Априлският пленум на ЦК на БКП  (2-6 април 1956 г.)  бележи края на сталинския период  в политиката  на България. Осъден и развенчан е култът към личността на Сталин, респ. на българския лидер Вълко Червенков, както и репресиите, свързани с култа. С този пленум започва ерата на Тодор Живков, тогавашния избраник на Москва, но заслугата да остане на власт толкова  време си е лично  на Живков. Той започва подмяната на предишните кадри с доверени свои лица, които също периодически подменя при най-малка опасност от опозиция срещу властта му. Това продължава до Горбачов, когато Живков  изпада в позицията на предшественика си (Червенков), а Москва вече е с нов фаворит.

Хронологията

След смъртта на Сталин начело на СССР и КПСС застава Никита С. Хрушчов. На ХХ-ия конгрес на КПСС той произнася доклад, озаглавен “За култа към личността и последиците от него”, в който осъжда култа към личността на Сталин и политиката на репресии. По зададения от Москва и Хрушчов сценарий, България също трябва да отстрани своите партийни функционери, свързани със сталинските репресии и да осъди култа към личността (на Вълко Червенков).

На 2 април 1956 г. започва пленум на ЦК на БКП, определен по-късно като т. нар. Априлски пленум. Форумът е предшестван от среща на българското Политбюро с Никита Хрушчов в Кремъл. На  нея е решено Червенков да бъде сменен и Тодор Живков да поеме партията.

Априлският пленум приключва на 6 април и на него Тодор Живков е утвърден за първи секретар на партията. В доклада „ХХ конгрес на КПСС и поуките от него за нашата партия” Тодор Живков осъжда култа към личността, търсенето на врага с партиен билет и репресиите срещу партийни кадри, като възлага цялата отговорност единствено върху Вълко Червенков. Той е заменен на министър-председателския пост от Антон Югов, но остава член на Политбюро и заместник-председател на Министерския съвет.

Стенограмата на Априлския пленум вижда бял свят едва през 2002 година (Българската 2002). Дотогава, по нареждане на Тодор Живков, тя е заключена в касата на Милко Балев. Причината за засекретяването на стенограмата е, че на този пленум се казват достатъчно нелицеприятни неща за социалистическата система и за самия Тодор Живков, обвинен в мръсни политически игри, в прочутата “селска хитрост”, осигурила му челно място в Партията и държавата, пред редица други “другари”, далеч по-добри от него. Стенограмата е запечатила и редица битовизми и куриози от типа на: “Как Живков пращал на баня партийните си другари; защо Цола Драгойчева обвинила руските ченгета в некомпетентност; как Славчо Трънски най-напред бил пребиван, а след това се опитали да го купят и да го вербуват за доносник, на което той отказал естествено; как яко ги обработвали в ДС, за да направи Денчо Знеполски лични признания, че щял да ходи да убива Сталин в Москва” (Дилчев 2002: 390). Но както в същия послепис се казва, заслугата на Априлския пленум е в това, че “за първи и може би единствен път в историята на страната след 1944 година участници във висш партиен форум от такъв ранг си позволяват лукса да бъдат откровени. И това, което казват - е точно протоколирано. Такъв случай няма или почти няма за последния половин век” (Дилчев 2002: 390). (Антоанета Алипиева Liternet.bg)

С Априлския пленум в България започва  т.нар. Априлска линия на партията.