МАНЬО СТОЯНОВ МАНЕВ

СТАРИ ГРЪЦКИ КНИГИ В БЪЛГАРИЯ

LIVRES GRECS ANCIENS EN BULGARIE

Художник Михаела Пъдева
      Техн. редактор М. Казанджиева
      Коректор М. Петрова

Дадена за печат на 24.ХІ.1976 г.
      Излязла от печат на 30.VI.1978 г.
      Печатни коли 29,75
      Издателски коли 39,12
      Тираж 500

Формат 71/100/16
      Цена 4,81 лв.
      Офсетова база
      при Народната библиотека
      "Кирил и Методий",
      бул."Толбухин" № 11, София

МАНЬО СТОЯНОВ МАНЕВ е роден на 31 май 1903 г. в Душанци – старопланинско село, разположено на река Тополница. Неграмотните му родители имат седем деца, които отрано се захващат със селския труд. Бъдещият изследовател завършва прогимназия в отстоящия на 8 километра град Пирдоп и постъпва в Пловдивската духовна семинария.

Маньо Стоянов я завършва с пълно отличие, получава стипендия за учене в чужбина и през 1926 г. става студент по богословие в Берн. Неизтощимата му жажда за знание го тласка да запише и философия във Фрибург. Така през 1930 г. той завършва с докторат по теология на тема „Черковно-политическата дейност на митрополит Климент Търновски“, а година по-късно и с докторат по философия на тема „Григорий Петров и житейското му дело“. Ето какъв човек се завръща в родната семинария, за да преподава латински, гръцки и немски език през 1932–1935 г. След това учителства в гимназиите на Пловдив (тук се венчава с колежка, преподавателка по български език и литература), Сливен и София.

Най-важните етапи в научното израстване и утвърждаване на Маньо Стоянов са свързани с новото му пребиваване в Пловдив, когато от 1945 до 1948 г. (по препоръка на изтъкнатия библиограф Тодор Боров) той става уредник и директор на Народна библиотека „Иван Вазов“, и особено след трайното му установяване в София като ръководител на отдел „Ръкописи и старопечатни книги“ в Народна библиотека „Кирил и Методий“. Тук ерудираният и работлив изследовател създава трудове с трайно значение за проучването на българската възрожденска книжнина, на българо-гръцките книжовни връзки и отношения, на славянската палеография. Въпреки че и преди това той е автор на книга за Августин Блажени, публикувана през 1936 г., и на статии в „Църковен вестник“ и „Духовна култура“, най-значителните постижения на Маньо Стоянов са именно през периода, когато има възможност да се занимава със системен научен труд и известно време – с преподавателска дейност в Библиотекарския институт, за което свидетелства учебникът му „Книгознание. Лекции“ (1949).

От средата на миналия век се зареждат статии и студии, сред които особено важни са „Български старопечатни книги“ (1952), „Един български културен център в Родопите през турската епоха“ (1954), „Книги от българи на чужди езици до Освобождението“ (1959), „Преписи на Паисиевата „История славянобългарска“ (1962), „Проучване на славянските ръкописи в българските книгохранилища“ (1963), „Начало на протестантската пропаганда в България“ (1964), „Една поема на д-р Никола Пиколо и сведения за него в българския възрожденски печат“ (1968), „Български ръкописи с гръцки елементи“ (1969), „Райковски дамаскин“ (1972), „Опис на гръцките и другите чуждоезични ръкописи в Народна библиотека „Кирил и Методий“ (1973), „Последният дамаскинар Тодор Пирдопски“ (1978). Заедно с Христо Кодов палеографът завършва започнатия още от Беньо Цонев „Опис на славянските ръкописи в софийската Народна библиотека“ (т. III – 1964; т. IV – 1971). Тези и редица други изследвания се раждат след неуморен труд. За изумителната работоспособност на учения свидетелстват неговите съвременници и колеги, отбелязвали, че той всекидневно идвал в библиотеката в 5 сутринта, за да я напусне към 21–22 часа. Достойно ест!

Без да бърза да налага името си чрез скорозрели публикации, чужд на показността и конюнктурата, изцяло предан на системните научни проучвания, основаващи се върху постоянно попълвани енциклопедични познания, Маньо Стоянов израства като „един от исполините на българската библиография“. Така емоционално, но справедливо го определя доц. д-р Донка Правдомирова, нареждайки го до академиците Александър Теодоров-Балан и Никола Михов, до д-р Димитър Иванчев и професор Веселин Трайков. Същата авторка точно отбелязва, че „повечето от 140-те му труда – книги, библиографии, студии, статии, описи на ръкописни книги, обзори“ – при цялата си разностранност „са обединени от основния обект на неговите научни интереси – българската книжнина от възникването u до Освобождението“. Върховен израз на магистралната тема е двутомникът „Българска възрожденска книжнина: Аналитичен репертоар на българските книги и периодични издания. 1806–1878“ (1957; 1959). Без тези над 1600 печатни страници, оценени от професор Божидар Райков като „жизнен подвиг... погълнал повече от десет години денонощна (в прекия смисъл на думата) работа... днес е немислимо нито едно проучване върху нашето национално възраждане“. Капиталният двутомник по своеобразен начин продължава най-високите постижения на литературната ни наука и е с множество откривателски приноси, подчертавани от специалистите през десетилетията. „Научният подход на автора е позитивистичен, характеризира се с необичайна добросъвестност и голяма пълнота и изчерпателност на фактическия материал“, твърди се в „Енциклопедия на българската възрожденска литература“ (1997) по този повод.

Пловдивският период в житейската и духовната история на Маньо Стоянов оставя видими следи в научните му интереси. Той е изследовател на прочутата българска фамилия Чалъкови, чиито представители са енергични деятели на националното възраждане; на изключителния педагог, енциклопедист и активен обществен деец Найден Геров; на предосвобожденските пловдивски духовни и културни събития. Задълбоченият и темпераментен изследовател увенчава десетилетните си проучвания с трудове, представили убедително националната значимост на Пловдив през епохата на Възраждането и Източна Румелия. А рецензията му върху „История на Пловдив от най-стари времена до наши дни“ на Константинос Апостолидис е дело на „истински историк на града – един от най-ерудираните познавачи на духовния живот на възрожденския Пловдив“, както посочва в трикратно издадената си „Пловдивска енциклопедия“ Георги Райчевски.

Това е само част от книжовните завещания на Маньо Стоянов, за когото д-р Лиана Гълъбова отбелязва, че е бил щастлив още приживе да види, че „близки, познати и колеги засвидетелстват обичта и уважението към големия учен, преклонението пред неговия всеотдаен труд, голяма ерудиция и задълбочено познаване на възрожденската книжнина“*. До края на дългия си живот той е верен на призванието си на изследовател, което личи в „Букви и книги“ (1978), „Стари гръцки книги в България“ (1978), „Тодор Пирдопски – книжовник и илюстратор“ (1984). Неуморният труженик склопва очи на 5 ноември 1986 г.

Владимир Янев

http://www.noviz.com/kniga/