ЧАСТНО СВИДЕТЕЛСТВО ЗА ЧЕРНОБИЛ^[1]

При първата сбирка миналия петък в изложението на Николина Николова, посветено на Чернобил и реакцията на българските власти, беше проследена хрониката на отричането, че в България е имало радиация. Накрая др. Николова направи заключението, че българските власти в ситуацията на Чернобил са проявили “некомпетентност и незнание”. Мисля, че тази оценка е крайно смекчена. Имам лични впечатления да твърдя това.

През същата чернобилска пролет от края на април участвах за пръв и последен път, за което не съжалявам, в една работна група. Писахме доклад за социалната политика. Бяхме настанени във вила на Централния комитет. Там станах неволен свидетел на събитие, което вече съм документирал в публикация. Става дума за мое интервю със Стоян Михайлов, поместено в списание “Социологически проблеми”, брой пети от 1988 година. Когато взех интервюто, Стоян Михайлов беше секретар на ЦК на БКП. Аз питам, цитирам: “Миналата година участвах в една работна група, писахме доклад за социалната политика. Точно тогава стана аварията в Чернобил. Ние бяхме в една вила на ЦК. Там ни обслужваха много внимателно. На втория или третия ден (сега уточнявам – беше 4 или 5 май!) жената, която ни обслужваше, дойде и каза да не пием вода от чешмата (донесоха ни минерална вода), казано им било да готвят и месят само с минерална вода, веднага спряха салатите. По някаква случайност бях попаднал в категорията на ръководните дейци и бях предупреден да не правя това и да не ям еди-какво си, защото е вредно. А когато си отивам в къщи и съм обикновеният човек, какъвто съм, по телевизията ми казват: “Няма нищо опасно”. Това е една абсурдна история. Вие дълги години сте ръководен деец (питам Стоян Михайлов). По отношение на подобни случаи, които едва ли са изключение, имали ли сте угризения?”

Стоян Михайлов, секретар на ЦК, отговаря: “Аз нося определена отговорност за това, което става в страната не само по въпросите, по които отговарям в ЦК. Аз съм член на ръководството, там се обсъждат много въпроси, вземат се решения, решенията оказват влияние върху живота. Тази отговорност винаги съм чувствал и сега я чувствам. Тя ми тежи. Тежи ми много, когато отделни неща се решават според мен не както би трябвало.” Край на цитата.

Стоян Михайлов не отрича умишлената лъжа по времето на Чернобил.

На 12 декември 1988 вестник “Работническо дело” публикува остра критика на цитираното интервю. Критиката е подписана от една квартална партийна организация в Лозенец, но проучването, което направих, недвусмислено подсказва, че тя идва от твърде отговорно и компетентно място. Ако е нужно, ще посоча доказателства. Та в тази критика, където обвиненията срещу интервюто не се пестят, случаят във вилата на ЦК изобщо не се споменава и не се отрича. По този начин “Работническо дело” косвено потвърди, че висшето ръководство на страната много добре е знаело за радиацията и за вредите от нея, но умишлено е скрило от населението този факт.

Най-късно на 4-5 май висшето ръководство на страната е знаело за радиацията и е взело незабавни мерки, да си опази живота и здравето, като заедно с това е лъгало народа.

Ако приемем, че първото съобщение за опасностите на Чернобил са от 14.V., когато “Работническо дело” за пръв път съобщава, че има промяна, макар и неопасна, в радиационния фон, то не по-малко от седмица населението е заблуждавано.

Като гражданин на република България, казвам република България, защото противопоставям република на монархия, не защото правя аналогия с процесите, които вървят в Унгария и другите социалистически страни, аз съм в правото си да запитам – кой взе решението за престъпната лъжа при аварията в Чернобил? Смятам, че е нормално да се проведе парламентарна анкета по въпроса. Убеден съм, че рано или късно, виновникът ще бъсе назован, това или друго Народно събрание ще разследва случая.

Моето изказване прилагам като частно свидетелство за случая Чернобил.

---------------------------------------------------------------------------------

[1] Мое изказване на събранието на Екогласност на 27 октомври 1989 година в кино "Петър Берон".

/Петко Симеонов/