Nikolay Slatinski

Знам, че е крайна тезата на мой приятел, но в нея има нещо вярно, колкото и тя с обречеността и безполезността си днес, да ме връща към площадното време преди 27 години:

- Най-напред ни прочитат проповед колко зле сме постъпили, като не сме наказали комунизма, а после си казват наздраве по социалистическа линия със сина на един от главните комунисти, след това лобират в ООН за дъщерята на друг от главните комунисти, междувременно ни обясняват как на първо място трябва да бъде професионализмът и няма нищо страшно ако главен прокурор и председател на Конституционния съд са синове на други големи комунисти, а накрая сядат и обсъждат алтернатива на сегашното управление, впрочем пълно с бивши комунисти, с партията на бившите комунисти...

Признавам си, че в началото на Прехода бях много последователно и напълно убедено против колективната вина и вменяването й по формален признак на принадлежност към БКП, но се оказа, че прикрити зад националния ни, показно хуманен и демонстративно демократичен отказ да вменяваме колективна вина, ние позволихме на номенклатурния елит, на висшата прослойка на БКП и ДС да ни откраднат Прехода и да го плячкосат в свой интерес, а антикомунизмът ни по света, Европа (да, в Европа - също) и у нас бе наричан само по един начин - "пещерен". Единствено в България това стана в такъв потресаващ мащаб. И това е един от главните отговори защо сме на последно място в Европа по всички позитивни, и на първо място по всички негативни показатели, защо демокрацията ни е фарс, сигурността ни е тотална несигурност, а пазарната ни икономика е джунгла.

Ние не намерихме алхимичната формула как да накажеш комунизма без да пострада и един комунист...

Милата Европа дори не се досеща, че тя в не малка степен легитимира онези, за които ни държи сметка сега и бащинско-майчински ни порицава, че не сме ги наказали някога. Някога, някога, толкова някога, колкото 25 лета...