Джина Василева

Ммммдаааа! Започна да тече месец Декември. Капка по капка приближаваме към 6 Декември, когато е рожденият ден на майка ми Шела, някога много красива еврейка от Бургас. ТОЧНО ТОЗИ 6 Декември ще станат ТОЧНО 100 ГОДИНИ от рождението ѝ.

Майката на мъжа ми, пък, е родена на 6 ФеФруари, както казват в Габрово, където тя се е родила в семейството на любимият им тогава производител на шоколад във сичките му форми, като едно от двете му близначета измежду 4 деца. ЧАААК след 2 години ще навърши 100 години, ако Господ има търпение да я изчака още малко. Но близначката ѝ не е доживяла и до пуберитета си...

ЗАЩО са интересни тези неща? Ми например, че по-голямата ми дъщеря е родена съответно на 8 февруари, а синът на сестра ми – на 8 декември!

Семейството на мъжа ми са живели в София зад Докторската градина. На 2 кооперации разстояние от тях, пък, е работила майка ми, в бедняшката тогава следвоенна София. На 13 годишна възраст в Бургас е започнала "образованието си" като фризьорка – ХЕМ добра, ХЕМ красива! И Джавката я срещнал – и си я присвоил до края на живота си, МАКАР че била с 2 години по-голяма от него. И с труда си в ОНЗИ фризьорски салон тя усърдно подпомагала издръжката на семейството, докато Джавката, вече превърнал се в Ахасфер, Ахото – се мислел за много важен като редактор във вестник Стършел. Редакцията се намирала на полуунищожената от бомбардировките улица Добруджа и живяхме там от 53-та година, та до края си... СЪЩО в близка близост с Докторската градина, където майка ми е била принудена да ме води със себе си, защото не е имало на кого да ме оставя. НО тогава все още сме живели на ул. Иван Вазов №42, ТОЧНО срещу прочутата къща на рода Славчеви, където... по едно време се е появил бъдещият ми доктор-акушер, с когото живяхме в една кооперация един върху друг поне 6 години, преди ние да забегнем към Южните страни – колкото може по-далеч от Нашата...

Така че аз съм киснела и скучаела по цял ден пред салона, и кой знае защо помня, че МНОГО ме беше страх от местните деца. Изглежда не са ми се радвали много.

НЯМАМ много спомени от ОНЕЗИ времена – все пак съм била на 4-5 години само! Но кой знае защо помня, че един ден, беше слънчево и топло, и аз по неква рокличка? – пресичахме по диагонал Докторската градина, и майка ми се поздрави с някаква жена, явно нейна клиентка? – защото спряха за момент и се заговориха за некви неща, които ХИЧ не са ми били интересни, та не ги помня.

НО помня отлично момченцето с нея, синът на жената, доста красиво и къдрокосо слабо момченце.

НАЙ-СТРАННОТО Е, че все още помня, че аз МНОГО се зарадвах, че това е ТОЙ, защото беше по-малък от мен и можех да не се страхувам от него! КОЕТО ми сигнализира, че ДОСТА ме е било страх от останалите деца на улицата. ИДЕАЛНО помня колко ми стана приятно, че това е ИМЕННО вече познатото ми хлапе, и мисълта, че ТОЙ Е ПО-МАЛЪК от мен! – и аз нахакано пристъпих зад гърба му, затворих с длани очите му и попитах "Петенце! Познай кой е!"

ОБАЧЕ Петенцето вбесено се дръпна от мен, обърна се – и ме погледна МНОГО ядосано! Аз съответно се скунфузих ужасно, неговата майка попита дали се познаваме, а моята каза удивено, че ЗА ПЪРВИ ПЪТ ме вижда да се закачам с някакво непознато дете, и че съм МНОГО срамежлива.

ПОМНЯ в този момент ужаса си, удивлението си – и желанието някак си да изчезна. ТОГАВА пресякохме набързо улицата СЛЕД Докторската градина, на чийто паметен тротоар се извърши моето кощунство – и продължихме надолу към следващата пресечка, завихме наляво по улицата, която се казваше Васил Априлов (което аз надали съм знаела тогава! И Memento Габрово!) – и се шмугнахме в салона на... глей сега! Забравила съм му името на шефа, а го помнех съвсем доскоро! ИГНАТ!!!

А аз се крих цял ден от "Петенцето" и не смеех да изляза на улицата, унизена от "излагацията" си. И цял живот си спомнях понякога случката, като се опитвах да си обясня ЗАЩО съм нарекла момченцето "Петенце", а не с някакво друго производно от Петър? Но не го помнех вече нито като физиономия, нито па майка му!

И ето ти веднъж, седим с колежката ми Миряна Язаджиева посред двора на Академията, срещу Народната (тогава!) библиотека, и ХИЧ не ни се тръгва към сградата на Шипка 6, където редом със СБХ, беше бившата Художествена гимназия, която няколко години Приложният факултет ползваше за по-просташките специалности, като Дизайн, например... А ГОТИНИТЕ студенти не идваха натам, мааму! – КАК да си тръгнем!

НО тръгнахме! И ТЪКМО като излизахме от железните врати на Двора на Академията – срещу нас пресича улицата (Толбухин ли се казваше и тогава?) – един страаахооотен! красавец, елегантен при това, с невероятен тен на лицето си, къдрава коса и подострени бакембарди! Натоварен с папки и проекти под мишниците – и устремен да се влее в лекциите за деня – ЗАЯК! – с една дума! И двете стръвнишки изревахме някакви възклицания, за да разбере колко много ни се харесва, и като се разминахме – Миряна ми каза: Еее, Джино! ЗА ПЪРВИ ПЪТ харесваме един и същи мъж! Май ще се караме за него! (Мъж! Хахаха! Тва хлапе!)

След ден-два – гледам, "Мъжът" стои срамежливо захилен до една група мои колеги от "Дизайн", и смело се хвърлих към колегата Камбуров, и го питам КОЕ е това момче и дали може да ни запознае?!

Той се захили учтиво – Илия! – и ни запозна, като каза на всеки от нас, че ТОВА е Цури, а ТАЗИ е Джина.

И аз безкрайно смутена си тръгнах към ателието, а те продължиха да се радват на живота в Двора на любимото училище!

Постепенно се разбра, че Цури се казва Петьр и живее ТОЧНО до ОНЗИ салон, в който вече МНОГО отдавна не работеше майка ми! Че е ТОЧНО с 2 години "по-малък" от мен. НЕ ПОМНЕШЕ ИЗОБЩО фаталната ни среща като деца и колко се е вбесил, че му закривам очите. И майка му също не помнеше!

Все още живееха на ул. Априлов, след около 2 години се оженихме... Сестра му се оказа родена в един ден с мен, но 1 година по-рано...

АКО се сетя и останалите съвпадъци – ще ви ги доразкажа! СЕГА ми избягаха от главата от вълнение!