Ноам Чомски
* Текстът от Z Magazine, април 1998. http://www.zmag.org/chomsky/articles/z9804-rogue.html
Идеята за "престъпната държава" днес играе забележителна роля при политическото планиране и анализ. Настоящата иракска криза е просто най-пресният пример. Вашингтон и Лондон обявиха Ирак за "престъпна държава", заплаха за съседните държави и за целия свят, за "нация извън закона" начело с един нов Хитлер, който трябва да бъде озаптяван от Пазителите на Световния ред, САЩ и британския "младши партньор" - термин, приет с тъга от Министерството на външните работи на Великобритания преди половин век. Идеята заслужава поглед отблизо. Но първо нека да разгледаме приложението й в настоящата криза.
Най-интересната особеност на дебата за иракската криза е, че той изобщо не се състоя.Вярно, изляха се словесни потоци и имаше диспут как да се процедира. Но дискусията бе държана в строго определени граници, изключващи очевидния отговор: САЩ и Обединеното кралство трябва да действат в съответствие с техните закони и задълженията, изброени в подписаните от тях международни договори.
Съответстващата на проблема юридическа рамка е формулирана в Хартата на ООН, "тържествен договор", приет като основа на международното право и реда в света, както и от Конституцията на САЩ - "върховния закон на страната".
Хартата постановява, че "Съветът за сигурност определя наличието на заплаха за мира, нарушаване на мира или акт на агресия и ще препоръчва или решава какви точно мерки следва да бъдат предприети в съответствие с членове 41 и 42", а те изброяват подробно "мерки, изключващи прилагането на въоръжена сила" и разрешаващи на Съвета за сигурност да предприеме допълнителни действия, ако установи, че изброените мерки не са подходящи за конкретния случай. Единственото изключение е член 51, който допуска "правото на индивидуална или колективна самозащита" срещу въоръжена атака, докато Съветът за сигурност предприеме нужните мерки за поддържане на международния мир и сигурност. Извън тези изключения, страните-членки на ООН са длъжни да се въздържат от заплахи или прилагане на сила в международните си отношения.
Съществуват легитимни начини за реагиране на множеството заплахи на международния мир. Ако съседите на Ирак се чувстват застрашени, те могат да се обърнат към Съвета за сигурност с молба да определи подходящи мерки за реагиране на заплахата. Ако САЩ и Великобритания се чувстват застрашени, могат да направят същото. Но нито една държава няма правото да взема самостоятелни решения по тези въпроси и да действа, както намери за добре. САЩ и Великобритания нямат такава власт, дори и самите те да са чисти като сълза, което не отговаря на истината.
Държавите извън закона не приемат тези условия. Например Ирак на Садам или САЩ. Позицията на САЩ беше изразена директно от Държавния секретар Мадлин Олбрайт, тогава посланик на САЩ, когато тя информира Съвета за сигурност по време на предишна конфронтация на САЩ с Ирак, че САЩ ще действа "многостранно, когато можем, и едностранно, когато трябва", защото "за нас този регион е от жизнено важно значение за националните интереси на САЩ" и следователно САЩ няма да се съгласят на блокировки отвън. Олбрайт повтори тази позиция, когато генералният секретар на ООН Кофи Анан предприе дипломатическата си обиколка през февруари 1998 година. "Желаем му успех - заяви тя. - Ще видим с какво ще се върне и доколко то ще отговаря на нашите национални интереси." Президентът Клинтън обяви, че ако Ирак се провали на теста за послушание (така, както е определен от САЩ) - "всеки ще разбере, че тогава САЩ и - надявам се - всички наши съюзници, ще имаме едностранното право да реагираме по време, място и начин по наш избор." Също както другите агресивни и престъпни държави.
Съветът за сигурност единодушно одобри споразумението на Анан, отхвърляйки изискванията на САЩ и Великобритания да разреши употребата на сила в случай на нарушение. Резолюцията предупреди за "сериозни последствия" ако въпросното споразумение не се спазва, но без допълнително уточнение. В критичния последен параграф Съветът "решава, в съответствие с отговорностите си по силата на Хартата, да остане в активна готовност по проблема, за да осигури изпълнението на тази резолюция и мира и сигурността в този район". Съветът и никой друг, в съответствие с Хартата.
Фактите са ясни и недвусмислени. Заглавията в пресата бяха: "Автоматичен удар не се допуска" ("Вашингтон Стейт Джърнъл"; "ООН отхвърля искането на САЩ за атакуване на Ирак при нарушение на пакта" ("Ню Йорк Таймс" и т.н. Британският посланик в ООН "лично е уверил колегите си в Съвета, че резолюцията не дава право на САЩ и Британия на "автоматично натискане на спусъка", т.е. за удари срещу Ирак, ако Ирак блокира" инспекциите на ООН. "Съветът за сигурност решава кога да се пристъпи към използване на въоръжена сила", заявява посланикът на Коста Рика, изразявайки позицията на Съвета за сигурност.
Реакцията на Вашингтон беше друга. Посланикът на САЩ в ООН Бил Ричардсън изтъкна, че споразумението "не изключва едностранното използване на сила" и че САЩ запазват легалното си право да атакуват Багдад по желание. Говорителят на Държавният департамент, Джеймс Рубин, коментира резолюцията като "противоречаща на проведените лични дискусии". "Не казвам, че отхвърляме тази резолюция", но "ние дадохме да се разбере, че не виждаме нужда да се обръщаме към Съвета за сигурност при нарушение на споразумението." Президентът изтълкува резолюцията като "даваща право на действие", ако САЩ не са доволни от степента на послушание на Ирак; прес-секретарят разясни, че това означавало военни действия. "САЩ настояват, че си запазят правото да накажат Ирак", гласи буквално заглавие на "Ню Йорк Таймс". САЩ имат едностранното право да използват сила срещу Ирак. Точка.
Някои твърдят, че дори тази позиция била прекалено близо до приетите под клетва задължения по силата на международния закон и Конституцията на САЩ. Лидерът на мнозинството в Сената Трент Лот нападна администрацията, че била "поставила в зависимост" външната си политика "от други" - имайки предвид Съвета за сигурност на ООН. Сенатор Джон Макейн предупреди, че "Съединените щати изглежда подчиняват мощта си на Обединените нации", задължение само за страни, спазващи закона. Сенатор Джон Кери добави, че щяло да бъде напълно "законно", ако САЩ нахлуят веднага в Ирак, ако Садам "прояви инат, продължава да нарушава резолюциите на ООН и бъде заплаха за световната общност", независимо от решенията на Съвета за сигурност. Такова едностранно действие би било напълно "в границите на международния закон", според Кери. Либерал, придобил национална известност като противник на войната във Виетнам, Кери твърди, че настоящата му позиция не е в противоречие с предишните му възгледи. Виетнам го бил научил, че сила трябва да се използва само ако целта е "постижима и отговаря на нуждите на страната". Опитът на Садам да анексира Кувейт следователно е грешка поради една-единствена причина: идеята се оказа "непостижима".
Либералите от миролюбивия сектор на политическия спектър приветстваха споразумението на Анан, но в границите на тясна рамка, изключваща съществени проблеми. "Бостон Глоуб" заяви, че ако Садам не остъпи, "атаката на Съединените щати срещу Ирак ще бъде повече от оправдана: би било проява на липса на отговорност, ако не се осъществи", без да се задават каквито и да било допълнителни въпроси. Освен това редакторите призоваха към "консенсус за всеобщо отхвърляне" на "оръжията за масово унищожение", като "най-добрата възможност на света да не допусне извращенията на науката да нанесат невъобразими щети." Разумно предложение - човек може да потърси лесни начини да започне действия в тази насока без заплаха за употреба на сила, но не това се имаше предвид.
Политологът Уилям Пфаф осъди нежеланието на Вашингтон да се консултира с "теологичното или философско мнение", по-конкретно с вижданията на Тома Аквински и теолога от Ренесанса Франциско Суарес - "както част от аналитичната общност" в САЩ и Британия го били сторили през 50-те и 60-те години, търсейки упътване от "философията и теологията"! Но не и от основите на съвременните ясно формулирани международни и вътрешни действащи закони, макар и да не съответстват на интелектуалната култура. Друг либерален политолог призова САЩ да се изправят лице в лице с факта, че ако тяхната огромна сила "действително следва да бъде използвана в името на човечеството, последното настоява да има думата при прилагането й", което няма да бъде позволено от "Конституцията, Конгреса или мозъците в неделната телевизия". "Другите нации в света не са дали право на Вашингтон да решава кога, къде и как да служи на интересите им." (Роналд Стийл).
Конституцията обаче осигурява такива механизми чрез изброяване на валидни договорености: "върховния закон на страната" и особено най-фундаменталния от тях, Хартата на ООН. Освен това тя упълномощава Конгреса да "определя и наказва… нарушения срещу закона на нациите" в съвременната ера подсилен от Хартата. Следователно, много меко е да се заявява, че другите нации "не са дали право на Вашингтон": те изрично му отказват това право, следващо (поне на думи) от водещата роля на Вашингтон при изработването на Хартата.
При споменаване на нарушенията на резолюциите на ООН от страна на Ирак безотказно се приема, че двете войнстващи държави имат едностранното право да използват сила, като се правят на "световни полицаи" - обида за полицая, чиято работа е да налага съобразяване със закона, а не неговото потъпкване. Имаше и критика на "арогантността на силата", демонстрирана от Вашингтон и други не съвсем точни определения за една агресивна държава, поставяща се над закона и самоназначила се за световен жандарм.
Някой би могъл да скалъпи завъртян юридически аргумент за оправдание на претенциите на САЩ и Британия, но никой дори не се опита да го стори. Първата стъпка би могла да бъде, че Ирак е нарушил Резолюция 687 от 03.04.1991, която изисква прекратяване на огъня при "официално известяване от страна на Ирак", че приема поставените условия (унищожаване на оръжия, разрешаване на инспекция и т.н.). Едва ли е имало по-дълъг и по-подробен доклад на Съвета за сигурност, но в него не се споменава нито дума за евентуално приложение на сила. Стъпка втора: неподчинението на Ирак предизвиква влизане в сила на Резолюция 678 (29.11.1990 г.). Тя дава право на страните-членки "да използват всички необходими средства за подкрепа и прилагане на Резолюция 660" (02.08.1990 г.), която изисква 1) незабавно изтегляне на Ирак от Кувейт и 2) Ирак и Кувейт "да пристъпят веднага към интензивни преговори за разрешаване на противоречията помежду им", препоръчвайки рамката на Арабската Лига. Резолюция 678 освен това включва и "всички свързани с проблема резолюции" (изброявайки ги: 662, 664); те са важни, защото разглеждат окупацията на Кувейт и действията на Ирак във връзка с нея. Но така Резолюция 678 оставя нещата такива, каквито са: никой няма право да използва сила за осъществяване на по-късно приетата Резолюция 687, която изтъква вече напълно различни въпроси, като дава право само за прилагане на санкциите и нищо друго извън тях.
Няма нужда да се спори по въпроса. САЩ и Британия биха могли лесно да разсеят всички възможни съмнения като призоват Съвета за сигурност да ги упълномощи за "заплаха и използване на сила" според изискванията на Хартата. Британия се опита да направи някои стъпки в тази посока, но се отказа веднага, когато стана ясно, че Съветът за сигурност няма да се огъне. Тези разсъждения са почти безсилни в един свят, в който господстват престъпни държави, отхвърлящи върховенството на закона.
Да предположим, че Съветът за сигурност беше решил Ирак да се накаже силово за нарушение на Резолюция 687 на ООН. Това право щеше да се отнася за всички държави: например, за Иран, който, следователно, щеше да бъде упълномощен да нахлуе в южен Ирак и да подкрепи въстание на населението там. Иран е съсед и жертва на подкрепената от САЩ агресия на Ирак срещу страната с използване на химическо оръжие и, за разлика от САЩ и Британия, би могъл да заяви не без основания, че нашествието ще получи поддръжка от местното население. Подобни действия от страна на Иран нямаше да бъдат толерирани в никакъв случай, но нямаше и да бъдат толкова възмутителни, колкото са плановете на самоназначилите се световни жандарми. Трудно е да си представи човек как тези елементарни наблюдения и съображения биха намерили място в една евентуална обществена дискусия в САЩ и Британия.
Презрението към закона е дълбоко вкоренено в практиката на САЩ и интелектуалната култура на страната. Спомнете си, например, реакцията на присъдата на Международния съд през 1986 година, осъждаща САЩ за "незаконно използване на сила" срещу Никарагуа, изискваща незабавно изтегляне и плащане на огромни репарации и определяща цялата подкрепа на САЩ за контрите, независимо от характера й, за "военна", а не "хуманитарна". Съдът бе повсеместно заклеймен и бе обявено, че се е дискредитирал. Присъдата не бе приета като достойна за отпечатване и беше игнорирана. Контролираният от демократи Конгрес незабавно одобри нови фондове за финансиране на незаконното използване на сила. Вашингтон използва правото си на вето в Съвета за сигурност за отхвърляне на резолюция, призоваваща всички държави да спазват международното право - без да се споменава конкретна страна, но беше ясно за коя става дума. Когато Общото събрание се опита да приеме резолюция с подобно съдържание, представителите на САЩ гласуваха против нея, като съумяха да я отхвърлят с помощта само на Израел и Ел Салвадор; на следващата година САЩ успя да си осигури само автоматичната подкрепа на Израел. Малко от станалото бе споменато в медиите или в списанията с претенции за обществени трибуни - да не говорим за опити да се прецени истинското значение на тези събития.
Държавният секретар Джордж Шулц междувременно обясни (14.04.1986 г.), че "Преговорите са синоним на капитулация, освен ако върху масата не падне сянката на силата". Той осъди всички, които застават в защита на "утопични юридически средства като външно посредничество, ООН и Международния съд, изключвайки елемента на силата от уравнението" - подобни възгледи не са без прецедент в съвременната история.
Неприкритото презрение към член 51 е особено показателно. То бе демонстрирано със забележителна яснота незабавно след Женева 1954 и решенията за мирно уреждане на спора за Индокитай, оценени като "катастрофа" от Вашингтон, който веднага направи всичко възможно да ги подкопае. Националният съвет за сигурност тайно постанови, че дори в случай на "местен комунистически преврат или бунт, неоправдаващ въоръжена атака", САЩ ще обмислят евентуалното използване на военна сила, включително и атакуване на Китай, ако "се реши, че той е източник" на "подривна дейност" (NSC 5429/2). Начинът на изразяване, повтарян ежегодно дума по дума в съответните документи, е преднамерено подбран така, че да изтъкне изрично правото на САЩ да наруши член 51. Същият документ призоваваше 1) към милитаризиране на Япония, 2) към използване на Тайланд като "база на САЩ за психологически операции и операции под прикритие в Югоизточна Азия", 3) за предприемане на "операции под прикритие в широк и ефективен мащаб" в цял Индокитай - общо казано, към силови действия, подкопаващи споразуменията от Женева и Хартата на ООН. Критично важни документи бяха грубо фалшифицирани от историците на "Документите на Пентагона" и голяма част от тях изчезнаха и никога няма да бъдат отразени в историята на тези години.
САЩ включи в определението на "агресията" "политическата борба и преврат" (когато се извършва от някой друг) - наименованието "вътрешна агресия" бе дадено от Адлай Стивънсън в защита на ескалацията на намесата на САЩ до пълномащабна атака срещу Южен Виетнам. Когато САЩ бомбардираха либийските градове през 1986 година, официалното оправдание беше "самозащита срещу бъдеща атака". Юридическият специалист на "Ню Йорк Таймс" Антъни Люис похвали правителството, че се обляга на юридически аргумент, според който насилието (в този случай) се оправдава като акт на самозащита", по силата на творческо тълкуване на член 51 от Хартата - твърдение, което би смутило всеки що-годе грамотен гимназист. Нахлуването на САЩ в Панама беше защитено пред Съвета за сигурност от посланик Томас Пикеринг, който също се позова на член 51: според него този член "осигурява възможност за използване военна сила за защита на нашата страна, нашите интереси и нашия народ" и дава право на САЩ да окупира Панама, за да предотврати "използването на територията като база за контрабандиране на наркотици в Съединените щати". Ученото мнение мъдро кимаше в съгласие.
През юни 1993 год. Клинтън заповяда да се проведе ракетна атака срещу Ирак, при която загинаха цивилни; конгресмените и пресата я превъзнасяха, оценявайки атаката като "уместна, логична и необходима". Коментаторите бяха особено впечатлени от позоваването на член 51 от страна на посланик Олбрайт. Атаката, обясни тя, се извърши като акт на "самозащита срещу въоръжена атака" - имайки предвид съмнителния опит за покушение срещу бившия президент Буш два месеца по-рано: повече от абсурдно позоваване, дори и ако САЩ можеха да докажат участие на Ирак. "Официални правителствени лица, говорейки анонимно", информираха пресата, "че оценката за вината на Ирак е базирана на косвени улики и анализи вместо на неопровержими доказателства", докладва "Ню Йорк Таймс" и се отказа от темата. Пресата увери елита, че обстоятелствата "прилягат като ръкавица" на член 51 ("Вашингтон Пост". "Всеки президент има правото да използва военна сила в защита на националните интереси" ("Ню Йорк Таймс", същевременно изразявайки известен скептицизъм по отношение на конкретния случай). "От дипломатическа гледна точка, това беше единственото възможно логично решение" и "Позоваването на Клинтън на Хартата на ООН разкрива желанието на американците да спазват международните закони" ("Бостон Глоуб". Член 51 "разрешава на държавите да реагират с военни средства, ако са заплашени от враждебна сила" ("Крисчън Сайънс Монитър". Член 51 дава право на дадена държава да използва сила "при самозащита срещу заплахи към някой от гражданите й", обясни британският секретар на Министерството на външните работи Дъглас Хърд пред Парламента, подкрепяйки "оправданото и съответстващо на предизвикателството действие в границите на правото за самозащита, упражнено от президента Клинтън. Според Хърд би се изпаднало "в опасно състояние на парализа" в световен мащаб, ако САЩ се бяха опитали да получат одобрение от Съвета за сигурност преди ракетната атака срещу врага, който може би е наредил (а може и да не е наредил) неуспешното покушение срещу живота на един бивш президент два месеца преди това.
Документите предлагат значителна подкрепа на широко коментираната загриженост за т. н. "престъпни държави", фетишизиращи правото на силата, заявявайки, че действат "в защита на националния интерес" така, както този интерес се определя от властимащите в съответната страна. Нещо още по-зловещо: тези държави се миропомазват за световен съдия и екзекутор.
Престъпните държави: тясната постройка
Интересно би било да се хвърли поглед на въпросите, които не влязоха в несъстоялия се дебат върху Иракската криза. Но нека първо да разясним какво се разбира под "престъпна държава".
Основната концепция е, че - независимо от края на студената война, САЩ все още е натоварен (самонатоварен) с отговорността да защитава света - но от кого? Очевидно не може да е от опасността от "радикален национализъм" - тоест, нежелание за подчиняване на силния. Такива идеи са подходящи само за документите за вътрешно планиране, не за обществеността. В началото на осемдесетте години стана ясно, че конвенционалната техника за масова мобилизация губи ефективността си: имам предвид позоваването на Джон Кенеди на "монолитния и безмилостен заговор", "империята на злото" на Рейгън. Нужни бяха нови врагове.
Тук, при нас, страхът от престъпленията - особено от наркотиците - беше стимулиран от "разнообразни фактори с малко или почти никакво отношение към самото престъпление", заключи Националната юридическа комисия, включвайки участието на медиите и "ролята на правителството и частната индустрия в акумулирането на страх у гражданите", "експлоатирайки латентно расово напрежение за политически цели", с расови предразсъдъци в полицията и правосъдието, което опустошава черните общности, създавайки "расова пропаст", поставяйки "нацията пред риск от социална катастрофа". Резултатите бяха назовани от криминалистите "новият Американски Гулаг", "новият американски апартейд". Американците от африкански произход вече са мнозинство в затворите: за първи път в историята на САЩ те превишават повече от седем пъти белите, да не говорим за съотношението при арестите: черните са превърнати в мишени по отношение на използването и трафика на наркотици.
В чужбина заплахите са "международният тероризъм", "латиноамериканските наркотрафиканти" и "престъпните държави" - най-сериозната. Тайно проучване от 1995 година на Стратегическото командване, отговарящо за стратегическия ядрен арсенал, оформя основната идея. Вече достъпно за публиката по силата на закона за свобода на информацията, проучването, назовано "Ядреното оръжие след студената война", "показва, че САЩ прехвърлят ядрената си стратегия от разпадналия се Съветски съюз към тъй наречените престъпни държави като Ирак, Либия, Куба и Северна Корея" съобщи Асошиейтед прес. Според проучването, САЩ използват ядрения си арсенал, за да си изградят образ на "безразсъдна и отмъстителна държава при атакуване на жизнено важните й интереси". Това "трябва да бъде част от националната отговорност и защитата на националните интереси от всички възможни противници." "Фактът, че някои елементи" от правителството на САЩ "могат да създават впечатление на "потенциално неконтролируеми" може да се окаже положително по отношение на пораждане и засилване на страхове и съмнения в умовете на вземащите решения от страна на противниците" . Докладът възкресява "теорията за лудия" на Никсън: враговете ни трябва да са наясно, че ние сме луди и непредсказуеми, разполагащи с изключителна разрушителна сила; така те ще се огънат пред нашата воля в ужас. Идеята очевидно е родена в Израел през 50-те години от управляващата Работническа партия, чиито лидери "проповядваха в полза на действия на лудост"; премиерът Моше Шарет вписва в дневника си следното предупреждение: "ние ще побеснеем" ("nishtagea" ако някой ги ядоса, "тайно оръжие" било насочено към различни части на САЩ, които не са били възприемани като достатъчно надеждни по това време. В ръцете на единствената световна суперсила, която се разглежда като стояща над законите и признаваща малко задръжки за елитите в нея, тази позиция представлява сериозен проблем за света.
Либия беше любим избор като "престъпна страна" от ранните дни на Рейгъновото управление. Уязвима и беззащитна, тя представляваше съвършена боксова круша винаги, когато имаше нужда от такава: например, през 1986 г., когато първото бомбардиране в историята, оркестрирано за най-гледаното телевизионно време, беше използвано от речеписците на Великия Комуникатор за осигуряване на подкрепа за атаките на терористичните сили на Вашингтон срещу Никарагуа. Бомбената атака беше оправдана с твърдението, че "баш терористът" Кадафи е изпратил $400 милиона и арсенал от оръжия и съветници в Никарагуа, за да прехвърли войната си срещу САЩ по-близо до тях самите" и това оправдава напълно правото им да упражнят сила в самозащита срещу въоръжените атаки на Никарагуанската "престъпна" държава.
Незабавно след падането на Берлинската стена, което обезсмисли всяко позоваване на Съветската заплаха, управлението на Буш внесе в Конгреса своето годишно искане за гласуване на огромен бюджет за Пентагона. Обяснението беше, че в новата ера предвиждаме нашата военна сила да остане съществена опора на световното равновесие на силите, но… възможните искания за използване на военната ни сила вероятно няма бъдат ориентирани към Съветския Съюз, а могат да бъдат пренасочени към Третия свят, където могат да се появят нови възможности и поле за нови подходи", както "когато Президентът Рейгън насочи американските морски и въздушни сили да се върнат [в Либия] през 1986 г.", за да бомбардират цивилни гъсто-населени обекти, вдъхновявани от представата, че "допринасят за установяване на една среда на международен мир, свобода и прогрес, сред която нашата демокрация - и другите свободни нации - могат да процъфтяват." Главната заплаха, пред която сме изправени, е "нарастващото технологично усъвършенстване" на страните от Третия свят. Следователно, ние трябва да заздравим "военната промишленост" - т. е. индустрията, работеща с високи технологии - създавайки стимул "за инвестиране в нови предприятия и съоръжения, както и за изследване и развитие". И трябва още да поддържаме сили за интервенция, особено за Близкия Изток, където "заплахите за нашите интереси", налагащи пряко военно участие "не биха могли да се поставят пред вратите на Кремъл" - противно на безкрайните фабрикации, сега оставени настрани. Както беше от време на време признавано преди, понякога тайно, сега официално се приема, че "заплахата", свързана с района, е "радикалният национализъм", който винаги е предизвиквал най-голяма тревога, при това не само в Близкия Изток.
По това време "заплахите за нашите интереси" не биха могли да се хвърлят и пред вратата на Ирак. Тогава Садам беше привилегирован приятел и търговски партньор. Статутът му на такъв се промени само след няколко месеца, когато той разбра желанието на САЩ да промени границите с Кувейт, прилагайки военна сила, като разрешение да превземе страната - или, от гледна точка на управлението на Буш, да повтори онова, което САЩ току-що бяха направили в Панама. На среща на високо ниво незабавно след нахлуването на Садам в Кувейт, президентът Буш изрази основния проблем: "Тревожа се да не би Саудитите да се намесят в последния момент и да приемат марионетен режим в Кувейт." Председателят на щаба на обединените военни сили Колин Пауъл постави въпроса остро: "През следващите няколко дни Ирак ще се оттегли", слагайки "марионетка" в Кувейт, и добави "Всички в арабския свят ще бъдат доволни и щастливи".
Разбира се, историческите паралели никога не са точни. Когато Вашингтон се оттегли частично от Панама, осигурявайки на място нужната марионетка, цялото полукълбо, включително Панама, реагира много гневно. По същия начин реагира и по-голяма част от света и Вашингтон се принуди да блокира с вето две резолюции на Съвета за сигурност, както и резолюция на Общото събрание, осъждаща "скандалното нарушение" от страна на Вашингтон "на международното право и независимостта, суверенитета и териториалната цялост на държавите" и призоваваща за изтеглянето на "въоръжените нашественици на САЩ от Панама". Нахлуването на Ирак в Кувейт беше третирано по друг начин: донякъде отдалечено от стандартната версия, но достатъчно добре отразено в пресата (включително списанията).
Премълчаните факти хвърлят интересна светлина върху коментарите на политолозите: на Роналд Стийл, например, който разсъждава днес върху "главоблъсканицата" пред САЩ, които "като най-могъщата нация в света се изправят пред по-големи ограничения върху свободата на използване на сила, отколкото всяка друга страна". Ето защо Садам успява в Кувейт, докато Вашингтон не можа да упражни волята си в Панама.
Струва си да припомним и дебата през 1990-1991, който беше практически прекъснат. Много приказки се изприказваха по въпроса дали санкциите ще дадат резултат, но нищо не се каза дали вече има такъв, може би скоро след приемане на Резолюция 660. Страхът, че санкциите могат да дадат резултат, стои зад отказа на Вашингтон да провери предложенията за изтеглянето на Ирак от август 1990 до началото на януари 1991. Информационната система поддържа строга дисциплина по въпроса с много малко изключения. Резултатите от проведеното допитване няколко дни преди бомбената атака през януари 1991 бяха 2 към 1 в подкрепа на мирното разрешение на въпроса, предлагащо изтеглянето на Ирак и международна конференция върху израелско-арабския конфликт. Малцина измежду заелите тази позиция имаха възможност да чуят публично изразено мнение в нейна защита. Медиите вярно следваха мнението на президента, отхвърляйки "връзката" като немислима - в този безпрецедентен случай. Едва ли някои от гласувалите знаеха, че техните възгледи съвпадат с тези на Иракската демократична опозиция, неотразени от официалната преса. Или че седмица по-рано някои официални лица в САЩ предложиха същото, приемайки за разумно едно такова решение на проблема, но предложението им беше категорично отхвърлено от Вашингтон. Или че Съветът за национална сигурност е разглеждал предложение за изтегляне на Ирак още в средата на август, но разискванията са били прекъснати и реално потиснати, очевидно заради страха, че неспоменати Иракски инициативи биха могли да "разводнят кризата", както дипломатичният кореспондент на Ню Йорк Таймс мъгляво обясни тревогите на правителството.
От този момент Ирак измести Иран и Либия и се превърна във водеща "престъпна държава". Други пък никога не влязоха в този параграф. Вероятно тук следва да споменем Индонезия, която от враг се превърна в приятел, когато генерал Сухарто зае властта през 1965 г. след мащабно клане, предизвикало огромно задоволство на запад. От тогава Сухарто се превръща в "нашия любезен приятел", както го нарича управлението на Клинтън и то докато провежда кървава агресия и безкрайни зверства срещу собствения си народ, убивайки 20 000 индонезийци само през осемдесетте години, според личното твърдение на "нашия човек", който изтъкна още, че "труповете са оставени да лежат, пръснати наоколо като форма на шокова терапия". През декември 1975 г. Съветът за сигурност на ООН единодушно нареди на Индонезия да изтегли "незабавно" окупационните си войски от Източен Тимор и призова "всички държави да уважават териториалната цялост на Източен Тимор, както и правото на народа на тази страна на самоопределение". През 1978 г., когато атаката достигна близки до геноцид измерения, САЩ реагираха, увеличавайки (тайно) военните доставки за агресорите; Картър ускори още веднъж потока от оръжия. В мемоарите си посланикът на ООН Даниел Патрик Mойнихан с гордост изтъкна успешното превръщане на "всички мерки" взети от ООН в "напълно неефективни" решения, следвайки указанията на Държавния департамент, който "искаше нещата да се решат по начина, по който се решиха, и работеше в тази насока". САЩ с радост приеха ограбването на петрола на Източен Тимор (с участието на американска компания) в нарушение на всички възможни логични тълкувания на международните споразумения.
Аналогията с Ирак/Кувейт е близка, въпреки че има някои разлики: нека споменем само най-очевадната - спонсорираните от САЩ кървави зверства в Източен Тимор превишават многократно всичко, приписвано на Садам Хюсеин в Кувейт.
Има много други примери, въпреки че някои от тях, за които човек се сеща на първо място, трябва да се третират с внимателно - особено онези, свързани с Израел. Броят на жертвите сред цивилното население при нахлуването на Израел (подкрепено от САЩ) в Ливан през 1982 г. превишава броя на жертвите на Садам в Кувейт и е в нарушение на резолюцията на Съвета за Сигурност от 1978 година, изискваща изтегляне от Ливан, да не говорим за безбройните други резолюции, настояващи за изтегляне от Йерусалим, Голанските възвишения и по други въпроси. Броят им би бил много по-голям, ако САЩ не блокираха редовно с вето такива резолюции. Обичайното обвинение обаче, че Израел, особено настоящото му правителство, редовно нарушава ООН 242 и споразуменията от Осло, и че САЩ демонстрират "двоен стандарт", толерирайки тези нарушения, са най-малко съмнителни, тъй като се базират на сериозно неразбиране на тези споразумения. Още от самото начало САЩ и Израел планираха и осъществиха процеса Мадрид-Осло по начин налагащ решение от тип бантустан. Арабският свят избра да допусне самозаблуда по този въпрос, както и по много други, но документите са точни - особено подкрепените от САЩ проекти на правителствата Рабин-Перес, включително и онези, за които настоящото правителство на Ликуд е подложено на критика.
Твърдението, че Израел "не е в демонстративно нарушение на декретите на Съвета за сигурност" ("Ню Йорк Таймс" определено не отговаря на истината, но обичайно изтъкваните причини трябва да бъдат внимателно огледани.
Да се върнем на Ирак, водещата престъпна държава. Защитавайки плана на САЩ да нападнат Ирак на открита телевизионна среща на 18 февруари, секретарите Олбрайт и Коен неколкократно повториха върховото зверство: Садам е виновен в "използване на оръжия за масово унищожение срещу съседните държави и срещу собствения си народ", най-ужасното му престъпление. "За нас е много важно да дадем да се разбере, че Съединените щати и цивилизованият свят няма да поддържат отношения с когото и да било, желаещ да използва тези оръжия за масово унищожение върху собствения си народ, да не говорим за съседите му", подчерта Олбрайт в гневен отговор на запитване за подкрепата на САЩ на Сухарто. Скоро след това сенатор Лот обвини Кофи Анан в опити да поддържа "човешки отношения с масов убиец" и осъди правителството за доверието му в човек, паднал толкова ниско.
Страхотни думи. Като изключим избягването на директен отговор, Олбрайт и Коен забравиха само да споменат - а коментаторите бяха достатъчно любезни да не го изтъкват - че тези действия, които намират за толкова ужасяващи, не превръщат Ирак в "престъпна държава". А Лот забрави да отбележи, че неговите герои Рейгън и Буш са имали изключително топли отношения със същия "масов убиец". Когато Садам обгази кюрдите в Халабджа през март 1988 година, нямаше страстни призиви за военен удар срещу Садам; стана точно обратното: САЩ и Великобритания разшириха военната си подкрепа за масовия убиец, който също беше тогава "нашият любезен човек". Когато десет месеца след Халабджа кореспондентът на АВС TV Чарлс Глас разкри обект на една от биологичните военни програми на Садам, Държавният департамент отрече фактите и историята заглъхна. "Сега те печатат информации за същия обект" отбеляза Глас.
Двамата пазители на световния ред ускориха и другите зверства на Садам - включително използването на цианид, нервен газ и други варварски оръжия - с информация, технология и доставки. През 1994 година Банковата комисия към Сената докладва, че Министерството на търговията на САЩ е проследило товари с "биологични вещества", идентични с онези, по-късно открити и унищожени от инспекторите на ООН, припомня си Бил Блум. Тези одставки продължават най-малко до края на ноември 1989 г. Месец по-късно Буш подписа нови заеми за приятеля си Садам, за да достигне "целта си да увеличи експорта на САЩ и да ни постави в по-изгодна позиция за контакти с Ирак във връзка с репутацията му по отношение спазването на човешките права…", обяви Държавният департамент с каменно лице, без да предизвика критика в официалната преса (или дори репортаж).
Английският архив по въпроса беше публикуван (поне частично) в официална анкета (Анкетата Скот). След публикуването на доклада на Скот британското правителство бе принудено да признае (едва сега) че поне до края на декември 1996 година е продължило да предоставя лицензи на британски фирми за износ на материали, които могат да се използват за биологични оръжия.
На 28 февруари, в преглед на продажбите на западните страни на материали, използваеми в производството на биологични и други оръжия за масово унищожение, Таймс споменава и пример от продажбите на САЩ през осемдесетте години, включващ "смъртоносни патогени", произхождащи от армейския Център за изследване на микроби във Форт Детрик; продажбата е извършена "с одобрението на правителството". Това е само върхът на айсберга.
Обичайна претенция понастоящем е твърдението, че престъпленията на Садам били неизвестни и ние едва сега сме истински шокирани при разкриването им и трябва "да стане ясно на всички", че ние, цивилизованите хора, "не можем да поддържаме отношения с" извършителя на такива престъпления (Олбрайт). Тази поза е цинична измама. Докладите на ООН от 1986 и 1987 години осъждат употребата на химически оръжия от Ирак. Персонал от посолството в Турция интервюира кюрди, останали живи след атаката с химически оръжия, а ЦРУ докладва показанията на очевидците на Държавния департамент. Групи за защита на човешките права информираха за зверствата в Халабджа и на други места. Държавният секретар Джордж Шулц призна, че САЩ разполагат с доказателства по проблема. През 1988 година екип за разследване, изпратен от Комисията за връзки с чужбина към Сената, открива "съкрушителни доказателства за широко използване на химически оръжия срещу цивилни граждани", заявявайки, че мълчаливото съгласие на западните страни за използване на такива оръжия от Ирак срещу Иран е насърчило Садам да вярва - правилно - че може безнаказано да използва същите оръжия и против собствения си народ - всъщност, срещу кюрдите, които не могат да бъдат наречени "народа" на този главорез с племенно мислене. Председателят на Комисията, Клейборн Пел, цитира Закона за предотвратяване на геноцида от 1988 година, определяйки като "съучастничество" мълчанието "докато цели народи се убиват с газ", както "светът мълчеше, когато Хитлер започна кампания, която завърши в почти пълното изтребление на европейските евреи" и предупреди, че "ние не можем отново да мълчим пред новия геноцид". Правителството на Рейгън се противопостави енергично на идеята за налагане на санкции и взе мерки за премълчаване на проблема, разширявайки същевременно подкрепата си за масовия убиец. В Арабския свят "кувейтската преса беше между най-ентусиазираните поддръжници на кръстоносния поход на Багдад срещу кюрдите сред арабските медии", съобщи журналистът Адел Дарвиш.
През януари 1991 година, когато военните барабани вече биеха, Международната комисия на юристите обърна внимание на Комисията на ООН за съблюдаване на човешките права, че "след като извърши ужасяващи, скандални злоупотреби със собственото си население, без нито една осъдителна дума от страна на ООН, Ирак вероятно е направил извод, че може да прави, какво си поиска; в този контекст ООН означава преди всичко САЩ и Великобритания. Тази истина трябва да бъде заровена заедно с международното право и други "утопични" отклонения.
Някой нелюбезен коментатор би могъл да подхвърли, че толерирането на употребата на отровен газ и други химически бойни вещества от страна на САЩ и Великобритания напоследък не е кой знае колко изненадващо. Британците използваха химически оръжия по време на интервенцията си в Северна Русия срещу болшевиките през 1919 година и Британското командване се похвали с големия си успех тогава. Като Държавен секретар на Министерството на войната през 1919 година, Уинстън Чърчил ентусиазирано коментира перспективата "за използване на отровен газ срещу нецивилизовани племена" - кюрдите и афганците - и упълномощи командването на Кралските въздушни сили в Средния Изток да използва химически оръжия "срещу непокорните араби като експеримент", отхвърляйки възраженията на щаба в Индия като "неразумни", възмущавайки се от "задръжките относно използването на газ": "ние не можем при никакви обстоятелства мълчаливо да се съгласяваме с отказ от използване на каквото и да било налично оръжие, което има силата да осигури бързо приключване на безредиците по границата", обяснява той; химическите оръжия не са нищо повече от просто "приложение на постиженията на западната наука в модерната оръжейна индустрия".
С нападението на Южен Виетнам през 1961-1962, правителството на Кенеди въведе масовото използване на химически оръжия срещу цивилно население. Изрази се многословна загриженост (напълно правилно) за евентуалните въздействия на използваните химикали върху войниците от армията на САЩ, но не се каза нито дума за несравнимо по-тежкото им въздействие върху цивилното население. Поне не и тук. В един популярен израелски ежедневник, уважаваният журналист Амнон Капелюк напечата репортаж след връщането си от Виетнам през 1988 година, където установи, че "хиляди виетнамци все още умират от въздействията на американските химически оръжия", цитирайки преценки за около четвърт милион жертви в Южен Виетнам и описвайки "ужасяващи" сцени болниците на юг, където децата умират от рак и чудовищни вродени деформации. Мишената на химическите оръжия е бил Южен Виетнам, а не Северен, където няма такива последствия, твърди той. Съществуват и веществени доказателства за използване на биологични оръжия от САЩ срещу Куба, докладвани като незначителни новини през 1977 година и в най-лошия случай - само дребен компонент от непрекъснатия терор на Съединените щати.
Да оставим настрана тези прецеденти и да се съсредоточим върху новите факти: САЩ и Великобритания в момента провеждат смъртоносна биологична война в Ирак. Унищожаването на инфраструктурата и забраната на внос за нейното възстановяване предизвиква болести, глад и преждевременна смърт в голям мащаб, включително на 567 000 деца, умрели до 1995 година, по данни на ООН; УНИЦЕФ информира за месечна детска смъртност от 4 500 деца за 1996 година. В изпълнено с горчивина изявление срещу санкциите (20 януари 1998 г.) 54 католически епископи цитираха архиепископа на южните области на Ирак, който съобщава за "избухване на епидемии, които убиват бебета и болни с хиляди", а "децата, които оцеляват по чудо, стават жертви на недохранване". Пресата едва спомена изявлението на епископите, отпечатано без съкращения в списанието на Станли Хелър "Борбата". Съединените щати и Великобритания намериха ефикасни начини за блокиране на помощните програми - например, забавяха разрешения за коли за "Бърза помощ" защото можели да бъдат използвани за транспортиране на войски, забраняваха инсектициди, нужни за борба с разпространението на болести, както и резервни части за канализационни системи. Междувременно западните дипломати изтъкнаха, че "Съединените щати извличат почти толкова (да не е и повече) директна печалба от [хуманитарните] операции, колкото руснаците и французите": например, чрез закупуване на иракски петрол на стойност 600 милиона долара (тук САЩ отстъпват само на Русия) и от продажбата на хуманитарни стоки на Ирак, производство на американски компании, на стойност 200 милиона долара. Те информираха също, че по-голяма част от петрола, закупен от руснаците, се озовава в САЩ.
Поддръжката на Вашингтон за Садам достигна такива крайности, че той беше готов да игнорира въздушна атака на Ирак срещу американския кораб "Старк", убила 37 души от екипажа, привилегия, на която досега се радваше само Израел (в случая с американския кораб "Либърти". Твърдата подкрепа на Садам от страна на Вашингтон сега шокира толкова силно правителството и Конгреса, а точно тя доведе до капитулацията на Иран пред "Багдад и Вашингтон", заключава [b]Дилип Хиро в своята история на Ирано-Иракската война. Двамата съюзници бяха "координирали военните си операции срещу Техеран". Свалянето на самолет на Иранската гражданска авиация с насочена ракета изстреляна от военния кораб "Винсен", беше кулминацията на "дипломатическата, военна и икономическа кампания" на Вашингтон в подкрепа на Садам, пише той.
От Садам се очакваше да изпълнява обикновените услуги на доверена държава: например, да тренира няколко стотици ливанци, изпратени в Ирак от САЩ, за да могат да свалят управлението на Кадафи, разкри бившият съветник на Рейгън [b]Хауърд Тайчър.
Не масовите престъпления издигнаха Садам до ранга на "Звяра от Багдад", а отстъплението му от линията, какъвто е и случаят с много по-дребния престъпник Нориега, чиито главни престъпления също бяха извършени, докато беше довереник на САЩ.
Между другото, унищожаването на самолет 655 на Иранската гражданска авиация във въздушното пространство на Иран от кораба "Винсен" може да се върне като бумеранг към Вашингтон. Обстоятелствата са повече от подозрителни, най-меко казано. Командир Дейвид Карисън пише в официалния флотски дневник, че "се е чудил на глас", не е могъл да повярва на очите си, когато е видял от своя кораб - тогава в териториалните води на Иран - как ракетата сваля явно граждански самолет в търговски коридор, вероятно поради "нужда да се докаже жизнеспособността на "Егида"", високотехнологичната система за изстрелване на ракети. Командирът и офицерите на ръководни постове "бяха възнаградени с медали за поведението им", отбелязва в същия дневник пенсионираният полковник от флота Дейвид Евънс с кисело неодобрение на покриването на аферата от страна на висшето командване на флота. Президентът Буш информира ООН, че "Едно нещо е ясно и то е, че "Винсен" е действал в самозащита… При морска атака, започната от Иранския флот…". Чисти лъжи, изтъква Евънс, въпреки че това е без значение, предвид тогавашната позиция на Буш: "Никога няма да се извиня от името на Съединените американски щати - не ме е грижа за фактите." Пенсиониран армейски полковник, присъствал на официалното изслушване по случая, заключава, че "нашата флота е прекалено опасна за използване".
Трудно е да се избегне разсъждението, че унищожаването на Пан Ам 103 над Локърби няколко месеца по-късно не е отмъщение от страна на Иран, изрично заяви дезертьорът от Иранското разузнаване Аболхасем Месбахи и съветник на президента Рафсанджани, "приеман като надежден и основен ирански източник в Германия и навсякъде другаде", изтъква "Гардиън". Документ на разузнаването на САЩ от 1991 година (Агенция за национална сигурност), свален от списъка на секретните сведения през 1997 г., прави същото заключение, твърдейки, че Акбар Мохташеми, бивш ирански министър на вътрешните работи, е направил трансфер на 10 милиона долара "за взривяване на Пан АМ 103 като отмъщение за унищожаването на иранския Еърбъс от страна на САЩ". Документът отпраща към неговите връзки с "терористичните групи Ал Абас и Абу Нидал". Изключително впечатление прави фактът, че независимо от доказателствата и ясния мотив този акт на тероризъм практически е единственият неприписан на Иран. Вместо това САЩ и Великобритания предпочетоха да обвинят за извършеното престъпление двама либийски граждани.
Обвиненията срещу либийците бяха широко дискутирани, включително и в изчерпателното разследване, извършено от Денис Фипс, бивш шеф на Бритиш Еъруейс, работил за правителствения Национален комитет по авиация. Британската организация на семействата жертви на Локърби смята, че има "голямо покриване на факти" (говорител доктор Джим Суър) и приема като много по-достоверни обясненията, дадени в документалния филм на Алан Франкович "Малтийския кръст", предлагащ доказателства за наличие на Иранска връзка и операция с наркотици, включваща куриер, работещ за Управлението за борба с наркотиците на САЩ. Филмът беше прожектиран по Британската телевизия и в парламента, но бе отхвърлен тук (САЩ). Засегнатите американски семейства се придържат плътно към версията на Вашингтон.
Интригуващ е и отказът на САЩ и Великобритания да съдят обвинените либийци. Те отхвърлиха предложението на Либия да предадат обвинените, за да бъдат съдени от съдия, определен от ООН (декември, 1991 г.), от съда в Хага "според Шотландския закон", и т. н. Тези предложения бяха подкрепени от Арабската Лига и съответните Британски организации, но бяха безапелационно отхвърлени от правителствата на САЩ и Великобритания. През март 1992 год. Съветът за сигурност на ООН прие резолюция, налагаща санкции срещу Либия при отсъствието на представителите на пет държави: Китай, Мароко (единствената арабска държава), Индия, Зимбабве, о-ви Зелени Нос. Резолюцията беше приета след значително извиване на ръце: Китай бе предупреден, че ще загуби търговските преференции със САЩ, ако блокира приемането на резолюцията с вето. Американската преса беше информирала с присмех за предложението на Либия да предаде обвинените и го бе отхвърлила като безцелно и бе осмяла "драматичния жест" на Кадафи и искането му да се предадат двамата американски пилоти, които бомбардираха два либийски града, убивайки 37 души, включително осиновената му дъщеря. Очевидно, това е толкова абсурдно, колкото и исканията на Куба и Коста Рика за екстрадиране на американските терористи.
Разбираемо е, че САЩ и Великобритания настояват да осигурят контролиран от тях процес, какъвто е случаят с отвличането на Нориега. Всеки логично мислещ адвокат ще извлече наяве Иранската връзка при един процес на неутрално място пред неутрален съдия. Колко дълго ще продължи играта на думи не е ясно. Сред настоящата Иракска криза Международният съд отхвърли иска на САЩ и Великобритания в смисъл, че проблемът не е от неговата компетенция, и сега възнамерява да лансира подробно изслушване (13 на 2, и тези двама са съдиите на САЩ и Великобритания), което направи укриването на фактите по-трудно.
Решенията на Съда бяха поздравени от Либия и от британските семейства на загиналите. Вашингтон и американските медии предупредиха, че решенията на Международния съд могат да създадат предубеждения срещу резолюцията на ООН от 1992 година, изискваща от "Либия да предаде обвинените във взривяването на самолета над Локърби, за да бъдат съдени в Шотландия или САЩ". (Ню Йорк Таймс), "Либия да екстрадира заподозрените в САЩ и Великобритания" (АР). Тези искания не са точни. Въпросът за транспортиране в Шотландия или САЩ никога не е съществувал като такъв и не е споменат в резолюциите на ООН. Резолюция 731 (21.01.1992 г.) "Настоява Либийското правителство незабавно да осигури пълен и ефективен отговор" на исканията "във връзка с юридическите процедури", свързани с нападенията срещу Пан Ам 103 и френския самолет. Резолюция 748 (31.03.1992 г.) "Решава, че Либийското правителство трябва да изпълни без допълнително забавяне" изискванията на Резолюция 731 и осъжда тероризма и призовава към санкции, ако Либия не се подчини. Резолюция 731 беше приета в отговор на декларацията на САЩ и Великобритания, в смисъл, че Либия "трябва да предаде за изправяне пред съд всички обвинени в престъпление", без допълнителни уточнения. Репортерите по това време също бяха неточни. В информацията за отказа на САЩ да приеме предложението на Либия за предаване на заподозрените на неутрална страна, Ню Йорк Таймс подчертава думите: "Либия отново се опитва да избегне заповед на ООН". Вашингтон Пост заявява, че "Съветът за сигурност поддържа искането си заподозрените да бъдат съдени в съдилища на САЩ или Великобритания". Без съмнение Вашингтон предпочита нещата да се виждат в тази светлина. Правилно обяснение беше дадено през 1992 година в откъс от мнение на експерта по юридически въпроси на международно ниво Алфред Рубин от Флетчър Скул (отпечатано в "Крисчън Сайънс Монитор", който обръща внимание върху факта, че резолюцията на Съвета за сигурност не споменава за екстрадиране в САЩ или Великобритания и отбелязва, че написаното в нея "е толкова далеко от онова, което САЩ, Великобритания и Франция искат, според съобщенията в медиите, че публичните изявления и обяснения сега, информиращи за американски дипломатически триумф и натиск, упражняван от ООН върху Либия, изглеждат неразбираеми"; за съжаление това изпълнение е прекалено рутинно.
Британският специалист по ООН-право Марк Уелър се съгласява с Рубин в "Ню Йорк Таймс", че САЩ трябва да следват ясните изисквания на международното право и да приемат предложението на Либия за решение на Международния съд. Отговорът на Либия на искането на САЩ и Великобритания беше "напълно в съответствие с международното право", твърди Уелър, осъждайки САЩ и Великобритания за "директния отказ" да предаде проблема на Международния съд. Рубин и Уелър задават и няколко очевадни допълнителни въпроса: Какво би станало, ако Нова Зеландия се беше противопоставила на силния натиск от страна на французите с цел да я принудят да се откаже от опитите си да екстрадира френските правителствени терористи, които бомбардираха "Рейнбоу Уориър" в пристанището на Окланд? Или ако Иран бе поискал екстрадирането на капитана на "Винсен"?
Международният съд стигна до заключенията на Рубин и Уелър
.
Квалификациите "престъпна държава" се изясняват допълнително от реакцията на Вашингтон на въстанията в Ирак през март 1991 година, незабавно след прекратяване на военните действия. Държавният департамент официално подчерта отказа си да има вземане-даване с Иракската демократична опозиция и, както и преди Войната в залива, на нейните представители бе отказан достъп до главните вестници в САЩ. "Политически срещи с тях не съответстват на нашата политика по това време" заяви говорителят на Държавния департамент Ричард Баучер. "Това време" беше 14 март 1991 год., когато Садам смаза южната опозиция пред очите на генерал Шварцкопф, който отказа даже да разреши на разбунтувалите се офицери достъп до пленените Иракски оръжия. Ако не беше неочакваната обществена реакция, Вашингтон вероятно нямаше дори да направи и бледите усилия в подкрепа на бунтуващите кюрди, подложени на същото унищожение малко по-късно.
Лидерите на Иракската опозиция разбраха ясно подтекста на това поведение. Лийт Кубба, лидер на Иракското демократично реформаторско движение с база в Лондон, заяви, че САЩ е за военна диктатура и настояват, че "промяната на режима трябва да дойде отвътре, от хората, които вече са във властта". Лондонският Банкер Ахмед Чалаби, лидер на Иракския национален конгрес, твърди, че "САЩ, прикрити зад смокиновото листо на ненамеса в Иракските работи, изчакват Садам да изколи бунтовниците с надеждата, че по-късно самият той може да бъде отхвърлен от подходящ офицер", поведение, характеризиращо политиката на САЩ на "подкрепа на диктатури, поддържащи стабилността".
Начинът на мислене на работещите в правителството е очертан от главния дипломатичен кореспондент на Ню Йорк Таймс, Томас Фридман. Противопоставяйки се на народното въстание, Вашингтон се е надявал на военен преврат срещу Садам "и тогава Вашингтон би получил най-доброто: Иракска хунта с железен юмрук без Садам Хюсеин", връщане към онези златни дни, когато "железният юмрук" на Садам "държеше Ирак в подчинение за радост на американските съюзници Турция и Саудитска Арабия", да не говорим за задоволството на Вашингтон. Две години по-късно, в друго полезно признаване на действителността, той отбеляза, че "винаги е било американска политика да счита, че железният юмрук на Садам Хюсеин играе полезна роля" в поддържане на "стабилността" в Ирак. Няма причина да се вярва, че Вашингтон е променил предпочитанието си на диктатурата пред демократично правителство, от което се оплаква игнорираната Иракска демократична опозиция, въпреки че Вашингтон без съмнение сега би предпочел друг "железен юмрук". Ако няма такъв, ще се задоволи и със Садам.
Понятието "престъпна държава" е силно нюансирано. Куба се приема като водеща "престъпна държава", поради предполагаемото й участие в международен тероризъм, но САЩ не попадат в категорията, въпреки терористичните атаки срещу Куба в продължение на почти 40 години, очевидно продължили и през миналото лято според важни доклади за проведени разследвания, докладвани от Маями Хералд, които не успяха да стигнат до националната преса (тук, но не и в Европа). Куба беше "престъпна държава", когато войските й бяха в Ангола и поддържаха правителството срещу атаките на ЮАР, подкрепяни от САЩ. ЮАР обаче не беше "престъпна държава" тогава, нито пък по време на управлението на Рейгън, когато причини над 60 билиона долара вреди и смъртта на 1.5 милиона в съседните държави, според комисия на ООН, да не говорим за някои случаи в самата страна - и пак с щедрата подкрепа на САЩ и Великобритания. Същото изключение важи за Индонезия и много други страни.
Критериите са пределно ясни: под "престъпна държава" не се разбира просто криминална държава, а държава която се противопоставя на заповедите на Властелина на света - онези, които се подчиняват, автоматично се изключват от тази класификация.
Още по дебата
Няма съмнение, че Садам е престъпник и, предполагам, човек би трябвало да е доволен, че САЩ и Великобритания, и институциите на официалната доктрина най-сетне се присъединиха към онези, които "преждевременно" осъждаха подкрепата, осигурявана от САЩ/Великобритания на масовия убиец. Истина е също, че той представлява заплаха за всеки в неговия обсег. При сравнение на тази заплаха с други такива, едва ли би могло да се каже, че има единодушие извън САЩ и Великобритания след тяхното (двусмислено) преображение през август 1990 година. Планът им от 1998 година за използване на сила беше оправдан от гледна точка на заплахата, която представлява Садам за региона, но нямаше начин да се прикрие фактът, че народите от същия този регион се противопоставиха така енергично на тяхното спасение, че правителствата им бяха принудени да се присъединят към тяхната гледна точка.
Бахрейн не разреши на военните сили на САЩ/Великобритания да използват базите там. Президентът на Обединените арабски емирства определи заплахата от военни действия от страна на САЩ като "лоши и отвратителни" и заяви, че Ирак не представлява заплаха за съседите си. Министърът на отбраната на Саудитска Арабия, принц Султан, вече бе заявил, че "ние няма да се съгласим и сме против удари по Ирак като народ и като държава", поради което Вашингтон се въздържа от представяне на искане да използва базите там. След мисията на Анан дългогодишният министър на външните работи на Саудитска Арабия, принц Сауд ал-Файсал, потвърди, че използването на въздушните бази на страната "трябва да бъде въпрос на ООН, не на САЩ".
Уводна статия на полу-официалното издание Ал Ахрам в Египет описва позицията на Вашингтон като "насилническа, агресивна, неинтелигентна и безразлична към живота на иракчани, които са ненужно подложени на санкции и унижения", и изобличава планираната от САЩ "агресия срещу Ирак". Йорданският парламент осъди "всяка агресия срещу територията на Ирак и всяка вреда, която може да бъде нанесена на Иракския народ; Йорданската армия беше принудена да изолира град Маан след двудневни про-иракски бунтове. Професор по политология в Кувейтския университет предупреди, че "Садам говори с гласа на безгласните в Арабския свят", изразявайки широко разпространеното чувство на безизходица, предизвикано от "новия световен ред" и защитата на интересите на Израел от страна на Вашингтон.
Даже в Кувейт, подкрепата на позицията на САЩ може да се определи в най-добрия случай като "хладна" и "цинична във връзка с мотивите на САЩ", признава пресата. "Гласовете по улиците на Арабския свят - от гъмжащите бордеи на Кайро до искрящите столици на Арабския полуостров - се издигат все по-гневно и по-гневно в отговор на все по-шумното биене на американските бойни барабани", съобщава кореспондентът на "Бостон Глоуб" Чарлс Сенот.
Иракската демократична опозиция получи слабо представяне в официалната преса, което представлява нарушение на предишния модел. В интервю по телефона с Ню Йорк Таймс, Ахмед Чалаби потвърди позицията, напечатана подробно в Лондон преди няколко седмици. "Без политически план за отстраняване на режима на Садам, военните удари ще имат обратен резултат", твърдеше той. Убиването на хиляди иракчани, вероятно щеше да засили позициите на Садам с неговите оръжия за масово унищожение и щеше да му предостави "извинение за изгонване на инспекторите на ООН", които унищожиха всъщност много повече оръжия и производствени мощности от бомбардировките през 1991 година. Плановете на САЩ/Великобритания щяха да "бъдат по-лоши от нищо". Интервютата с опозиционни лидери на няколко групировки установиха наличие на "почти пълно единодушие" в противопоставянето срещу евентуално военно действие, което не изгражда база за въстание срещу Садам. Чалаби заяви пред парламентарна комисия, че "ударът по Ирак без стратегия" за отстраняване на Садам "е морално незащитим".
Опозицията в Лондон очерта алтернативна програма: 1) Садам да се обяви за военнопрестъпник; 2) да се признае временно Иракско правителство, образувано от опозицията; 3) да се размразят стотиците милиони долари от Иракски авоари в чужбина; да се ограничат войските на Садам със "зони за забранено придвижване на моторизирани части" или да се разширят "зоните, забранени за полети" до покриване на цялата страна. САЩ трябваше да "помогнат на Иракския народ да отстрани Садам от власт", заяви Чалаби пред Сенатската комисия по въоръжените сили. Заедно с другите опозиционни лидери той отхвърли "убийството, тайните операции на САЩ или на наземните части на САЩ", съобщи Ройтер, призовавайки вместо това към "народно въстание". Подобни предложения се появяваха от време на време и в САЩ. Вашингтон претендираше, че са правени опити за подкрепа на опозиционните групировки, но те самите твърдяха обратното. Мнението на Чалаби, публикувано в Англия, не се беше променило от изказаното преди години. "…всички твърдят, че Садам е блокиран, но фактически американците и англичаните са блокирани от отказа им да подкрепят идеята за политическа промяна".
Регионалната опозиция се разглежда като проблем, който трябва да се избягва, а не като фактор, който трябва да бъде взет под внимание, също както не се вземат предвид и изискванията на международното право. Същата позиция бе заета и по отношение на предупрежденията на висши служители на ООН и други международни организации, раздаващи помощи в Ирак; те заявиха, че планираните бомбардировки може да имат "катастрофално" въздействие върху хората, които вече са подложени на тежки страдания и могат да прекратят хуманитарната дейност, която все пак осигурява известно облекчение. Всичко това беше без значение. От значение беше само да се внуши, че "каквото кажем, това става", както тържествено прокламира президентът Буш, оповестявайки Новия световен ред под свистенето на изстреляните бомби и ракети през 1991 година.
Докато Кофи Анан се подготвяше за мисията си в Багдад, бившият Ирански президент Рафсанджани, "все още главна фигура в Техеран, беше приет от боледуващия крал Фахд в Саудитска Арабия", съобщи британският кореспондент в Близкия Изток Дейвид Гарднър, "за разлика от отношението към Мадлин Олбрайт… при последното й идване в Риад за търсене на подкрепа от главния съюзник на САЩ в Залива". Когато на 2 март завърши десетдневното посещение на Рафсанджани, министърът на външните работи принц Сауд го описа като "още една стъпка в правилната посока към подобряване на отношенията", изтъквайки, че "най-силният дестабилизиращ елемент в Близкия Изток и причината за всички други проблеми в района" е политиката на Израел към палестинците и подкрепата на САЩ за тази политика, а това може да активизира народните сили, от което Саудитска Арабия силно се страхува, както и да подкопае нейната легитимност като "пазител" на свещените ислямски места, включително Купола на Камъка в Източен Йерусалим, в момента на практика анексиран от програмите на САЩ/Израел като част от тяхното намерение да разширят Йерусалим фактически до Долината на река Йордан, предвиждайки задържането му от Израел. Малко преди това арабските държави бойкотираха спонсорираната от САЩ икономическа среща на върха в Катар, целта на която беше да придвижи напред проекта на Клинтън и Перес за "Новия Близък Изток". Вместо да отидат там, те присъстваха на Ислямска конференция в Техеран през декември, в която взе участие дори Ирак.
Това са тенденции от голямо значение, свързани с интересите в сянка, мотивиращи политиката на САЩ в този район, а именно: настояването на САЩ, датиращо от края на Втората световна война, да контролира основните световни енергийни запаси. Както често се отбелязва, в арабския свят расте страхът и негодуванието от дългосрочния съюз между Израел и Турция, официално подписан през 1996 година, а сега силно заздравен. В продължение на години той беше част от стратегията на САЩ за контролиране на района с "местни квартални ченгета", както се изрази Секретарят по отбраната на Никсън. Налице е очевидно нарастващата положителна оценка на защитаваната от Иран идея за регионални споразумения за сигурност, които да заместят господството на САЩ в района. Свързан с темата въпрос е засилващият се конфликт около петролопроводите за транспортиране на петрола от Централна Азия до богатите страни: единият естествен път е през Иран.
Енергийните корпорации в САЩ няма да се зарадват на чужди съперници - включително Китай и Русия - печелещи привилегирован достъп до Иракските петролни запаси, които отстъпват само на тези в Саудитска Арабия по обем, или до Иранския природен газ, петрол и други ресурси.
Засега плановиците на Клинтън може да се въздъхнат с облекчение, че са успели временно да се измъкнат от "кутията", изградена от тях самите и която не им предостави друга алтернатива освен периодично бомбардиране на Ирак, което вреди дори на интересите, чиито представители са те. Почивката е временна. Тя дава възможност на гражданите на войнстващите държави да работят за промяна на мисленето и за борба, което може да промени много неща в едно не толкова далечно бъдеще.
Превод Благовеста Дончева