А тази порода овластени събратя бе свирепа, завистлива, коварна и на всичкото отгоре страхлива да не се провини с нещичко пред върховния шеф. Изкуствата, особено изящната словесност бяха на пряко подчинение на партийно-държавния глава. Придаваше им се огромна тежест. От творците зависеше идейното промиване на мозъците.
И все пак имаше изключения. Много редки, но не можеше да ги няма. Прехвърлях в ума си имена на важни критици, държавни поети, началници в разни служби, явни и тайни. Кой би се съгласил да заложи положението си и да рецензира мое произведение? Още не бе отшумял идеологическият разгром на двутомника ни за Багряна, а третият том забранен за публикуване. Към това се бе прибавило едно мое интервю във френския вестник "Нувел литерер", заклеймено като дисидентско. Бях унижавана да правя опровержение на собствените си думи под заплаха с екстрадиране – паспортът ми бил готов! Не, никой не би се наел да препоръча Лице-то на една неблагонадеждна.

Изведнъж ми проблесна като светкавица: Драгомир Асенов. Той бе главен секретар на Съюза на писателите тъкмо по прозата. Разказали ми бяха една случка: в разгара на кампанията срещу мен по повод на споменатото интервю, той заявил: "Толкова сме огорчавали тази жена... Стига! Какво толкова е казала?" Да изрече подобни думи в коридорите на властта, макар и нейде в по-скрито ъгълче, това никак не бе малко. През последните години общото заболяване ни свързваше с една човешка взаимност. Той бе опериран в Париж, аз – в София, но заплахата за живота ни бе еднаква. При случайни срещи споделяхме патилата си. Неговото бляскаво остроумие не бе пострадало от високите постове, които заемаше. Той умееше да се шегува с болестта си така, както никой друг. А ми се струва, че разбираше, че е обречен. Човек, усетил в тялото си впити щипците на рака, по себе си знам, вече не се бои от нищо.

Изтичах при Митко Коруджиев и обявих: Еврика! По-подходящ рецензент не би се намерил. Той се съгласи, но попита не е ли болен. Бях престанала да се навъртам край СБП, за да не срещам палачите си, и не знаех как е Драгомир. Съдейки по себе си, надявах се, че и той е добре. Да отложим траурния марш! – шегуваше се той често.

Коруджиев настоя по-скоро да му се обадя и да го помоля за рецензия. Но аз не исках да го търся, защото бих го поставила в неудобно притискане до стената и той по-трудно би отказал на мене. Предложих на редактора да постъпят по процедурата – издателството да се обърне към Драгомир Асенов с покана официално за рецензиране на романа. Така и сториха. Междувременно поразпитах тоя-оня и узнах, че напоследък той не се чувствал добре, не ходел на работа. Сигурна бях, че няма да приеме такова главоболно задължение. И престанах да се надявам.

След няколко дни – телефонно звънене у дома. Гласът на Драгомир! Започва с шега. Тежкият ми ръкопис бил в ръцете му, вече го преполовил, скоро щял да изплува. Да бъда спокойна! Питам го за здравето, а той – мене. И пак: Да отложим... (не бе нужно да уточнява какво, разбирахме се от половин дума). Разсмя ме с думите: Вместо да направиш едно криминале от тази история, ти дълбаеш... Я, гледай някои спецавтори... Какъв хонорар щеше да глътнеш! Благо, докога?...

Гласът му звучеше бодър, искрящ от духовитост. Съвсем не можех да предположа, че е говорел от леглото с остри болки, че дебелата папка с моя ръкопис е лежала като воденичен камък върху гърдите му, че е изоставил работата върху своя последен роман, за да преплува чуждата творба-река, макар да е знаел, че дните му са преброени... И е приел без никакви уговорки да изпълни този тежък колегиален дълг.

Мислех че ще мине доста време, докато напише рецензията. Така биха разтакавали мнозина здравеняци и ловкачи в този жанр. Каква бе изненадата ми, когато редакторът ме повика съвсем наскоро и ми даде да прочета текст от 20 страници – положителен анализ на романа "Лице", на авторовия почерк, на събитията, описани в книгата и главно на образа на героинята. Рецензията завършваше с гореща препоръка да бъде публикувано това произведение, което откроява нравствените стойности и активната позиция на съвременния български интелигент.
Когато отидох в дома му да изкажа своята признателност, аз заварих едно умиращо дете – така се бе смалил, потънал в постелята, с лимонено прозрачна кожа. Едва вдигна ръчица и я изтърва от ръба на леглото. Но това, което ме порази до потрес – бе усмивката: едно сияние на пречистена съвест. Лицето му светеше – вече неземно, духовно, детски невинно.

Драгомир Асенов не завърши своя последен, навярно най-добър и искрен роман, за да отдаде остатъка от силите си в подкрепа на произведението на една посестрима. Никой не го принуди на тази жертва. Това бе неговият прощален жест с крехката му, изпита от болестта ръка. Сякаш прочел мислите ми, той промълви: "Други ще напишат моите книги!"

Читателю, зад романа Лице стои едно невидимо, спотаено, мълчаливо лице – едно истинско човешко лице Драгомир Асенов не доживя до излизането на романа, благословен от него. Първия екземпляр, още лъхащ на печатарско мастило, занесох на съпругата му.

Източник: Сайт за литература "eLit " - http://e-literatur.blogspot.com/