Президентът Пeтър Стоянов: Авторите на крайните лозунги до един се оказаха ченгета

14.05.2013

„Ето един характерен случай: след 2002 г. в. „Демокрация“ нямаше пари да се издържа. Бях помолен от ръководството на СДС да ходатайствам пред една американска фондация за помощ. Шефът на фондацията ми зададе въпрос, който всеки интелигентен седесар би трябвало да си зададе: „Господин президент, вашето правителство имаше пълно мнозинство, направи приватизацията, имаше дори обвинения в корупция, а Вие ми казвате, че нямате пари за единствения си вестник, че нямате един телевизионен канал? Който направи приватизацията, или е кръгъл идиот, или е провокатор.“   

              
 
Петър Стоянов е президент на Република България (1997–2002), а преди това е бил заместник-министър на правосъдието (1991–1992), заместник-председател (1995–1997) и председател (2005–2007) на СДС. Интервюто е проведено на 20 декември 2010 г. и е включено в сборника „Гласовете на прехода: Консерваторите“, изд. „Изток-Запад“.

Част от този разговор е цитиран от Йордан Василев в „Това се сручи пред очите ми“, книга втора, чиято премиера ще бъде на 21 май от 18 ч. в Парк хотел „Москва“.

Мартин Иванов

Разказвали са ми, че вие и Костов сте били двете неофициални кандидатури за председател на СДС след Филип Димитров. В последния момент обаче Вие сте се отказали. Доколко вярно е това?

Това е абсолютно вярно, но за да бъда честен, сериозната кандидатура беше на Иван. Повечето членове на НКС на СДС, включително и Филип Димитров, държаха на тази кандидатура. От уважение към СДС и към Филип се отказах. Иван вече беше два мандата министър – веднъж в правителството на Димитър Попов, втори път – в това на Филип. Той имаше далеч повече опит, организационен, административен... Разбира се, някои от партиите, да не забравяме, че СДС се състоеше от доста партии, смятаха, че кандидатурата му е неудачна заради миналото му – България е малка и се знаеше, че неговият дядо по майчина линия е бил активен борец, близък съратник на Станке Димитров, че самият Костов е подавал молби за членство в партията, писал е статии за „Работническо дело“ как да се спаси социализмът и т.н. Всичко това го правеше неприемлив за част от членовете на СДС. Аз лично смятах, че хората имат право на политическа еволюция – да не говорим, че Иван беше определено интелигентен, систематичен, упорит и работлив. Затова и доброволно се оттеглих – в този момент СДС нямаше нужда от вътрешнопартийни лидерски битки, но, разбира се, би било пресилено да се твърди, че поради моето отказване Костов стана лидер на СДС. Мисля, че към онзи момент и да бях влязъл в лидерската битка, Костов щеше да я спечели. Такива бяха нагласите тогава. Бях избран за член на Националния изпълнителен съвет и за заместник-председател.

Трансформацията от коалиция в партия беше ли успешна и имаше ли смисъл от нея?
Аз бях привърженик на тезата, че СДС трябва да стане една партия.

А сега от дистанцията на времето?

Не мисля, че това беше от решаващо значение. Знам, че тези, които искаха СДС да остане коалиция от партии, смятат, че историята би се развила по друг начин. Аз не мисля така.

Имаше ли разлика между визията на Филип Димитров за синя партия и тази на Иван Костов за единна партия?

Постфактум и двамата се опитват да внесат някакви нюанси. Изглежда сякаш обаче, че и при Филип Димитров СДС щеше да стигне до синя партия. Разбира се, че имаше нюанси, но в основното двамата не се различаваха. Аз също винаги съм бил привърженик на СДС – единна партия, и може би съм един от първите, който изказа тази идея.

Характерно за този етап е, че ние бяхме съвършено неподготвени, лоша шега ни изигра нашият политически романтизъм. Ние смятахме, че в политиката основното са честността, почтеността, джентълменството, и грешахме дълбоко.
Срещу себе си имахме противник, много добре подготвен за това, което се случва. Те знаеха и източниците на националното богатство, имаха административен опит. В крайна сметка те държаха административната власт. Техни хора командваха външнотърговските дружества, българската икономика, медиите дори. Ние не допускахме в каква степен преходът е бил режисиран и подготвен.

Как се объркаха нещата? Защо не се реализира сценарият?

Напротив, той се реализира почти напълно. Личните сценарии – да, но държавният – не. На обратното мнение съм.

Преходът се извърши точно както искаха те. Политическата власт се трансформира в икономическа, след това обратното – икономическата в политическа. На практика сценаристите на прехода във всеки един момент контролираха нещата.

Дори когато имахме абсолютно мнозинство – след изборите през 1997 г., допуснахме то да бъде използвано в техен интерес – чрез приватизацията им позволихме да укрепят още веднъж икономическите си позиции. Фаталната грешка по онова време беше, че новите лидери на СДС не искаха да допуснат по никакъв начин до властта хората, лежали по затвори и лагери, истински репресираните по време на комунистическия режим. Те лансираха тезите, че омразата им [на репресираните] ще отблъсне хората. Точно обратното: репресираните в най-голяма степен показаха и твърдост, и смирение, и най-малко издигаха крайни антикомунистически лозунги. Авторите на крайните лозунги до един се оказаха ченгета.  Моят баща, който е прекарал дълго време в лагер и затвор...

Баща ви земеделец ли е бил?

Легионер. Бил е най-напред в Софийския затвор, след това в лагера в Куциян, в Николаево... Той първи попари ентусиазма ми, още като видя първите митинги в София, ми каза: „Половината от тези, които викат „Долу БКП“, са агенти, стой далеч от тях.“ Баща ми беше интелектуалец от сериозна класа, не беше посредствен политикан, който да залага на първични възприятия. Завършил е преди 9 септември Търговската гимназия в Пловдив и Софийския университет, говореше два западни езика – класически интелектуалец. Интересуваше се активно от политика, литература, но познаваше великолепно и задкулисието на комунизма.

Естествено се оказа прав. Голяма грешка беше, че тогавашното ръководство на СДС не желаеше контакт с репресираните. Така в България се създаде единствената дясна партия в Европа, която не беше стъпила на основния стълб на европейската десница – антикомунизма. И досега българската десница страда от този порок, независимо от антикомунистическата си риторика не успя да проумее, че европейската политическа и идеологическа система се крепи на два основни стълба – антифашизма и антикомунизма.

Как премина предаването на властта? Появи ли се някакво напрежение между Костов и Филип Димитров?

Не, не се появи. Общо взето, Костов запази апарата. Главен секретар му беше Христо Бисеров, който заемаше същата позиция и при Филип Димитров. В известен смисъл това осигури приемственост. Костов остави Христо Бисеров като главен секретар не по тактически причини, напротив – работиха великолепно с него до момента, в който се сблъскаха интересите им.

През медийния поглед по онова време СДС изглеждаше като коалиция от няколко кръга на известни и значими личности – Бакърджиев, Бисеров... Не беше така. След падането на правителството на Филип Димитров бяхме сплотени. И Бакърджиев, и Бисеров, всички работеха за СДС и никой не е оспорвал лидерската позиция на Костов. Всички бяха наясно, че вътрешнополитическите брожения могат да съсипят партията. Свидетел съм, че атмосферата беше много добра.

Трудно ли се преглътна ДПС като част от ОДС?

Не. Защото се замислих, че тогава СДС приема доста лесно ДПС, докато сега, след толкова години, дамгата върху ДПС доста трудно се преглъща. Нямам представа какви разговори са водели Костов и Доган по онова време, но отношенията им бяха повече от приятелски. Даже Филип Димитров, който трябваше да е най-огорчен, защото ДПС го свали от власт, също прояви държавническо мислене. Думите му бяха: „Ако това е цената, трябва да се плати.“ Това беше първата битка, в която влизах толкова безапелационно и категорично. Бях убеден, че мога да спечеля предварителните избори, а след това – защо не и следващите, въпреки че ситуацията не работеше в наша полза.

Какво се случи в СДС след това?

Когато бях избран за президент, с Костов и Софиянски работихме в добър синхрон. Хората ни възприемаха като новоизбрания президент, синия кмет на София и лидера на партията, която вече се готвеше да спечели предсрочните парламентарни избори. Когато назначих Софиянски за министър-председател на служебното правителство, си позволих да извикам Иван Костов и направихме обща пресконференция. Направих го с една очевидна цел – да внушим, че СДС има потенциал да управлява държавата след изборите. Позволих си дори да заявя пред камерите: „Назначавам служебния премиер и искрено се надявам до него да стои бъдещият премиер на България.“ Когато назначавах министрите от служебния кабинет, отново извиках Костов заедно със Софиянски, за да обсъдим кои от министрите на служебния кабинет могат да останат в следващия кабинет на СДС – наистина вярвахме, че това ще се случи.

Предложенията на Иван Костов бяха Александър Божков – за най-важното, икономическото министерство, Богомил Бонев – за вътрешните работи, и Георги Ананиев – за отбраната. Предложението за Георги Ананиев си спомням, че дойде всъщност от Христо Бисеров, който освен главен секретар беше и председател на Консервативната екологична партия, а Ананиев бе негов заместник. Стефан предложи Вилхелм Краус за министър на транспорта, а аз лично говорих с Иван Нейков и Емил Табаков – за да ги убедя да поемат социалните грижи и културата. По същия начин постъпих и с доцент Емил Таков, бивш директор на „Пирогов“, и Георги Стоилов – министър на енергетиката.

Накрая на служебния кабинет появиха ли се някакви напрежения между Софиянски и Костов?

Не.

Около руския газ?

Сблъсъкът там беше между Андрей Луканов и Жан Виденов. Иван Костов нямаше подобна дилема – когато стана министър-председател, веднага продаде „Нефтохим“ на руската компания „Лукойл“. Голяма част от нашите симпатизанти бяха шокирани, аз също, но тогава нямаше кой да го спре – току-що беше спечелил с абсолютно мнозинство парламентарните избори. След като продаде по този начин „Нефтохим“, от този момент нататък нашите отношения вече не бяха същите.

По каква причина СДС не успя да отвори досиетата? В няколко интервюта се появи твърдението, че Вие носите ви-ната за това?

Това е един от най-болезнените въпроси от гледна точка на нашите избиратели. СДС спечели изборите през 1997 г. като антипод не само на управляващата БСП, но и като антипод на всичко онова, което се случваше по време на комунизма, а дейността на ДС бе най-отвратителната част от историята на българския комунизъм. В този смисъл „отварянето на досиетата“ трябваше да бъде категоричен, незабавен и символен акт от страна на СДС – още повече че партията имаше абсолютно мнозинство и никакво оправдание за по-нататъшното отлагане на този въпрос. Точно по тази причина кръгът около Иван Костов се стреми да „докаже“, че въпреки неговите усилилия в тази посока други фактори са попречили за разсекретяване на досиетата. Разбира се, самото твърдение, че друг може да е виновен за това, е нелепо – по онова време Костов беше всепризнатият авторитет в партията и бе в състояние да прокара абсолютно всичко, което пожелае – още повече една толкова популярна сред електората на СДС идея. Но не я прокара. И си послужи с откровена лъжа, тъй като нямаше никакво политическо обяснение за това.

През февруари 2004 г. Иван Костов напусна СДС и нарече партията „клика, преследваща користни цели“. В отговор  тогавашният председател Надежда Михайлова му зададе 6 въпроса, сред които: като е толкова голям русофоб, защо продаде „Нефтохим“ на Русия и като е толкова голям антикомунист, защо не отвори досиетата. На втория въпрос Иван Костов отговори: „Досиетата и лустрацията бяха спрени и обезсилени от президента Петър Стоянов“, и този отговор бе публикуван във всички медии.

Това е очевидна лъжа. В мандата на СДС бе приет Законът за достъп до документите на бившата Държавна сигурност – на 30 юли 1997 г. С Указ № 306, подписан от мен на 4 август същата година, законът е обнародван в „Държавен вестник“, брой 63 от 6 август 1997 г.

На 28 февруари 2001 г. мнозинството на СДС в парламента прие Закона за изменение и допълнение на Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност. С Указ № 40, подписан от мен на 12 март 2001 г., изменението е обнародвано в „Държавен вестник“, брой 24 от 13 март 2001 г. Никакви други законодателни актове, свързани с досиетата и тяхното отваряне, не са били приемани в това Народно събрание. Как е възможно тогава президентът Стоянов да е спрял този процес? Подписах и двата указа, законите влязоха в сила, тъй нареченият процес на отваряне на досиетата беше изцяло в ръцете на Иван Костов и председателя на Комисията Методи Андреев.

Лъжата се повтаря усърдно и до днес, защото не съществува никакво смислено оправдание за поведението на лидера на СДС от онова време. Въпросът е много тежък и не опира само до досиетата – защо Иван Костов, койтоимаше абсолютно мнозинство, при доброжелателно настроена съдебна система и президент некомунист не разобличи Държавна сигурност и доколко това има значение за последвалото развитие на политическите и икономическите процеси в България, включително приватизирането на „Нефтохим“ от руския „Лукойл“ и цялостния ход на приватизацията в страната. Впрочем винаги съм смятал, че тъй нареченото отваряне на досиетата е съвсем малка част от процеса на разобличаване на комунизма в България.

Да се отворят досиетата е абсолютно необходимо. Но далеч по-важно е да се осветлят механизмите на управление на БКП и Държавна сигурност – да се обявят имената на хората от Политбюро и ЦК, които пряко са отговаряли за дейността на ДС и са приели решението за създаването на концлагерите в България, да се огласят имената на генералите и висшия състав на Държавна сигурност, които са давали заповедите и инструкциите.

Не могат да бъдат оправдавани доносниците, но част от тях са всъщност жертви на режима. Медиите и широката публика се забавляват с тяхната драма, а „ръководителите“ на БКП и ДС се смеят зад кулисите, нещо повече – те задават моралния тон на обществения живот в България, те са видни бизнесмени, професори, издатели, собственици на медии. Това се разбира вече от доста хора и затуй въпросът за досиетата е ключов за политическото обяснение на много от действията и бездействията на СДС от онова време.

Законът беше доста половинчат. Дори законът на Румен Петков беше по-краен.
Законът за досиетата беше направен така, че да не действа. Ако това не е вярно и законът е бил добър, Костов и Методи Андреев трябва да отговорят защо не се предприеха никакви политически действия за разобличаване на ДС не само чрез отваряне на досиетата, а и чрез разобличаване на цялата система на Държавна сигурност, което означава – на комунистическата система в България. Отговорът е очевиден – защото нямаше желание за това. Няма и сега.

В България никога не се е приемал такъв закон – нито двата закона, приети от мнозинството на СДС (нека пак повторя, неза-бавно подписани от мен и публикувани в „Държавен вестник“), нито „законът на Румен Петков“, както го наричате Вие, имат за цел да разобличат комунистическата система и ДС, още повече да осветлят връзките между тях и големите играчи на посткомунистическия преход. Впрочем защо да очакваме това от „закона на Румен Петков“, след като не го направи най-синият министър-председател в историята на България. Прав сте в едно: за наш срам последният закон, приет от тройната коалиция, поне започна процеса по „отваряне на досиетата“ – ние не сторихме дори това.

Кой го блокира?

Всички решения в СДС по онова време зависеха от председателя. Авторитетът на Иван Костов беше безпрекословен. Това е публично известно. Ако той искаше да прокара някакво решение, нямаше сила в СДС, която да го спре.

А Законът за лустрацията?

Законът за лустрацията беше съвършено измиване на ръцете. Ние никога всъщност не сме приемали Закон за лустрацията. Ние приехме Закон за администрацията. Приет е на 21 октомври 1998 г. и с мой Указ № 388 от 4 ноември 1998 г. е обнародван в „Държавен вестник“, брой 130 от 5 ноември 1998 г. Както виждате, и него не съм спирал, а друг „закон за лустрацията“ не е бил приеман. В преходните и заключителните разпоредби на Закона за администрацията има само един „лустрационен“ параграф, който забранява на „лица, заемали ръководни длъжности или други приравнени към тях в политическия и административния апарат на БКП“ да заемат „ръководни длъжности“ в новата администрация. Министерският съвет, казва този параграф, определя реда за освобождаване на лицата, които не отговарят на тези изисквания.

Попитах: има ли случай лице от ръководния апарат на БКП да е подало молба за работа в новата администрация, ръководена от Марио Тагарински. Отговориха ми, че няма. Разбира се, че няма да има – „ръководните лица“ по това време брояха парите си във Виена. Попитах: какво значи „ръководни длъжности“ – секретар на ЦК безспорно е ръководна длъжност, но секретар на БКП в Каспичан ръководна длъжност ли е? А партиен секретар в предприятие?

Дълбокото ми убеждение е, че текстът на закона беше направен така, че да не действа. По тази причина бе отменен и от Конституционния съд (ДВ, брой 8 от 1999 г.), като не забравяме, че мнозинството в Конституционния съд бяха хора, които в никакъв случай не могат да бъдат наречени комунисти и врагове на СДС. Всъщност и Законът за досиетата, и текстът за лустрацията бяха част от антикомунистическата фасада, зад която трябваше да се разиграе най-важният акт от новата история на България изобщо – приватизацията. Иначе и двата закона нямаха за цел да произведат каквото и да било действие.

Тогава всъщност настъпи моят разрив с ръководството на СДС – защото поисках среща с парламентарната група на партията. Основната ми теза беше: не Законът за лустрацията в този вид ще промени България. Той е обида за всички истински антикомунисти. Приватизацията е това, което ще промени посоката на страната. Вие правите приватизация, при която давате икономическите активи на висшата номенклатура на БКП и ДС, а ми говорите за лустрация. Само хвърляте прах в очите на истинските антикомунисти. Това беше основата на моето изказване, не зная дали е останало в архивите, но го помнят всички депутати от онова време.

Спомням си също, че казах: както правите приватизацията, лишавате СДС от икономическата му база и утре, като загубим изборите, няма да имаме нито бизнес, който да ни помага, нито медии, които да защитават интересите на нашите избиратели. От името на Иван Костов ми отговори Христо Бисеров: господин президент, драги ми Петьо, няма да загубим изборите, ще управляваме още най-малко два мандата.

Но въпреки всичко българският преход промени своята посока заради начина, по който протече приватизацията. Крайно време е това да бъде разбрано. Бившата номенклатура написа сценария за прехода и тъй като бяха много по-наясно от нас по отношение на националните финанси, предприеха бързи действия – много пари бяха изтеглени зад граница, много банки бяха създадени с тези пари. По-късно банките раздадоха необезпечени кредити на своите хора, фалираха умишлено и това доведе до тежката икономическа и финансова криза в България. Да не говорим колко обикновени хора загубиха спестяванията си – ограбени още веднъж и след падането на комунизма от вече бившите комунисти.

Ние не можехме да предотвратим този процес. По онова време бяхме неподготвени, за да го сторим. Може би с едно изключение – Иван Костов, който бе министър на финансите в кабинета на Димитър Попов. Но когато спечелихме властта след парламентарните избори през април 1997 г., можехме да потърсим възмездие за този грабеж и в голяма степен да го коригираме чрез приватизацията, като позволим да бъде създадена средна класа, която да се противопостави на създаващата се пред очите ни посткомунистическа олигархия. Огромно имущество за милиарди предстоеше да премине от държавни в частни ръце. От това зависеше накъде ще тръгне България оттук нататък. Надеждите на нашите избиратели бяха свързани с лидера на СДС Иван Костов – финансов министър в две предишни правителства и политик с изявена антикомунистическа риторика.

Направихме обаче приватизацията така, както би я направил Луканов, ако беше жив. Само че ако я беше направил Луканов, народът щеше да излезе отново на улицата. Но този път хората бяха съвършено объркани, защото приватизацията я правеха тези, които ходеха със сини ленти на главата и викаха „Долу БКП!“. На практика приватизацията укрепи икономическите, политическите и медийните позиции на бившата номенклатура и на сценаристите на прехода. След приватизацията ние съвсем естествено загубихме изборите, защото бяхме загубили икономическата битка – дадохме икономическите активи в ръцете на нашите политически противници. След това загубихме и политическата битка – най-напред парламентарните избори през 2001 г., след туй последва и ударът върху СДС със създаването на ДСБ. Длъжен съм да кажа всичко това, за да не загубим и третата, последната битка – битката за историята.

Ето един характерен случай: след 2002 г. в. „Демокрация“ нямаше пари да се издържа. Бях помолен от ръководството на СДС да ходатайствам пред една американска фондация за помощ. Шефът на фондацията ми за-даде въпрос, който всеки интелигентен седесар би трябвало да си зададе: „Господин президент, вашето правителство имаше пълно мнозинство, направи приватизацията, имаше дори обвинения в корупция, а Вие ми казвате, че нямате пари за единствения си вестник, че нямате един телевизионен канал? Който направи приватизацията, или е кръгъл идиот, или е провокатор.“ Това, в което днес всеки би могъл да се закълне е, че Иван Костов в никакъв случай не е кръгъл идиот.

Защо според Вас след 2001 г. СДС не можа да намери верния път?

След приватизацията СДС беше обречен. СДС се самоуби политически, като не създаде средна класа чрез приватизацията. Националното богатство отиде в ръцете на хора, които са политически врагове на СДС или в най-добрия случай са лично предани на Иван Костов. Това са хората, които управляват днешните банки, днешните медии, днешната икономика. СДС вече няма на кого да се опре. На гласоподавателите бе поднесен митът, че СДС е партия, чиито представители са забогатели чрез приватизацията, а това, както казах, е очевидно невярно. От друга страна се твърдеше, че е партия на корупцията – и защо да не го вярват хората, след като самият ѝ председател я напусна с обвинения, че е клика от клиентелисти. След толкова тежки удари нито една партия не може да се възстанови.

А защо загубихте президентските избори?

Популярният мит, който служи за отговор на този въпрос, е: заради „компромата“ срещу кандидата за президент Богомил Бонев. Всъщност това не беше никакъв компромат, а официален доклад на Националната служба за сигурност, който на всичко отгоре (не зная как и защо) бе публикуван изцяло във в. „Дума“ и бе предмет на широки коментари. В този доклад имаше факти, които уличаваха министъра на вътрешните работи Бонев в използване на служебното му положение за користни цели. И до днес има журналисти, които свързват фактите в този доклад с днешния просперитет на бившия министър – собственик на огромен хотел в Банско, конна база в Рибарица и така нататък. От моя страна не бе най-далновидният ход, но изборите в никакъв случай не бяха загубени заради това. Впрочем не ми е известен случай у нас някой да е губил изборите или дори рейтинга си заради компромат. Тази история бе поднесена на българското обществено мнение, за да скрие истинската, сериозната причина за загубените избори.

А коя е тя?

Аз загубих изборите, защото не бях подкрепен нито от политическите партии, нито от българския бизнес. Не успях да събера дори средства за организиране на сериозна кампания. Ясно защо – хората с големите пари вече нямаха нужда от нас, бяха собственици на големи фирми и банки и подкрепиха съвсем убедено Георги Първанов.

Що се отнася до партиите, БСП съвсем естествено бе моят класически враг. ДПС уж неочаквано за мнозина подкрепи също категорично Първанов независимо от коректното отношение, което винаги съм демонстрирал към българските турци. НДСВ към онзи момент бе първата и най-влиятелна политическа сила в страната – току-що спечелила с абсолютно мнозинство парламентарните избори.

И всички очакваха, следвайки своята проевропейска риторика, да ме подкрепят за втори мандат. Липсата на такава подкрепа бе изразена чрез историческата реплика на техния лидер, който публично обяви, че няма да гласува на изборите, защото не бива да се хабят държавни пари за бензин. И най-накрая моята собствена партия – СДС, обяви, че Петър Стоянов не е всъщност техен кандидат, защото нарекъл седесарите „разбити авари“ – една глупост, която днес всички сериозни хора са забравили, но тогава тя се превърна в истинска истерия. Медиите се занимаваха целенасочено и много усърдно с това, избирателите на СДС бяха дезорганизирани – глашатаите на Костов изнесоха почти на гърба си тази кампания. На всичко отгоре, за да бъде съвършено сигурно, че няма да спечеля втори мандат, в играта бяха пуснати още трима кандидати с „десен“ профил: Петър Берон – бивш председател на СДС, Богомил Бонев – „вътрешният министър на СДС“ и Ренета Инджова – друг виден борец за демокрация. Георги Първанов и Марин ме атакуваха, че не мога да бъда президент на България заради фразата ми „Аз съм седесар“, а всички останали– че съм предал интересите на СДС... Това доведе до невиждано разпиляване на десния вот. При липса на каквато и да било партийна подкрепа и при липсата на пари нямаше как да спечеля изборите. Разбира се, допуснах много грешки и по време на мандата си, и по време на кампанията, но не заради тях загубих. Истината е, че нито един от влиятелните политически и икономически кръгове в България не желаеше да ме види отново на „Дондуков“ 2.

Никой не искаше независим президент, защото вече бях натрупал сериозен вътрешен и международен опит, имах сериозна политическа поддръжка в България и по света. Това би могло да изглежда предимство в очите на един честен човек, но е заплаха за тези, които управляват страната по начина, по който го правят през по-голямата част от тези 22 години.

Благодаря Ви!

http://www.fakel.bg/index.php?t=2758