„СЕКС“ НЕ Е АНГЛИЙСКА ДУМА,

А ИДВА ОТ СТАРОСЛАВЯНСКОТО „СЕКА“, „РАЗДЕЛЯМ“, “РАЗ-ПОЛ-ОВЯВЯМ“

Николай Близнаков е един от малкото изследователи у нас на „пра-индоевропейския“ език или още „пра-европейския“, както предпочита да го нарича той. Това е реконструираният с усилията на стотици учени – предимно немски, английски, руски и френски професори – в продължение на повече от столетие „език-майка“ на всички днешни езици от групата на т.нар. Индоевропейски езици. Езици от германската група (като немски, английски, шведски и пр.), от латинската (испански, френски, италиански, старолатински), славянската (полски, руски, български), балтийската, иранската, индийската и други. Индоевропейската група езици безспорно е най-важната сред всички около 110 езикови групи, не само защото на нея говорят около 3 милиарда души – почти колкото на всички останали 109 езикови групи! – но и защото народите, говорещи тези езици, са сред създателите на огромна част от земните цивилизации – староиндийска, старогръцка, латинска, персийска, западноевропейска, англосаксонска и др. Логично тя е най-добре проучената група, а нейният „език-майка“ или по-правилно – „баба“ – най-добре реконструираният.

• Г-н Близнаков, какво е преобладаващото мнение на учените-лингвисти, кога е бил говорен този основополагащ за днешните индоевропейски езици „език-майка“?

• След дълги проучвания и дискусии днес водещите лингвисти и историци приемат, че „Пра-индоевропейският“ език се е развил и е говорен приблизително между 8-мо и 6-то хилядолетие пр.н.е, след което диалектите му се разпадат на отделни езици, които по-нататък дават началото на известните ни днес езикови групи. Така ако „праевропейците“ са били компактна група племена някъде до към 5000 - 5 500 г. пр.н.е-, след това с разселването им из девствената тогава Европа и прекъсването на интензивните контакти между тях се оформят основите на езици, които вече можем да наречем „прагермански“, „пракелтски“, „праиталийски“, „праславянски“, „прабалтийски“, „праиндоарийски“, „праирански“, без да говорим за предтечите на малоазийските езици, като хетски, ликийски, арменски и др. Тази епоха е между 5000 и 2000 г. пр.н.е., като тази фаза на развитие на езиците също не е зафиксирана в преки писмени сведения, а е реконструирана. Едва към 2000 г. пр.н.е. имаме вече достигнали до нас писмена на някои от „индоевропейските“ езици, като хетски и санскрит, а малко по-късно вече и на старогръцки, латински и др.

• Защо твърдите, че тази огромна езикова група и езикът--основа не трябва да се нарича „индоевропейски“, а „праевропейски“?

• „Индоевропейски“ е термин, който въвежда в заблуждение и кара много хора, не само лаици, но и, примерно, археолози, да считат, че става дума за население, идващо от Индия към Европа, или поне развило се някъде по средата. Впрочем, това донякъде отразява непълните знания на историци и лингвисти от началото на 19-ти век, когато са смятали, че едва ли не всичко „извира“ от Азия. Днес вече се знае, че не е така. Тези наши предшественици, които са развили праевропейския език някъде между 6-то и 8-мо хилядолетие, са обитавали част от Балканския полуостров (основно Тракия) и са развили идеята за земеделие и скотовъдство (дошла от Мала Азия) съобразно местните почвено-климатични условия. Разпространявайки тази т.нар. „неолитна революция“ в едва-едва населената с примитивни ловци-събирачи Европа, те проникват в Западна Европа и в източноевропейските степи. По-късно, с опитомяването там на коня и старта на бронзовата епоха, част от тях – известни под името „арии“ – се спускат от източноевропейските степи към Иран, Афганистан и Северозападна Индия. Ето защо, когато англичаните завладяват Индия през 18-ти век, с изненада установяват, че част от народите говорят на език, в който корените са познати, а особено голяма близост установяват между техния древен записан санскрит с латинския и древногръцкия. Тоест, „езикът-баба“ се развива в Югоизточна Европа, „езиците-майки“ (прагермански, пракелтски, праиндоарийски) – съответно в Западна и в Източна Европа, а едва „децата“ им са горе-долу на днешните места – напр. хинди и урду в Северна Индия, персийският – в Иран и пр. Затова този най-древен предтеча трябва да се нарича „праевропейски“, а цялата огромна група родствени езикови семейства – „паневропейска“ или в краен случай „евро-индийска“. Обратното би означавало да слагаме каруцата пред коня, все едно да твърдим например, че мексиканците и древните римляни говорят езици от „мексикано-романската“ група – не, те говорят езици от романската (или латинска) група. Названието трябва да отразява вярно произхода, прародината и посоката на движение на езиковата група. А терминът „индоевропейска“ насочва към начална точка Индия с посока на разпространение Европа. Истината е точно обратната и между впрочем, не се оспорва практически от никого. Само инерцията запазва термина „индоевропейска“ (както става с „индианци“ за жителите на Америка).

• Връщайки се към нашия праевропейски език-основа (праиндоевропейски) ще отбележа, че българският и другите славянски езици стоят сравнително близо до „Оригинала“, Езика-Майка, а английският например е претърпял много повече „мутации“ и се е отдалечил много от него. Затова сме запазили древните корени, чрез които можем да обясним значението на много производни думи, което, ако стъпим на базата на английския, трудно може да стане.

Например от какъв корен и с какво значение е думата „секс“, не може да се обясни, ако останем в полето на английския, но може да се обясни чрез… българския. Секс (sex) е с основно значение „пол“ - едната пол- овина на човека. Свържете „Раз-пол-овя с „раз-сека“... Или „секс“ идва от „сека“, която е стара дума от праезика-основа, запазена в българския БЕЗ ПРОМЯНА. Намираме я и в латинския – като „секаре“. От този корен идват и „секция“, „на-секомо, „секциум“, „сектор“, „секта“, разбира се, секира и пр. (1) Подобно е положението и с думата „сърце“, “сердце“ - и най-обикновеният българин, незнаещ никакъв друг език, може да съобрази, че идва от „среда“,„середина“, нещо в средата, централно, същностно за тялото. Но англичанинът, немецът, французинът, оставайки в рамките на техните езици не достигат до корена - макар думата за сърце да е практически същата .

– Но колко такива запазени прастари думи има в езика ни, думи от праезика-основа?

• Примерите са стотици. За някои ще е шокиращо, че практически корените на повечето думи от основния ни речников фонд са корените от праевропейския език, с малки изменения обикновено. Например „дясно“ е „декс“ на праевропейски , „право“, „правда“ е „прав“, „боя се“ е „бойъ“, „грива“ си е „грива“, „глава“ е „галъв“, „чукам, кова“ е „ковъ“, „сняг“ е „снейгхе“, „ягода, плод“ е „яг, аг“, „вода“ е „вод“, но също и „ак“; „село“ е „сел“, но също и „койм“; и т.н. „Люлея“ е „лелей“, „бял, блестящ“ е “бел“, „дял“ е „дал“, „бат“ е „баща, батко“, та дори „девер“ си е „дайвер“! Други думи по-трудно се познават от пръв поглед, макар да е ясно, че коренът е същият – напр. „блестя“ е „блейг“, „убивам“ е „кола“ (срв. нашето „коля“ и английското „кил“), „бия,“ но и „плача“ е „плак“. Разбира се, има и много корени, които са силно изменени днес и за непрофесионалиста са неузнаваеми или са отпаднали от езика.

• Вие говорите за близост дори на нашите езици с индийски и санскрит, но аз съм сигурна, че за повечето хора мисълта за родство дори с далечни езици от Европа, като английския, би звучала странно...

• Може би защото хората не се замислят много. Днес вече английският например масово се познава поне на основно ниво, но когато хората видят прилики в основни думи, навярно си казват, че е въпрос на случайност. Защото какво общо може да има между нашия български и езика на най-северозападния край на Европа? Нито англичаните са заселвали България, нито ние – Англия... Да, знае се, че са нормални взаимни влияния със съседите, но близостта с английския априори се приема за нелепица. Но не е така. Близостта с английския (става дума не за нови термини, които са интернационални, като „парламент“ напр., а за основни, стари думи в езика) е подходящо да бъде изтъквана като пример за общия ни (индо)европейски произход, защото ако разглеждаме близостта с латинския или производните от него езици, някой с основание може да каже, че сме били част от Римската империя и множество думи може да са останали и в българския.

• Наистина ще е странно, ако имаме общо с най-далечния от нас народ...

• Близостта в основни думи е очевидна. И не може да бъде обяснена с въздействие на единия народ върху другия – представете си например, кой би могъл да накара хората от едно планинско село да сменят основни думи в речника си? Например можем ли да допуснем, че „три“, което е така и при нас, и при англичаните, е било „внесено“ и наложено насила по селцата и махалите? Не, разбира се, ние казваме „три“, защото и майките ни, и бабите ни и пра-прабабите ни така са наричали 3-то. Същото е при англичаните, не са ходили Кирил и Методий при тях да ги учат на говор, а прабабите им открай време са казвали „три“. И когато екстраполираме логически, това означава, че ... пра-прабабите им са живели ... в съседното, или дори същото, село на нашите пра-прабаби... Да, знам, шокиращо за мнозина, но това са изводи от дългогодишните изследвания на водещите европейски университетски професори от 19-ти и 20-ти век и те нямат опоненти.

• Дайте и друг пример, само това „три“ не стига...

• Примери за неочаквана близост има много. Имайте предвид, че поради прословутия странен изговор на англичаните, следствие от поредица тежки „мутации“ на езика им, е добре да гледаме изписването на думите, тъй като то показва изговора преди десетина века, по-близко до „оригинала“, така да се каже. Съвсем популярно казано, при сравняване са важни съгласните в думата; освен това по силата на определени закони „д“ при тях често е минало в „т“ и така нататък. Примери (с използване на кирилица и с малко усмивка): личното местоимение „Ми“ и на английски е същото, „Ти“ е „Тоу“ („Ту“ - староангл.), „ТоЗ“ (Онзи) е „ТиС (ТоЗ); „СТоя“ е „СТей“, „ПъТ, пътека“ е “ПаТ, „НоС“ е „НоЗ“, „СеДЛО“ е „СеДЛ“, а „СеДя е „СиТ“. Разбира се, „вода“ е „вотър“, ДВе е ТВо, „три“ е „три“, „ДВеР“ е „ДооР“, „СиН“ е „СоН“, ХъЛМ е ХиЛ, СНяГ е СНоу и дори неочаквано нашето СЛеП напомня тяхното СЛееП (спя, спящ – човек със затворени очи). ТРъН е ТоРН, ТъНъК е ТиН, старото наше „трижди“ (три пъти) е ТРиС на английски, МЛеКо е МиЛК, СВиНя е СВиН, ВъЛНа е ВуЛ, Капан/ ТРаП е ТРаП, ГРаБя е ГРаБ… Е, позволих си и малко провокация към читателя…) Всичко това е така близко не защото някаква военна или образователна експедиция на англичани е кръстосвала балканите ни към Х-ти век, нито пък наша такава е шетала из Шотландските планини – приликата е, защото основата ни е обща, някога прадедите ни са говорели един и същи език. Което си е вълнуващо!

• И още много ли има?

• Колкото искате. Но – нещата в някои случаи са малко по-сложни, отколкото изглеждат на пръв поглед. Да вземем, например, това „СЛеП“ и английското „СлееП“. Становището на лингвистите е, че английската дума идва от протогерманското „слепан“, което вече идва от праевропейското „слап“ или „слаб“, което си значи… точно „слаб“! Но навлизаме на непопулярно ниво… Нека добавя, че има основни особености в граматиката на българския и английския, които, без да са непременно резултат на общия произход, могат да предизвикат интереса на изучаващите чуждия език и по-дълбокото му усвояване. Такива се например английският инфинитив с „ту“ и българската „да“ форма – да стоя, английски – „ту стей“ (което не се среща у французи, италианци, руснаци и др.). Близки са и формите за бъдеще време – „шал стей“ е на английски, „ште стоя“ на български (дори в така близкия ни руски е съвсем различно, да не говорим за френския). Дори определителният член е почти същият! („Тъ“ на английски, „та“, “то“ - на български, само английският е предпоставен.)

- Доколкото зная, един от изводите Ви е, че в обучението по чужди езици – като английски, френски, немски, испански – използването на дълбоките връзки с българския би улеснило много бързото им възприемане от учащите се…

• Абсолютно. Акцентирането върху общата основа – Праевропейския – и близостта на българския до основата запалва интереса към по-дълбоко възприемане на езика, към осмисляне, а не зазубряне, и съжалявам, че почти не се използва. Изключително полезно може да бъде при изучаване на английски, френски, немски, италиански, испански, полски, руски, гръцки, персийски, хинди и пр. Убеден съм, че утре ще се използва по-широко.

Марина Георгиева

Пловдив, юни 2015

(следва…)

-------------------------------------------------------

(1) Значение на „полов акт“ думата „секс“ придобива едва към средата на 20-ти век.

Фиг. 2. Фаза „Б“ – Първоначално разпръскване на пра-(индо)европейците

-I E – ядрото на праиндоевропейците

- I – протоиталийски езици

C – протокелтски

G – протогермански

B – протобалто-славянски

S – протоскитски (арийски)

Фиг. 3. Фаза „В“ – Разселване на (индо)европейските племена до Атлантика, Иран, Индия