Индивидуалната дейност

В книгата, издадена през 1982 г.,  се разглеждат основни социологически въпроси: структурата на дейността и дейностите, елементите на дейността (мотиви, цел, средства, предмет и т. н.), организацията на дейностите н др. При анализа на тези понятия авторът подхожда по нов начин, които позволява да се свържат в единна теоретична рамка дейност, обществени отношения, социална група, институция. Излизайки от постановката, че социалното съществува единствено във и чрез индивидуална дейност, авторът стига до извода, че тази дейност дава възможност да серазкрият същностни черти на социалния механизъм.

Забележка към интернет варианта: Книгата в това второ издание възпроизвежда дословно текста от 1982 година. Включително и с номерацията на страниците. Под центрираната цифра следва съответната страница в отпечатания вариант. Направил съм го, за да увелича възможностите за четене, сверяване и цитиране.

Фактът, че си позволявам да дам нова публичност на книгата, подсказва за отношението ми към нея. Аз я ценя, надявам се не само защото е моя. В нея, макар и с неизбежни за онези години терминологични и цитатни компромиси, излагам идеи, които според мен са общозначими за социологията и имат траен евристичен заряд. Длъжен съм да спомена, че повечето от засегнатите проблеми съм отбелязвал и развивал в публикации в научния и периодичен печат от 60-те години на миналия век насам.

Надявам се, че съдбата ще бъде щедра към мен и ще ми даде време и сила в бъдещи книги да доразвия, в необходимата за научното разбиране степен, онова, което през 1982 година неизбежно и мъчително трябваше да бъде орязвано и смачквано.
от автора

2 октомври 2006

 

СЪДЪРЖАНИЕ
Вместо увод 7
Глава първа. Бележки за индивидуалната дейност (1) 15
1. Някои предварителни съображения 15
Глава втора. Бележки за индивидуалната дейност (2) 40
1. Предметът в дейността 40
2.Социологическото значение 43
3. Двете вериги на едносубектната дейност 51
4. Гнезда от социологически значения 59
5. За границите на дейността 65
Глава трета. Дейност и социални отношения 72
1. Личността като предмет 72
2. Значение на дейността 75
3. Обществено отношение и смяната на значението на предмета 81
Глава четвърта. Индивидуален и групов субект на дейността 87
Глава пета. Природна основа на организацията на дейностите 105
Ползувана литература 130
7.
ВМЕСТО УВОД
Иван Хаджийски е единственият български социолог, който със социологическите си произведения е можел да стане член на писателския съюз.
Както днес е очевидно, неговата литературност не е попречила на неговата научност.
Повече от тридесет години след смъртта му него го цитират. А цитирането на научно произведение или автор е един от индикаторите за научната значимост на произведение или автор. На Хаджийски се позовават социолози, журналисти, психолози, есеисти, литературни критици. Това позоваване има стойността на голямо признание, защото се извършва в интелектуални сфери, където цитирането може да бъде и користно, н модно. Цитирането на Хаджийски е безкористно нещо, неподчинено на модни вълнения.
Цитират го, защото е учен-марксист, защото изповядва патриотизма и защото пише хубаво и умно. Какво повече може да се иска от един социолог?
Хаджийски е популярен автор. Не е необходимо читателят да има специални интереси, за да го чете, нито пък специални знания, за да го разбере.
Един от факторите за неговия многостранен п траен успех е талантът му на художник. Хаджийски оформя фразата като белетрист, артистично излага житейските факти, с импулса на художник конструира портрета на еснафа, селянина, българина. Той е художник не само в текстовия поток от думи. Социологът Хаджийски превръща случая от живота в художество! факт, за да го направи аргумент в науката. Хаджийски използува художествен метод в научноизследователската си дейност.
Доказателство на това твърдение ще бъде пълното излагане на един рядък за социологията н художествената литература факт — един н същ житейски случай е използван от Хаджийски за социологически анализ и от Чудомир за сюжет на разказ.
Хаджийски предложил (110, т. З, с. 48) сюжета на Чудомир и от него писателят създава разказа „Приятели".
Ето и самия разказ:
 
8.
ПРИЯТЕЛИ
Сиромах Тоньо Петакът и сивото му магаре Тропчо. Това е то. Два мъжкаря — два другаря. Друго няма. С две голи ръце, значи, и шест крака какво може да постигнеш н да придобиеш, та от Петак на Шестак да станеш, примерно казано.
През май пренасят цвете по розоварниците, през есента — червена глина на жените да си измазват къщите, зиме — дръвца на пазара, туйцък-онуйцък — колкото да преживеят. Така си е навсякъде, така е и по нас: навред кучетата все боси ходят н на сиромаха все му духа през гащите.
А работни са инак Петакът н Тропчо, трудолюбиви са, смирени и кротки и си живеят като братя, ама с кроткост и смирение само на хаджилък се не ходи.
Рядко някога, ако почерпят Петака и му попрехвърли, ще се изпусне да извика: бря, бря, бряаа!... — и ще си тупне шапката о земята да изгърми като топ, затова тя все с дупка е отгоре, ама и толкова ли да не е?
Тропчо пък — жива душица, през марта само, като му прелее сърцето от любов, ще скъса въжето, да речем, някой ден, ще се хукне из село, ще спре пред общината, ще дзипне пет-шест чифтета, ще надуе след това бурията и като се стрелне из полето, чак след три дена иде се прибере с клепнали уши: в къщи, ама за това пари не дават, а само сопи по гърба.
Един ден Петакът се пазарил да обърне за лозе голямата Батункова нива на Копачов рът. Копал човекът, работил, пренасял Тропчо корени и камънаци, подредили я и им платили хубавичко. Щом взел парите Петакът, отишъл веднага да си плати дълга на Стапя бакалина. Почнал да брои парите, а Станьо бакалинът наднича в кесията му и дума:
— Тонс бе, Петак ти казват, а все без петак ходиш. Сега, като си се опаричил малко, що си не опиташ късмета? Що си не купиш един билет от държавната лотария? Не е голяма работа — двадесет и пет лева са, — рискувай ги, па отгде да знаеш?
Петакът си пипнал дупката на калпака и рекъл:
— Че зная ли, чичо Станьо?
- Знаеш, знаеш! Как да не знаеш! И парите са твои, и волята твоя. Опитай веднъж, па може да ме благославяш, дорде си жив. Двадесет и пет лева даваш — двеста п петдесет хиляди може да спечелиш. Малко ли са? Хайде да не са толкова — нека са сто хиляди, петдесет да са, десет да са,
 
9.
кой ти ги дава н кога с твоя Тропчо сте изкарвали през живота си толкова параляк, а? Опитай веднъж и не му мисли; много!
Надумал му Станьо бакалинът, изприказвал му, убедил го най-после, купил си билет Петакът и пари, разбира се, не спечелил, ама мерак за купуване на билети — колкото щеш!
Пуснат ли за продан нов дял, под дърво и камък ще търси пари, ама ще намери н ще си купи. И колкото купува, по не печели.
На седмия път чак малко се отчаял, но му текнало друго-па ума.
— То моят късмет се видя какъв е, си рекъл, ама я този път да взема едно билетче за магарето.
И щом го рекъл, хукнал се към бакалина и го купил.
Не се минало неделя и билетът на Тропчо спечелил две хиляди лева.
Рипнал от радост Петакът, стиснал го в шепа, метнал се на Тропча и хайде в града. Отишъл в банката, получил парите и право на хана при магарето. Погалил го, помилвал го, целунал го по муцуната, показал му банкнотите и нежно занареждал:
- Тропчо, братче, това всичкото, дето го виждаш, е твой-късмет. Твоички са до стотинка, рекъл. Виж ги, рекъл, разгледай ги, та после да не речеш туй-онуй. Всичките за тебе ще похарча. Ще те пременя, ще те наглася с нов семер, повод ще ти купя, гердан от сини мъниста за шията ще ти взема, а на опашката ти пембена ружа ще вържа, та да трепка, да трепка, кога пристъпяш. От сърце и душа ще го направя, рекъл.
Отвързал го след това, повел го засмян из чаршията, накупил му всичко, нагиздил го, накичил го като сгоден циганин и пак му останали петстотин лева.
- Върви след мене още малко, рекъл, още не сме я свършили всичката!
Довел го насред площада, спрял се пред една моментална фотография и извикал на задрямалия на тротоара арменец:
- Хей, чичо! Я стани да ни направиш една хубава снимка за спомен!
Надигнал се арменецът, почнал да гласи апарата, а Петакът през това време очистил магарето, поправил му семера и панделката на опашката, затъкнал му останалата банкнота на челото и като го прегърнал с една ръка, а другата счупил на кръста, застанал готов, горд и вторачен като осветен паметник.
Събрали се наоколо селяни, гражданки, граждани, граждан-
 
10.
чета, хилят се, подхвърлят думи и закачки, а Петакът, запрял дъх, мълчи, гледа и не смее да клепне.
Чак кога щракнал апаратът и фотографът рекъл „готово!", се обадил:
— Какво ни гледате бе? Защо се чудите? Нито ги е крало тези пари добичето, нито ги е намерило. Спечелило ги е честно и почтено, негови са и каквото иска, такова ще прави с тях! Видите ли тая банкнота? Яслата му ще поправя с нея, една торба трички ще му купя и. още един билет от лотарията ще му взема. Спечели ли той, тогава пък ще си го задомя мой Тропча, та да не се губи по три дни през марта. Магарнчка ще му купя аз на него! Ами. Какво се хилите?"
* * *
А ето същия житейски факт, вплетен в социологическото изложение на Иван Хаджийски:
„Дребният собственик е дребен затова, защото в приходите му се мяркат само дребни числа. Всяка спестена пара, всеки купен предмет се отделят от залъка. Дребният собственик не само присъства на раждането на всяка вещ в своето имущество, но и голяма част от тези вещи са плод на неговия личен труд и глад. Оттук иде кръвната връзка между дребния собственик и вещите на неговото имущество.
Старият еснаф започваше обикновено с две голи ръце като сополиво чираче, завряно между парцалите и мешините в някое кьоше на занаятчийската работилница, и от нищо с изтезание н гладуване, грош по грош, парче по парче събираше дюкян и дом. Всеки нов грош в тефтера му бе приключване на една драма от усилия, тревоги, пестене, мъки и мечти. Всеки грош се откъртваше от душата му и носеше парченца от тази душа. Години отнапред пред неговия взор се мяркаха вещите, които той трябваше да купи в къщи, за да измери постигнатия ранг и да си създаде удобства според обществения си ръст. Години наред, преди тези вещи да влязат в къщата му, те бяха неотлъчно в душата му и се срастваха с нея. Загубата на най-малката вещ бе цяла стопанска и нравствена катастрофа.
Още по-почетно място в душата на селяка заемат образите на неговите волове, крави и телци, овци, овни, шилета и агнета, които той често цени повече от жена и деца. Те се раждат в ръцете му, растат пред очите му, вземат кърма и сол от шепата му, той ги гали, радва се на техните игриви скокове, те са
 
11.
му другари и приятели. Той има човешки-нравствено отношение към тях.
* * *
Да съпоставим двата текста.